Андрю Клаван
Пътят на динамита (50)

48.

Стигнаха мястото на екзекуцията по тъмно.

Караха доста време до там.

Крис Уонамейкър тъкмо идваше на себе си. Натъпкан на задната седалка на беемвето, той едва сега усети движението на колата. Бавно отвори очи, но клепките му се затвориха от тежест. Едрото му мускулесто тяло сякаш се рееше из облаците и той не можеше да контролира нито посоката, нито скоростта на движение. Главата му се подпираше тежко на стъклото на колата и Крис нямаше сили да я повдигне. Долната му челюст бе провиснала и силите не му стигаха да я прибере. Отвори очи с усилие. Загледа се в мрака с празен поглед.

Флейк караше. Голдмунсен бе на задната седалка зад шофьора. Едната от дългите му ръце лежеше спокойно в скута. Огромната длан стискаше пистолет, насочен към пода. Голдмунсен усети размърдването на Крис и се усмихна майчински, така както жените се усмихват на разбудените си деца. Биячът размърда ръка и насочи пистолета към Крис.

Крис отново помръдна. Изстена. Кръвта безмилостно заби в главата му. Имаше смътното чувство, че му се случва нещо ужасно. Искаше му се да го спре. Искаше му се да затвори очи и когато отново ги отвори, да се озове у дома, в леглото си. Опита. Затвори очи и след няколко секунди ги отвори. Не се получи. Все още бе в колата. Тя продължаваше да се движи. Километрите се нижеха. Мракът ставаше все по-непрогледен.

Крис се опита да фокусира поглед. Постара се да различи пейзажа вън. Не видя кой знае какво. Забеляза сенките на дърветата, обрамчили шосето от двете страни. От време на време черният цвят изсветляваше и се появяваха парчета небе. Бяха в някаква гора. Обзе го страх и чувството нарастваше от минута на минута. В гората не го чакаше нищо добро. Трябваше да направи нещо, да се опита да предотврати трагедията. И то бързо. Веднага.

Не разполагаше с много време. Флейк завъртя волана и слезе от шосето. Крис усети, че гладката настилка свърши и гумите заподскачаха по черния път. Седалката под него се раздруса. Все още замаян от ударите, той вдигна натежалата си глава. Огледа се. Видя Флейк зад волана. Видя усмихнатата физиономия на Голдмунсен. Забеляза пистолета в ръката му.

— Ооо — изстена глухо Крис. — Не…

Сега вече всичко му се изясни. Пътуваше към мястото на екзекуцията си. Ужасът го разтресе до мозъка на костите, а крайниците му омекнаха.

— Не… не — запротестира той. — Трябва да…

— Спирай вече, тук е добре — каза Голдмунсен на Флейк.

— Чакай да влезем още малко, за да не ни види някой тъпак от шосето — отвърна през рамо Флейк.

— Добре — съгласи се Голдмунсен. — Влез още малко.

Крис вдигна ръка към пулсиращото си чело. За момент купето на колата потъна в мъгла и тишина. После реалността отново се върна — ужасна и мъчителна.

— О, боже. Ооо…

— Ей, да си затваряш устата, чу ли — скастри го Флейк.

— Не, не, не. Изслушайте ме — захленчи Крис, притиснал слепоочията си с ръце. — Това е… чуйте ме.

— Само по-спокойно — каза приятелски Голдмунсен. — Ще свършим за минути.

— Но вие трябва… трябва да ме изслушате.

Крис не пускаше главата си и за секунда. Опитваше се да мисли. Трябваше да направи нещо. В последния момент. Болката пулсираше в слепоочията му като жива рана и не му позволяваше да мисли. Беше ужасно изплашен.

— Слушайте.

— Това няма да ти помогне, приятелю. Имаме заповеди — заяви Голдмунсен. — Знаеш как е, нали? Трай си там. Ще свършим за нула време.

Крис го изгледа неразбиращо. Горилата се хилеше насреща му.

— Голдмунсен — настоя той. — Изслушай ме, моля те…

— Ей! — намеси се рязко Флейк и хвърли кръвнишки поглед на Крис в огледалото за обратно виждане. — Ти да не би да оглуша? А? Затваряй си плювалника.

