Андрю Клаван
Пътят на динамита (66)

64.

В затвора никой не подозираше нищо. Никакви предупредителни сирени не завиха, когато мъжът, наречен Бен Фрай, разби вратата на килията си. Нямаше сензор, който да сигнализира за разбити врати на килии, защото това се смяташе за невъзможно. На един от мониторите в охранителната будка замига малко червено квадратче, което показваше, че има отворена врата на килия. За нещастие дежурният офицер не гледаше този монитор в момента.

Дежурният офицер в охранителната будка се казваше Майк О’Брайън. Имаше сурово, но дружелюбно изражение. Твърда червена коса. Хитри ирландски очи. Беше нисък, набит и мускулест, но около талията му вече имаше натрупан слой тлъстини. Бе на тридесет и четири.

Майк премина на работа в затворническата администрация, след като напусна армията. В началото му бе приятно да сменя поделение след поделение, но после се ожени и се наложи да се хване на по-постоянна и сигурна работа. Затворническата администрация му я даде. Не че бе най-прекрасната работа на света, но му гарантираше сигурност и постоянни доходи. Графикът на смените бе що-годе установен, което пък му даваше възможност да планира времето си и да отделя повече внимание на съпругата и дъщеричката си. Жена му Мора бе дребничка като врабче, но управляваше света на Майк с твърда ръка и той я боготвореше. Двегодишната им дъщеря се казваше Кейтлин и той я обичаше повече от всичко на света.

Когато червеното квадратче светна, Майк бе извърнат на другата страна и чинно вършеше рутинната си работа, като междувременно си мислеше за една кръчма на име „Макгилс“. „Макгилс“ се посещаваше от женените мъже в затворническата администрация, за разлика от „Блинки Мей“, която пък бе предпочитана от ергените. Последните се събираха там с надеждата да забият някое местно момиче за уикенда. „Макгилс“ разполагаше със семейни маси за вечеря, маса за билярд и кът с видеоигри. Имаше и караоке. Майк просто бе луд по караоке. Понякога, когато атмосферата в „Макгилс“ се разгорещеше, Майк се оставяше да го убедят да изкара някое парче под съпровода на машината. Притежаваше прекрасен тенор и въпреки слабостта си към сантименталните ирландски балади можеше малко да се поразкърши, когато трябва. Баща му го научи на това. Нуждаеше се само от няколко бири, две мадами, които да припяват, и Майк ставаше рокзвезда. Някои от чернокожите му колеги дори го подкачаха: „Май те бива, ирландско копеле — викаха му те. — Но от друга страна, сигурно си маскиран негър.“ Майк много си падаше по тези неща. Луд бе по тях.

И така, мислеше си за „Макгилс“. Оглеждаше мониторите и се усмихваше сам на себе си. Започна дори да си тананика първия куплет на „Дани бой“^[1]. Червеното квадратче светна, а той го пропусна. Тогава, почти безшумно, се отвори вратата към неговото отделение на затвора.

Мъжът, наречен Бен Фрай, видя унесения в работа Майк в будката. Изчака залепен до стената на килията си, докато надзирателят се обърне на другата страна, и после крадешком се приближи към вратата на отделението. Смеси химикалите и се притисна до стената на коридора, възможно най-далеч от полезрението на Майк. Там отново изчака. Секунда, две…

Майк не чу съскането от химическата реакция. Не видя открехнатата врата на отделението. Периферното му зрение обаче долови затварянето. Погледна вратата през прозореца на будката. Бе затворена. Можеше да види през нея цялото отделение. Нищо не помръдваше. (Мъжът, наречен Бен Фрай, вече се бе долепил до охранителната будка, точно под стъклото, от което Майк гледаше.) Надзирателят не откри нищо необичайно.

Извърна се и тогава забеляза малкото червено квадратче — знак, че има отворена врата на килия… почти мигновено замига и ново квадратче, което пък му показваше, че вратата към неговото отделение също е отворена.

Какво, по дяволите, ставаше? Майк присви сините си очи срещу премигващите червени квадратчета. „Сигурно компютърът се е прецакал — помисли си. — Трябва да е грешка.“ За миг изтръпна от мисълта, че може по погрешка да е отключил няколко врати или нещо такова. Замисли се над тази възможност и я отхвърли. Невъзможно. Сигурно е компютърна грешка.

После пак го обзе съмнение. Майк се наведе, за да погледне от друг ъгъл. Възможно ли е вратата на отделението да е леко открехната? Не. И въпреки това му се стори леко открехната.

Вторачи се в мигащите червени квадратчета на монитора, после пак вдигна очи, за да погледне вратата на отделението през дебелото бронирано стъкло на будката.

И тогава вратата на охранителната будка се отвори навън.

Объркан, изумен, Майк се завъртя. Дори и тогава не осъзна какво става; не можа да разбере какво, по дяволите, се случва. Насреща му, на не повече от метър, стоеше затворникът на име Бен Фрай.

Без да мисли, Майк се хвърли към бутона на алармената инсталация. Трябваше просто да го удари с длан, за да задейства сирените в целия затвор. Но закъсня. Мъжът, наречен Бен Фрай, бе бърз като куршум. Прекалено бърз, за да даде на Майк време за реакция. Майк сякаш гледаше цялата сцена от разстояние. Видя как затворникът сграбчва китката му, видя как я дръпва далеч от бутона и я чупи. Толкова бързо стана всичко. Не му остана време дори да усети болката. Преди да успее да разтвори устни и да нададе вик, мъжът, наречен Бен Фрай, се метна отгоре му. Майк видя лице без всякакво изражение, очи без блясък, човек, който си върши работата. После умря.

Мъжът, наречен Бен Фрай, отпусна внимателно трупа на Майк на пода на охранителната будка и клекна до него, така че да не се вижда през прозореца. Той бързо съблече маскировъчната риза и зелените панталони от мъртвото тяло. След това свали затворническите дрехи от себе си. Дрехите на Майк му бяха малко големи, но какво от това. Коланът пристегна панталоните на кръста му, за да не падат. Нямаше нужда от повече.

После мъжът, наречен Бен Фрай, притегли главата на мъртвия надзирател към себе си. Грубите, но приятни черти на Майк бяха сгърчени в безформена гримаса. На мястото, където хрущялът на носа бе влязъл в черепа и проникнал в мозъка, зееше кървава дупка. Сините очи обаче бяха непокътнати — все още отворени, втренчени. Мъжът, наречен Бен Фрай, натисна с палец в края на дясното око. То щеше да му е нужно за ирисовия скенер.

Когато свърши и това, избърса ръце в затворническите си дрехи и се изправи. Обърна се към командния пулт в охранителната будка. Трябваше му малко време да се ориентира, но вече знаеше плановете на затвора наизуст, така че имаше ясна представа къде иска да отиде. Всичко бе перфектно планирано, както винаги. Мъжът, наречен Бен Фрай, прекрасно знаеше къде ще отиде сега. И нищо не бе в състояние да го спре.