Андрю Клаван
Пътят на динамита (53)

51.

Дойдоха за Катлин малко след това, към девет часа. Тя се беше свряла в тясната стаичка в дъното на къщата. Лежеше свита на дивана и гледаше втренчено телевизора. Правеше едно и също през последните два часа. Тъпчеше се със снакс направо от кесията и се наливаше с бира от бутилката. Палеше цигари, пушеше ги до половината и ги мачкаше в пепелника, закрепен на бедрото й. Почти нямаше представа какво точно гледа.

Обърканите мисли в главата й не й позволяваха да се съсредоточи в екрана. Сърцето й тежеше от мъка и горчивина. Мислеше си как Кенеди я е излъгал и зарязал. Мислеше си за Крис и за бандитите, които го търсят. За Хиршорн. Всички те я отвращаваха. Как, по дяволите, успя да превърне живота си в такава помия? Беше отвратена от всичко. Беше отвратена, но не и уплашена. Поне все още не. Кенеди я предупреди, но тя смяташе думите му за бабини деветини и въобще не ги вземаше на сериозно. Биячите дойдоха и си тръгнаха. Търсеха Крис, не нея. Реши, че ще го пообработят малко, задето се налива като свиня и не си държи езика зад зъбите. Нека, така му се пада. Ако някой трябва да се страхува, това е Кенеди. Когато Хиршорн разбере, че Кенеди е ченге… Е, и на него така му се пада, каквото и да му се случи. Майната му. Майната им на всички. Какво й пука.

Тя продължи да зяпа телевизора, да се налива с бира, да пали цигари и да ги гаси след няколко дръпвания. По телевизията даваха някаква игра. Една от онези, в които състезателите са принудени да изтърпят какви ли не гадости. В момента изсипваха кофа със змии върху главата на някаква жена. Ако успееше да издържи, щеше да спечели бая пари. „И какво пък му е трудното на това?“, помисли си Катлин. Тази от телевизора сигурно ще си завре главата и в кофа с лайна, ако й дадеш достатъчно пари. Трябва да е доста тъпа, за да го прави само за пари. Тъпа крава.

Замисли се дали да не смени програмата, но нямаше желание да прави нищо. Продължи да зяпа състезанието. От стаичката в задната част на къщата, разбира се, не можеше да види черната кола, която спря пред тях. Не чу отварянето на входната врата. Не успя да долови дори стъпките в коридора, докато не стана прекалено късно. Вдигна глава и видя мъжа си в рамката на вратата.

Катлин се изправи стреснато на дивана. Господи, Крис изглеждаше зле, доста зле. Посивяло лице, обезумели очи.

Беше измокрил някъде дънките си. Божичко, това не е ли миризма на урина?

Тъкмо беше запалила нова цигара. Бързо я смачка в пепелника и го остави на ниската масичка. Напипа дистанционното на възглавничката до бедрото си и спря звука на телевизора.

— Здрасти, Крис — поздрави неуверено Катлин.

Беше отворила прозореца, за да не се задимява, а и за да влиза чист въздух. Телевизорът утихна и само някакъв глупак продължи да се хили беззвучно от екрана. Тишината се нарушаваше единствено от шума в квартала — свиренето на щурците, гласовете на семейство О’Конър, които хокаха кучето си, тракането на кофата за боклук в двора на Пейнтърс.

Крис постоя безмълвен още няколко дълги секунди. Струваше й се, че трепери, устните му се усмихваха зловещо и някак отнесено.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да — отвърна най-сетне мъжът й. Гласът му също прозвуча странно. Някак тихо и замечтано. — Да, добре съм. Супер съм. Трябва да тръгваме, Катлин.

— Да тръгваме ли? Къде, по дяволите, ще ходим? — Тя погледна часовника си. — Ами, то вече е девет…

— Знам — отвърна той със същия глас. — Но трябва да вървим. Господин Хиршорн каза, че тук не сме в безопасност. Изпратил е едни хора да ни вземат. Ще ни отведат на сигурно място, докато всичко свърши.