Голдмунсен повдигна рамене.

— Виждаш ли е какво трябва да се занимавам — обърна се той към Крис. — Не искаш да ядосваме Флейк, нали? Като му избият чивиите, вади ножа и всичко потъва в кръв.

— О, божичко, моля ви…

— Сериозно ти казвам, въобще няма да ти хареса. Дръж се на положение и аз ще се погрижа за теб. Става ли?

Нов пристъп на слабост и отчаяние разтърси Крис. Той преглътна с усилие.

— Вие не разбирате — опита отново.

— Ооо, всичко разбираме — изхили се Голдмунсен.

— Не, не, не… О, божичко, трябва да ме изслушате. Не искам да умирам!

— Сигурно, ама се налага — намеси се Флейк. — По-добре се вземи в ръце и си затваряй плювалника. — Господи — измърмори той. — Прасни го тоя по главата, моля те.

— Да бе, че после да го нося на гръб през целия път — възрази Голдмунсен. — Зарежи я тая.

Колата спря. Очите на Крис се разшириха от ужас. Той се огледа отчаяно. Спомените му се съживиха. Парчетата се съединиха в съзнанието му, сякаш подреждаше пъзел.

— Моля ви, чакайте! — изскимтя. — Кенеди беше! Това исках да ви кажа. Кенеди е виновен.

— Ей сега го клъцнах това копеле — обади се Флейк.

— Хайде, стига де — отвърна Голдмунсен. — Да се опитаме да запазим спокойствие и да си свършим работата професионално. Ще отключиш ли най-накрая вратата, за да мога да изляза.

Флейк отключи задните врати. Голдмунсен махна с пистолета.

— Слизай от моята страна — обърна се той към Крис.

— За всичко е виновен Кенеди, кълна се!

Едрият бияч изобщо не му обърна внимание. Отвори вратата. Измъкна се внимателно, като през цялото време държеше пистолета насочен към Крис. Флейк също излезе.

— Чуйте ме! — проплака Крис. — Кенеди! Той го направи. Той… ооо…

Притисна главата си с всичка сила и се опита да сглоби парченцата на пъзела.

Голдмунсен направи красноречив жест с пистолета.

— Хайде — подкани го той.

— Размърдай си шибания задник. Не ме карай да идвам при теб — намеси се и Флейк. — Сериозно говоря. Мърдай.

Крис погледна с безумни очи към дулото на пистолета. Беше така парализиран от страх, че нямаше сили да помръдне, дори да говори. И въпреки това успя да се плъзне по седалката към подканващото дуло сякаш бе кобра, омаяна от свирката на факир.

Излезе от колата. Студеният планински въздух го лъхна и той потрепери. Чувстваше се слаб и уплашен.

— Правите грешка — успя да прошепне Крис. — Това е… грешка. Не е правилно. Не е…

Стояха на малка полянка сред гората. Бяха вдън гори тилилейски и в цялата работа имаше нещо странно. На светлината на луната Крис забеляза нещо, което го обърка още повече, и той загуби всякаква представа за посока. Видя сгради. Имаше цяла редица стари тухлени сгради, сякаш се намираха на главната улица на едно от онези погранични градчета от уестърните. Почти всички бяха двуетажни, някои увенчани със сводове, а други с покриви, назъбени като бойници на средновековен замък. Всъщност, това бяха само фасади. Местата за прозорците бяха просто дупки, подобно на зеещите орбити на череп. През тях се виждаха черните стъбла на гората. Беше просто скелет на изоставено градче от времената на златната треска, но на Крис му заприлича на декор от филм на ужасите. Объркването, страха, странното място, всичко това му попречи да формулира мислите си правилно.

— Да тръгваме — подкани го Голдмунсен.

— Чакайте — възпротиви се Крис. — Чуйте ме. Кенеди…

Голдмунсен го пошляпна почти приятелски с пистолета по врата. Крис залитна и падна на колене. Небето, дърветата, сградите — светът наоколо се завъртя. Мислите му се разпръснаха като подплашено ято врани.

— Този човек просто не слуша какво му се говори — каза Голдмунсен. — Съгласен ли си?

