Андрю Клаван
Пътят на динамита (55)

53.

Вайс продължи да стои пред големия сводест прозорец и да гледа към обвития в мъгла град. Пъхнал ръце в джобовете, с отпуснати рамене, с опряна на гърдите брадичка. Проследи с поглед след един бавно движещ се мотоциклет, проправящ си път през задръстената от коли улица.

Стаята бе тъмна, като се изключи бледата светлина зад гърба му. Беше пуснал компютъра. Нямаше имейли от Бишоп. Продължителното мълчание като че ли наливаше масло в огъня. Познаваше Бишоп и мълчанието му означаваше, че е в място без интернет връзка. Което пък на свой ред подсказваше, че е успял да спечели доверието на Хиршорн и да се включи в операцията му въпреки изричната забрана на Вайс. „Каквото и да са намислили, не ми остава много време. Правя каквото мога, Дж.Б.“

„Не ми остава много време“. Колко точно време му остава? И какво са намислили? Каква, по дяволите, е връзката на всичко това с Уип Померой, Джули Уайънт и Сянката? Вайс продължи да стои до прозореца неподвижен, загледан надолу. Вниманието му привлече един мъж с черен шлифер, който вървеше сковано по тротоара. Стигна под една улична лампа, чиято светлина с труд пробиваше мъглата. За миг фигурата му изпъкна ясно, леко прегърбена в опит да се предпази от дъжда. После изчезна в мъглата и мрака. Вайс продължи да гледа мястото, на което допреди малко бе непознатият.

Мислите му се върнаха към онзи миг в колата, към мига, в който усети присъствието на Сянката, усети отровата му, усети логиката на чудовищната му ярост. Спомни си какво каза Бишоп за Хиршорн: „Зад гърба си е оставил много трупове по пътя към върха.“ Ами ако Сянката е човекът, разправил се с тези хора? Ами ако Хиршорн му дължи нещо или всичко? И сега го е страх от него, също както и всички останали. Ами ако Сянката е поискал обратно вересиите си? Хиршорн сигурно се е изпотил и под езика. Вероятно ще направи всичко, за да се разплати с наемния убиец и да го прогони от живота си.

Но какво? Какво би поискал Сянката от него?

Вайс остави мислите му да си поиграят с идеята. Померой. Уип Померой е ключът към загадката. Померой знае тайната на Джули Уайънт — новата й самоличност, новото име. Померой бе подслушал и сцената с унижението на Сянката. Вайс бе уверен, че Сянката ще го убие дори само за това. Ще го измъчва, за да разбере къде е Джули, и след това ще го убие заради подслушването. Померой също го знаеше. И бе толкова ужасен, че бе готов да предаде клиентите си на властта, за да го заключат в замяна в най-строго охранявания затвор на страната. И въпреки това продължаваше да е ужасен до смърт. „Него никой не може да го спре. Нищо не може да го спре… Не можеш да ме предпазиш. Не можеш да защитиш и нея. Не можеш да защитиш никого.“

Вайс изсумтя едва чуто и бавно отмести глава. Погледът му се вдигна от хората и колите по улиците. Погледна кълбетата от мъгла над главите им. „Никой не може да ме защити.“ „Това е смешно“, помисли си. Затворът „Норт Уилдърнес“ е непробиваем. Ако Сянката или който и да е успее да се добре достатъчно близо до Померой, за да научи тайната му, то Вайс е крал на Румъния.

И въпреки това… И въпреки това усещаше гнева, отровата, дивата ярост. Олицетворението на яростта — влюбено. Какво не би направил? Вайс продължи да се взира в мъглата и си каза: „Ярост. Яростта — влюбена.“

И така, започна да разсъждава. Ако въобще е възможно да се направи, как ще стане. Ако яростта и любовта ти те принуждават да го сториш. Ако Джули трябва да умре. Ако се налага да убиеш Померой. Сложна работа. Не можеш просто да подкупиш надзирател или друг затворник да убие Померой. Не. Ще искаш да се добереш до него лично, така че да имаш време да изкопчиш тайната. Трябва да погледнеш в очите му, за да си сигурен кога най-сетне ще каже истината.

Вайс се намръщи към нощта вън, макар вече да не виждаше нищо. Най-лесно ще е да заплашиш семейството на Померой, приятелите му, да го накараш да си мисли, че ще пострадат, ако не омекне. Но това не върши работа. Вайс помнеше думите на Кетчъм. „Монкриф е бил единственият му приятел, въобще единственото нещо, което е имал — семейство, приятел, каквото се сетиш.“

Вайс пое дълбоко дъх и внушителният му гръден кош се изду. Имаше само още едно решение. Сянката сам трябваше да влезе в затвора. Да се хване на работа там като надзирател или нещо друго. Още докато си го мислеше обаче, поклати невярващо глава. Сети се, че в „Норт Уилдърнес“ надзирателите са специално подбрани. Трябваше да имат няколко години опит, а освен това преминаваха и специално обучение. Можеш да подправиш автобиографията си, но не и препоръките, не и хората, които уж са те познавали. Нужно е много време за това и резултатът е несигурен.

— Ааах възкликна едва чуто той. Невъзможно. Това бе някаква налудничава идея, родена вероятно от параноичния мозък на Померой. Но тази ярост… Отровното жило, което усети в колата. Логиката на яростта. Все още стоеше с ръце в джобовете, неподвижен. Върна се в стаята и погледът му отново се запровира в мъглата. Видя силуетите и сенките в нея, неясните светлини, мътните им кръгове.

Образът на Джули пак го споходи. Дълбоките, отнесени и замечтани очи. Подканващите жестове от екрана на компютъра. За момент застана до нея на моста „Голдън Гейт“. Изгледа напрегнато как бута колата си във водата, слага перука и взема новата кола и новите документи, уредени от Померой.

След това се озова с Померой в килията му. Затворникът чакаше ужасено съдбата си.

После бе със Сянката. Яростта…

„Има само още един начин да попаднеш в този затвор“, помисли си той. Най-лесният. Най-сигурният. Както влизат всички останали.

Най-сетне Вайс вдигна поглед и видя отражението си в стъклото.

— Мамка му — прошепна.

После бързо се извърна от тъмнината зад стъклото и се насочи към светлия екран на компютъра.