— Всичко?… Крис, какви ги говориш? Нищо не разбирам…

Тогава осъзна, че ще я убият.

Идиотът на екрана продължи да дърдори и да се хили мазно, щурците в двора продължиха да свирят, а проклетото малко куче на О’Конър се скъсваше да лае. Може би дочу и някакви стъпки под прозореца, които я поставиха нащрек или може би това свърши странният глас на Крис, но Катлин внезапно проумя, че хората с беемвето са тук. Знаеше, че ще я вземат и ще я отведат в гората или на някое друго затънтено място. Когато я открият, косата й щеше да е сплъстена от засъхнала кръв на мястото, където е минал куршумът. Лицето й щеше да е омазано с кал, с полепнали листа и сламки.

А Крис продължаваше да седи насреща й. Това я вбеси най-много. Крис бе дошъл, за да я предаде в лапите им. Любимият й съпруг. Искаше да я прикотка навън без много шум, така че съседите да не разберат какво става, и всичко да мине тихо и кротко. Помисли си, че нищо не е в състояние да я нарани повече от това. Причерня й пред очите, доповръща й се. В края на краищата му беше жена, а той не даваше и пет пари за нея. Щеше просто да я тикне в ръцете им. И то за пари, както по телевизията. Излиза, че всеки е готов да направи всичко за пари. Никой не го е грижа за никого.

Катлин се изправи бавно въпреки чувството, че потъва.

— Господи — промълви тя.

— Трябва да тръгваме — повтори отнесено Крис. — Господин Хиршорн е изпратил едни хора да ни вземат.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Божичко, какво правиш?

— Хайде, Катлин. Всичко е наред. Няма да ти направят нищо. Трябва да вървим.

Тя се хвърли отгоре му. Изпищя от гняв и отчаяние и се опита да го удари едновременно е двете си ръце. Крис я хвана за китките, а тя пробва да издере бузите му с нокти. Задави се в стонове, а сълзите изгаряха очите й като киселина. Отчаянието и яростта сякаш превърнаха сълзите й в отрова.

Здравите ръце на Крис я прегърнаха. Той я притисна към себе си. Не можеше да се освободи, за да го удари. Тялото й се загърчи конвулсивно. Усети острата миризма на засъхнала пот, на урина и на нещо друго, което не успя да разпознае, но което вонеше ужасно. Катлин продължи да се гърчи, докато най-накрая остана без сили и се отпусна. Притисна лице до гърдите му и заплака. Крис потупа лекичко тила й с длан и я целуна по главата.

— Няма нищо — каза той със същия странен глас. — Трябва просто да се махнем за известно време. Не е проблем. Никой няма да те нарани. Просто докато всичко свърши.

Катлин продължи неутешимо да мокри ризата му със сълзи.

— О, Крис — проплака тя. — О, Крис.

— Хайде, стига вече — рече Крис. — Всичко е наред. Честна дума.

Поведе я към вратата. На екрана зад гърба им пуснаха реклами. Татко се бе прибрал за вечеря, а мама му сервираше препълнена чиния е топла супа. Имаше и една за синчето, и една за усмихнатата дъщеря. Сценката се разиграваше без звук. Озвучаваха я единствено щурците, джафкането на съседското псе и стоновете на Катлин.

Крис я изведе в коридора, където вече ги чакаха биячите. Флейк се бе вмъкнал през задната врата, откъм кухнята, а Голдмунсен — през парадния вход. Бяха блокирали и двата изхода, в случай че Катлин се опита да избяга.

Но тя не се опита. Вече не й пукаше какво става. И защо да й пука? Остави Крис да я води. Излязоха навън. Нощта бе топла. Леко се стресна при вида на беемвето. Поколеба се за момент, дори се запъна за малко на вратата. Стори й се ужасно — колата и начинът, по който Крис я водеше към нея с ръка през рамото. Опита се да спре, но дланта му я стисна сигурно. Поведе я нежно, но безмилостно напред.

— Всичко е наред, Катлин — повтори замечтано Крис.

Тримата мъже я настаниха в колата и я откараха нанякъде, а на Катлин просто вече не й пукаше какво се случва.