Сетне поклати глава, хвана Крис за косата и го изправи. Завря дулото на пистолета в ребрата му.

— Хайде сега, да тръгваме. Става ли?

Мислите на Крис блуждаеха. Всичко бе объркано. Страхуваше се. Запреплита крака към сградите.

— Моля ви — захленчи той. — Изслушайте ме. Моля ви. Станала е грешка. Трябва да ме изслушате… — Думите едва излизаха от устата му, е голямо усилие успяваше да ги облече в звук. Хленчеше и мърмореше сякаш е вярващ, увлечен в молитва в храма. — Кенеди е виновен за всичко. Само той. Кенеди и Катлин.

— Как мислиш? Дали ще успеем, преди „Лъки“ да затвори? — обади се Голдмунсен зад гърба му.

— Де да знам — отвърна Флейк. — Ако този тъпак си затвори устата поне за малко, може и да си чуя мислите. Вече ми лази по нервите. Иска ми се да извадя ножа и хубавичко да го обработя.

— Той ни шпионираше — продължи да хленчи Крис. — Някой трябва да ми повярва. Поне вие ми повярвайте. През цялото време. Двамата с Катлин. Трябва да кажем на господин Хиршорн.

— Какъв нож? Какви ги дрънкаш? — скастри го Голдмунсен. — Забрави ножа сега. Гладен съм. Свършваме, отивам в „Лъки“ и си поръчваме ребърца. Нямаме време за ножове.

— Просто го споменавам — обясни Флейк.

— Ти винаги просто го споменаваш. Да знаеш, че имаш садистични наклонности. Сериозно ти говоря. Да вземеш да идеш на лекар.

— К’во?

Крис започна да си припомня. Картината в главата му се подреди. Компютърът. Имейлът. Най-сетне успя да формулира мислите си.

— Той е частен детектив. Точно така — изрече Крис с разтреперан глас. — Кенеди е частно ченге.

Направи опит да се озърне, но Голдмунсен отново го халоса с пистолета.

— Продължавай!

Крис преплете крака и продължи да върви.

— Чуй ме, Голдмунсен. Флейк. Чуйте ме! Опитвам се да ви кажа, че Кенеди е частен детектив.

— Господи, няма ли кой да запуши устата на това копеле — промърмори Флейк.

— Не му обръщай внимание — каза Голдмунсен. — Влез му в положението.

— Истина ти казвам. Не отговарям за последствията.

— Какви ги дрънка сега?

— Де да знам. Разправя, че Кенеди бил детектив.

— Да бе, да. А ние трева пасем, нали?

— Остави го да си говори.

— Да не би да си мисли, че господин Хиршорн не го е проверил?

— Е, нали все нещо трябва да каже. Не му обръщай внимание.

— Мътните да ме вземат! — възкликна Флейк.

Наближиха подобните на черепи фасади. Някъде в гората се обади бухал. Отвсякъде цвърчаха щурци и цикади. Хленченето на Крис ги конкурираше по настоятелност.

— Вярно е! Чуйте ме. Кенеди е частен детектив. Моля ви! Работи за една агенция. Ааа… „Вайс“. Агенция „Вайс“ в Сан Франциско. Намерих го на това неговото, на машината, на компютъра. Изпратил им е имейл.

В редицата сгради се появи дупка. Крис влезе в нея, подтикван от пистолета в гърба си. Голдмунсен го последва. Флейк също.

— Чуй само какви дивотии дрънка — измърмори Флейк и добави: — Ей, тъпак. Я, се чуй само. Какъв имейл, бе?

— Исусе Христе! Остави го на мира поне за минутка — спря го Голдмунсен. — Само го тормозиш.

— Не, не, не, чакай сега — каза весело Флейк. — Чакай да видим за какви идиоти ни мисли. Значи викаш, че Кенеди е пратил имейл, а?

Крис успя малко да повиши глас.

— Да, на агенцията. На агенция „Вайс“. Кълна се!

— Ааа, вече почнахме и да се кълнем — подметна иронично Флейк. — И как разбра? Той ли ти го показа?

— Беше на компютъра му.

— Как пък ги измисляш тези глупости. На компютъра му, викаш. И къде му е компютърът? Ще ми го покажеш ли?

