Андрю Клаван
Пътят на динамита (64)

62.

По това време Вайс говореше по телефона с Кетчъм. Обичайното сърдито мърморене на бившия му колега се бе превърнало в гневен гърлен крясък:

— И какво, по дяволите, искаш да направя, Вайс? Какво, по дяволите, си мислиш, че мога да направя?

— Поне ги накарай да приведат затвора в някаква по-висока степен на бдителност.

— Вече говорих с тях. Нямат по-висока степен на бдителност. Винаги са ужасно бдителни. Нали бяхме там заедно? Колко по-бдителни си мислиш, че могат да бъдат?

— Нямат ли някаква система, която се задейства при опит за бягство?

— Разбира се, че имат, какво си мислиш? Вратите им се затварят автоматично, пускат аларми, пълна програма. Какво очакваш да направят? Да вдигнат целия затвор на главата си само защото някакъв частен детектив има предчувствие?

Вайс въздъхна шумно. Погледна екрана на компютъра, от който Джули Уайънт продължаваше да го подмамва.

— Могат поне да поставят надзирател пред килията на Бен Фрай — каза отчаяно той.

— Бен Фрай вече си има надзирател — отвърна Кетчъм. — Всички си имат надзиратели. Това е затвор, дявол да те вземе!

Вайс притисна телефонната слушалка към ухото си. Не каза нищо, така че Кетчъм продължи малко по-спокойно. Поне толкова, колкото можеше:

— Виж какво, не разполагат с достатъчно хора, както и всички останали затвори. Какво да им кажа? Може би, ако имаме малко време, ще успеем да ги убедим да поставят този Фрай под двадесет и четири часово наблюдение или нещо подобно, не знам. Но при това положение… Та ти дори не знаеш кога се очаква да се случи нещо.

Вайс кимна и продължи да гледа Джули Уайънт на екрана, без да каже нищо. Вярно беше. Не знаеше. Единственото, което знаеше обаче, бе, че няма връзка с Бишоп. А също, че според Бишоп операцията ще започне скоро. Скоро.

Чу въздишката на Кетчъм от другия край на линията.

— Проблемът е, че вече си успял да убедиш директора на затвора, че си хахо. Според него няма никакъв начин…

Вайс обаче вече не го слушаше. Просто гледаше образа на Джули Уайънт със замръзнало лице. Подпрял лакът на облегалката на стола, притиснал слушалката към ухото си. Стягането в сърцето му се бе превърнало в постоянна болка, в болка от безсилие и безизходица. Стоеше си тук, в града, говореше по телефона, докато на около петстотин километра от него мъжът, който преследваше момичето от екрана, се подготвяше да разбере как точно да я открие. А Вайс не можеше да убеди никого какво точно се случва…

Някъде в далечината гласът на Кетчъм не преставаше да боботи. Вайс продължи да гледа жената на екрана пред себе си. Докато мислите му политаха в удивителната пропаст на тайнствените й очи, от компютъра се разнесе познатата простичка мелодийка.

Вайс се изправи и премигна изненадано. Отне му още няколко секунди, за да разбере, че е получил имейл.

— … защото целият затвор е направен така, че да ограничи до минимум вероятността… — продължаваше да бучи Кетчъм.

— Чакай малко, Кетч — прекъсна го Вайс, внезапно усетил слаб прилив на енергия. Натисна иконката на пощата си. Образът на Джули Уайънт изчезна зад новия прозорец. Видя имейла.

— Какво? — попита Кетчъм от другата страна. — Какво става?

— Имам нещо от Бишоп.

— От Бишоп ли? Какво, по дяволите, иска?

„Вайс. Стана. Изритаха Уонамейкър. Взеха ме на негово място. Тази вечер в шест отлитаме към някакво неизвестно място в планината. Когато стигнем, ще ми кажат повече подробности. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо повече. С повечко късмет ще успеем да разберем какво става, без да излагаме на опасност… пр150кмсзah-64d“

— Е? — обади се след секунда Кетчъм.

Вайс не отговори. Четеше, мислеше. „Тази вечер в шест. Бишоп сигурно е вече там пр150кмсзah-64d. Най-вероятно го пазят и не може да пише спокойно пр150кмсз. Приблизително 150 километра северозападно…“

— Какво, по дяволите е AH-64D? — попита гласно Вайс.

— Моля? — извиси глас Кетчъм. — AH-64D? Откъде да знам?

Вайс само поклати глава. Кетчъм обаче продължи:

— Ей? Вайс? Какви ги дрънкаш? AH-64D?

AH-64D. Вайс пусна търсачката си в интернет. Набра буквите. Моментално се отвори някаква страница, озаглавена „Военна техника“. AH-64D — Армейски хеликоптер.

— Проклет да съм — промълви Вайс. Преглътна трудно. Усети, че нещо вътре в него започва да се разпада.

Видя го. Видя целия сценарий. Сглоби пълната картина. Късно. Безполезно и късно.

— Вайс, няма ли да ми кажеш какво, по дяволите, става там? Ало?

— Кетч — обади се най-сетне Вайс. — Мисля, че изпращат хеликоптер натам.

— Какво?

— Мисля…

Кетчъм изсумтя.

— Забрави. Да изпращат хеликоптер в затвора? Няма смисъл. Цялото място е покрито с мрежа против хеликоптери. Машината няма как да кацне…

— Няма да кацат — прекъсна го Вайс. — Това е боен хеликоптер. Сигурно има и ракети. Мамка му. Ето как ще избяга. Просто ще направи дупка в стената.

Кетчъм помълча известно време.

— Вайс — каза тихо. — Сега вече и аз мисля, че си откачил.

Вайс се втренчи в екрана. Притисна слушалката толкова силно до ухото си, че чак го заболя. Усети, че по тила му избива студена пот. Прекалено късно, мамка му.

— Вайс — обади се Кетчъм. — Вайс?

— Да? — изръмжа Вайс.

— Не мога да им кажа, че ще направи дупка в стената с боен хеликоптер, човече. Ще се измъкне от килията си, което не може да направи, ще влезе в килията на Померой, което също не може да направи, и после ще разбие стената на затвора с боен хеликоптер. Не мога да им го кажа, Вайс.

Вайс облиза пресъхналите си устни. Опита се да преглътне, но гърлото му бе прекалено стегнато.

Последва ново мълчание по линията. После Кетчъм го наруши:

— Кога, по дяволите, се предполага да се появи този хеликоптер?

Вайс се изхили тихо и изнервено. Ако Бишоп е на 150 километра в нищото, значи компютърът му по никакъв начин не може да изпрати съобщение от земята. Ако пък е в самолет, със сигурност ще подаде сигнал в полицията. Вайс се досети, че колегата му е оставил компютъра си в хеликоптера, за да може, когато се вдигне…

— Вече лети нататък — отвърна пресипнало той.

— Какво? — заекна Кетчъм. — Какво?

Вайс обаче вече бе изпаднал в някакъв унес. Остави внимателно слушалката на телефона. Късно. Прекалено късно. Всичко, което успя да открие, се оказа безполезно.

Остана да стои отпуснат на стола, победен.