Андрю Клаван
Пътят на динамита (58)

56.

По това време Вайс почти бе успял да намери това, което търсеше. Седеше в потъналия в мрак кабинет и единствената светлина идваше от екрана на компютъра му. Цялата нужна му информация бе пред очите му.

Разполагаше с компютърна програма за частни детективи, наречена „Ендгейм“, която бе доста богата база данни. Съдържаше информация от наказателни и граждански съдилища, полицейски управления и затвори из цялата страна. Набързо успя да извади списък на хора, прехвърлени в „Пеликан Бей“ през последните три месеца, откакто Померой се бе скрил там. Списъкът бе дълъг и съдържаше над сто и петдесет имена. Мнозина от притежателите им обаче бяха прекарали много месеци или дори години преди това в един или друг затвор. Само дванадесет се бяха разхождали на свобода по времето, когато бе изчезнала Джули Уайънт.

И дванадесетте, разбира се, бяха съдени за убийство. Ако искаш да попаднеш в „Норт Уилдърнес“, трябва задължително да започнеш с убийство. Вайс се разрови из програмата за подробности около престъплението на всеки един. Поръчкови убийства, случайни престрелки, един тип, който бавно разчленил приятелката си в Ел Ей… Прочете педантично всичко. Не само полицейските справки, но и писанията във вестниците. Истината бе, че можеше да получи резултата много по-бързо, но не искаше да се доверява на инстинкта и предчувствията си. В този смисъл бе доста напредничав. Продължи предпазливо напред, като човек, попаднал в чужда стая през нощта, който се опитва да напипа пътя си между мебелите. Искаше всичко да е логично подредено.

Големите му пръсти потракваха по клавишите. Взираше се напрегнато в осветения екран. Размишляваше дълго, преди да изхвърли поредното име от списъка. Преди да излязат от стаята за свиждане с Кетчъм, Померой им даде мъгляво описание на Сянката, от което Вайс заключи, че убиецът е с бяла кожа. Все пак се страхуваше автоматично да отхвърля латиноамериканците, защото нищо чудно Сянката да се е престорил на такъв. Ала изключи чернокожите. Освен това убиецът трябва да е бързал да влезе в затвора, така че махна и онези, прекарали дълго време в съдебната зала или арестувани след дълго разследване. Реши, че арестуваните дори няколко дни след престъплението също не му вършат работа.

С една дума, всичко бе поставено на строга научна основа, но въпреки това си беше чиста загуба на време. Ако просто бе повярвал на нелогичното си предчувствие, вече щеше да е открил човека. Защото Вайс, със специфичните си разсъждения, на практика мислеше заедно с убиеца, а понякога дори и с няколко хода преди него. Знаеше точно какъв тип престъпление ще избере неговият човек. Чувстваше, че убиецът се е самозаблудил, решил е, че избира жертвата си напосоки. И защо не? Всеки би свършил работа. Но Вайс си помисли, че има и още нещо. Неволно оставен подпис, следа от самоличността на убиеца, забравен отпечатък от пръсти. Според него в престъплението щеше да личи някакъв потиснат садизъм, удоволствие от убийството. Убиецът си е мислел, че действа хладнокръвно и ефикасно, сякаш работи по сделка. Но без да иска, сигурно е въплътил някакъв сатанински хумор в постъпката си, някаква гадна ирония. Вероятно е избрал млад човек. Може би жена. Привлекателна, интелигентна, преуспяваща. Или млада майка, или, още по-добре, току-що сгодена девойка. Обичан и обещаващ човек, по когото ще скърбят. Сигурно е имала прилична работа, не особено престижна или отговорна — надали е искал някой много умен или с големи възможности. Избрал е симпатично, щастливо създание, което тепърва ще си пропровя път в живота. Така ще усети по-пълно удоволствието от внезапната смърт, прекършила растежа на младото момиче.

Вайс знаеше всичко това, но някак си не си вярваше, че го знае. Не му звучеше достатъчно логично и изпипано. Беше просто някаква витаеща мисъл — като предчувствие или суеверие. Затова губеше ценни минути в ровичкане из житейските истории на убийците от списъка. Но още от самото начало и до самия край вниманието му непрестанно привличаше едно име.

Извади на екран статия за убийството на Пени Морган. Прочете за убийството на двадесет и три годишната девойка от Сан Франциско по време на обир в апартамента й. В статията пишеше, че току-що се е сгодила. Описваха я като „симпатична“, „жизнерадостна“, „обичана“. Застреляли я в лицето от близко разстояние. Съседите се обадили в полицията веднага щом чули изстрела. Ченгетата пристигнали мигновено и спипали убиеца на местопрестъплението. Опитвал се да се измъкне с малка сума пари, бижута и кредитни карти. Направил самопризнания около час след ареста.

Вайс се отпусна в стола си. Далеч от светлината на екрана, лицето му потъна в мрак. Прочете статията още веднъж от край до край. Щеше да провери поне още два пъти всички останали имена от списъка, докато елиминира и най-малката вероятност за грешка. И въпреки това гласът му произнесе тихо в тъмния кабинет:

— Бен Фрай.