Крис се изплаши още повече. Мускулите му съвсем се размекнаха. Защо остави компютъра в сака. Как можа. Голяма глупост.

— Не, не мога. Но… мислех си, че…

— Аха. Мислиш си значи — изхили се Флейк. — И какво по-точно си мислиш? Мислиш си, че ще ни баламосаш, защото сме тъпаци? Виж го само тоя кретен. Не мога да повярвам на ушите си.

— Знаеш ли в колко затваря кухнята в „Лъки“? — попита угрижено Голдмунсен.

— Какво? — отвърна разсеяно Флейк. — Де да знам. Май в десет. Откъде, на майната си, да знам. Забрави за „Лъки“. Мозъкът ти е в стомаха.

— В стомаха е, вярно — съгласи се Голдмунсен. — Дай ми порция ребърца и ще се върне обратно в пишката ми, където му е мястото.

Призрачният град остана зад гърба им. Дърветата пред тях отново се сгъстиха. Крис се олюляваше на всяка стъпка. Знаеше, че всяко парче земя тук може да е гробът му. Продължи да повтаря историята си. Вече почти не осъзнаваше казаното. Горилите на Хиршорн не искаха да го слушат. Нещата просто продължаваха хода си. Не беше в състояние да ги спре. Разширените му от ужас очи подскачаха безумно. Всичко наоколо му се струваше зловещо и ужасяващо — дърветата, стволовете им, клоните. Черната като мастило нощ и обсипаното със звезди небе. Тревата и краката му, които се влачеха по нея. Луната освети една полянка между дърветата. Беше раззинала паст да го погълне. Това сигурно щеше да е лобното му място.

Стигнаха полянката. Крис искаше да спре. Искаше да се обърне и да се бие или поне да избяга, преди гората да го е погребала. Вместо това продължи да мести вдървено крака. Гората наоколо бе тъмна и хладна. Нещата просто продължаваха хода си и той не бе в състояние да ги предотврати.

— Всичко е заради Катлин — процеди горчиво Крис. Гласът му пресекваше, от устата му потече слюнка, очите му се насълзиха. — Жена ми. Тя е виновна. Тя подслушваше. Трябва да ми повярвате. Всичко му е казала. От нея е разбрал.

— Тук е добре — каза Голдмунсен след малко. — Хайде, Крис, стигнахме. Тук е мястото.

Крис се подчини като хипнотизиран. Спря се и продължи да плаче с отпуснати рамене и провиснали ръце. Огледа гъстата гора през пелената от сълзи. Изглеждаше му толкова хубава, толкова истинска. Въздухът бе кристалночист, а нощта прекрасна. Всичко, което искаше сега, бе да продължи да живее. Сълзите и сополите не спираха да се стичат по лицето му. Чакаше изстрела в тила.

— Чукала се е с него. Така е станало — продължи да дърдори той. — Кенеди я е чукал, а тя му е казал всичко, което знае. Така е разбрал. О, моля ви, моля ви, моля ви… — запелтечи.

Пистолетът зад гърба му изщрака. Голдмунсен проверяваше дали е зареден. Топла струйка пикоч се стече по крака на Крис и подмокри дънките му. Тялото му се разтресе от стенания.

— Моля ви, моля ви, моля ви, о, моля ви, кълна се в Бог…

— Чакай, чакай, какво каза? — полюбопитства Флейк. Голдмунсен вдигна пистолета и го насочи в тила на Крис.

— Ей, ей, ей! — спря го Флейк. — Чакай малко. Чу ли това?

— Какво да чуя?

— Това, което каза тъпакът ей сега. Чу ли го?

— Не знам. Какво каза? — попита нетърпеливо Голдмунсен, без да сваля пистолета. — Каза: „моля ви, моля ви, моля ви“. Какво очакваш да каже?

— Не, не, не, не, не. Чакай малко — възрази Флейк. — Кенеди чукал жена му? Това ли каза?

— Де да знам. На кого му пука. Да стрелям ли вече?

— Чакай малко, задръж топката.

Флейк протегна ръка и хвана пистолета на Голдмунсен.

Огромният бияч завъртя очи.

— Мамка му! — махна нетърпеливо с ръка Голдмунсен. — Умирам от глад вече.

— Ей! — викна Флейк към Крис. — Ей, лайнар. Какви ги дрънкаше преди малко? Кенеди чукал жена ти, така ли?

Крис шумно си пое дъх. Стоеше с отворена уста и плачеше неудържимо. Чакаше изстрела в тила и гледаше като омагьосан прекрасната гора през пелената от сълзи. Секундите му се струваха толкова дълги, че започна да се надява някоя от тях да продължи вечно.

— Чукаше жена ми — промърмори отнесено той в отговор, без да съзнава ясно какво говори. — Така е разбрал. Така е разбрал.

— Значи Кенеди е частен детектив, чука жена ти, а тя му разказва какво сте си говорили с господин Хиршорн. Това ли казваш? — попита Флейк и се наклони напред, сякаш не вярваше на ушите си. — Това ли твърдиш?

— Можем да спасим положението — изхленчи Крис повече на себе си, отколкото на тях. — Можем да спасим… господин Хиршорн… ще остане доволен…

— Ей! — извика Флейк и цапардоса Крис по тила.

Крис реши, че всичко свърши. Това е куршумът. Изпищя пронизително, залитна напред и падна на колене, облян в сълзи. С изненада откри, че все още е жив, и си помисли, че сега отново ще го застрелят и ще довършат започнатото. Надяваше се отчаяно да свършат по-бързо, преди да е усетил болка.

— Ей! — повтори Флейк и сграбчи Крис за ухото. Издърпа го да се изправи на крака и го извърна към себе си. Дребничкият бияч впи безумен поглед в очите на Крис. — На теб говоря, свиньо такава. Попитах те нещо. Какви ги дрънкаш?

Крис се вторачи в разкривеното лице насреща си с отпусната челюст, с лице, омазано със сълзи и сополи. Отне му известно време, но в един момент разбра. Флейк го слуша! Флейк го слуша и Крис все още е жив. Погледна го е такава любов, сякаш бе родната му майчица.

— Точно така! — изкрещя. Цикадите притихнаха стреснато. — Катлин и Кенеди. Той е частен детектив.

— И чука жена ти?

— Чукаше Катлин, а тя подслушвала мен и господин Хиршорн и му казвала всичко. Видях имейла. Беше на компютъра му. До агенция „Вайс“ в Сан Франциско. Каза, че ме е изместил, че са ме изритали и че ще разбере всичко за операцията.

Флейк помисли известно време, докато смели всичко това. После с отсечен удар свали Крис на земята. Крис покри главата си с ръце.

— Моля те, недей! — изстена той. — Мога да помогна, кълна се! Мога да спася положението. Моля те, моля те!

Флейк го изгледа втренчено и се замисли. Гърдите му се издигаха и спускаха нервно. Най-сетне гневът надделя и той срита Крис в бедрото.

Жертвата му изпищя и се загърчи от болка.

— Мамка му! — изпсува Флейк.

Голдмунсен отпусна отчаяно ръце и пистолетът увисна до бедрото му.

— И какво сега? — каза той. — Ще повярваш на тези глупости ли?

Флейк сложи ръце на кръста и го погледна намръщено.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

— Господин Хиршорн провери Кенеди — настоя Голдмунсен. — Всичко е точно. Чист е.

— Ти чу ли го какво дрънка тоя? Разправя, че Кенеди чукал жена му — сопна се Флейк.

— Е, и? Какво от това? На кого му пука какво дрънка. Готов е да каже всичко, за да си спаси задника.

— Не е така. Такова нещо няма да каже. Кой признава, че някой чука жена му? Мъжете крият такива неща. Ти би ли го заявил?

— О, я стига! — махна Голдмунсен към разплакалия Крис. — Виж го само.

Флейк го погледна с отвращение, но поклати глава.

— Няма да каже такова нещо, ако не е вярно. Че някой друг чука жена му. Просто не е нормално. Не може да си го измисли.

Голдмунсен вдигна отчаяно ръце.

— Боже мой! И какво сега? Какво точно искаш да ми кажеш?

Флейк подритна ядосано няколко листа.

— Най-малкото, че тази вечер можеш да забравиш за „Лъки“ — отвърна той.