Андрю Клаван
Пътят на динамита (43)

41.

Влезе в къщата с ключа на Катлин. Взе стълбите на един дъх, а дългите му крака прескачаха по две-три стъпала наведнъж. Пристъпи в спалнята задъхан и плувнал в пот.

Климатикът в стаята работеше. Значи Кенеди нямаше да отсъства дълго. Монотонното бръмчене на машината изнерви Крис до краен предел, гърлото му се сви. Никога нямаше да признае, дори и пред самия себе си, че мисълта да се изправи срещу Канеди го изпълваше с ужас. Знаеше, че трябва да действа бързо, за да не го заварят в спалнята.

Огледа помещението. Стаята бе сенчеста, но слънчевите лъчи проникваха през прозореца през листата на дърветата. По пода се виждаха слънчеви зайчета. Крис съзря сака на Кенеди на пода. Явно се канеше да си тръгва. Изглежда завинаги.

Приближи се към сака. Беше отворен. Надникна в него. Въпреки климатика му се струваше, че в стаята няма въздух и че се задушава. Може би бе просто страх. Във всеки случай, когато заровичка из дрехите на Кенеди, от слепоочията му закапа пот. Прерови сака основно, дори опипа подплатата. Лесно намери компютъра на Бишоп.

Никога преди не беше работил с тези малки измишльотини, но се оказа, че не е трудно. В крайна сметка караше самолети. Разбираше от машини, от компютри. Отвори компютъра върху бюрото и успя да го пусне за не повече от минута. Изтри капките пот от челото с опакото на ръката. От време на време хвърляше поглед към гаснещата светлина в прозореца, проверяваше дали моторът на Бишоп не е вече тук, ослушваше се за бръмченето му. Започна да натиска бутоните на клавиатурата. Прегледа набързо файловете на Нишоп. Бележки, имена, поща…

Крис четеше текста от малкия екран и през цялото време дишаше с отворена уста. Не можеше да си поеме дъх в това проклето място. Имаше чувството, че някой е сграбчил гърлото му и стиска с все сила. Въпреки това продължи да чете, мозъкът му не спираше да препуска. „Ако този Кенеди е ченге — помисли си, — ако е използвал Катлин, за да измъкне информация за Хиршорн… значи вече е пътник за онзи свят.“ Отмъщението на Хиршорн щеше да е бързо и неизбежно. Кенеди със сигурност щеше да си плати, но какво щеше да стане с него и Катлин… Освен ако успее да предупреди Хиршорн, да му каже за Кенеди, да спаси положението в последната минута. Тогава може би Хиршорн ще му е благодарен. Пак щеше да е ядосан, но вероятно нямаше да е настроен толкова зле. Може би щеше да се почувства задължен. Крис се надяваше да му се размине само с нещо от рода на: „Друг път да наглеждаш по-добре жена си…“

Почувства, че бузите му пламнаха: жена си. Обзе го парещ гняв. По някое време през последния час му хрумна, че Катлин не казва цялата истина. Но беше толкова разтревожен, че Кенеди може да е ченге, толкова се страхуваше какво ще стане, ако Хиршорн разбере, та не му остана време да мисли за нищо друго. Сега малко по малко започна да му се прояснява, че Катлин лъже за Кенеди. Бе спала с него. Това бе истината. Бе подслушвала разговорите на Крис с Хиршорн и после ги бе преразказвала на Кенеди. Със сигурност го е правила, докато са заедно в леглото.

Беше сигурен в това и парещият гняв изгаряше вътрешностите му като сгорещено олио. Прогони мислите си. Искаше да се концентрира върху това, което прави в момента.

— По дяволите — изръмжа.

Шибаният компютър бе напълно безполезен. Във файловете нямаше нищо. Имена, номера, адреси. Нищо не му говореха. Откъде, по дяволите, да знае кой кой е.

Но не разполагаше с нищо друго. Продължи да търси, продължи да чете. Мина към папката със съобщенията и я отвори на екрана.

Имаше едно неизпратено съобщение, само едно. Бишоп обикновено бе ужасно предпазлив с тези неща. Никога не пазеше копия от изпратените съобщения. Винаги триеше получената поща. Катлин обаче го прекъсна, докато пишеше последното съобщение до Вайс. Бишоп го запази и забрави за него. Не успя да довърши имейла и затова и не го изпрати. Крис отвори файла.

„Вайс. Стана. Изритаха Уонамейкър. Взеха ме на негово място. Тази вечер в шест отлитаме към някакво неизвестно място в планината. Когато стигнем, ще ми кажат повече подробности. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо повече. С повечко късмет ще успеем да разберем какво става, без да излагаме на опасност…“

Дъхът на Крис секна, секнаха дори мислите му. Замръзна като поразен от мълния. Сърцето му думкаше в гърдите. Усещаше как кръвта в главата му пулсира толкова силно, че ще го оглуши.

„Изритаха Уонамейкър. Взеха ме на негово място.“

Господи. Господи. Това надминаваше и най-лошите му опасения. Това бе най-лошото нещо, което му се е случвало някога. Има само един начин Бърни Хиршорн да те „изрита“. Ако са го „изритали“, значи е само въпрос на време хората на Хиршорн да дойдат. Щяха да пристигнат, да го отведат някъде и да направят всичко възможно, за да не проговори. Трябваше да бърза. Трябваше да предупреди Хиршорн за Кенеди. Трябваше да спаси положението в последната секунда, за да избегне смъртта от ръцете на Хиршорн.

Очите му отчаяно пробягаха по текста на съобщението. Умът му се напъваше да вникне в смисъла на думите. „Вайс“, повтори си тъпо той. Беше виждал името и преди. Във файловете с телефонни номера.

Ръката му трепереше, но успя да се мобилизира и затрака по клавиатурата. Намери името. Вайс и нищо повече. Имаше и телефонен номер. По кода разбра, че е в Сан Франциско.

Крис вдигна телефона. Набра номера с треперещи пръсти.

Свободно. Изчака. Дишаше тежко и дъхът заглушаваше ударите на сърцето му.

„Изритаха Уонамейкър“.

Нов сигнал свободно. „Хайде вдигнете, де“, подкани наум. Най-сетне отсреща се обади женски глас.

— „Вайс Инвестигейшънс“.

Крис не можеше да говори. Сякаш нечия ръка стисна гърлото му. Жената отсреща каза:

— Ало? „Вайс Инвестигейшънс“.

— Вие детективска агенция ли сте? — изграчи Крис.

— Да, говорите с „Вайс Инвестигейшънс“, детективска агенция…

Мислите на Крис запрепускаха. Кенеди беше частен детектив. Шпионираше го и за целта използваше Катлин. А сега щеше да лети с Хиршорн. Божичко…

— С какво мога да ви помогна? — попита жената отсреща.

Но сега… сега, все още с телефонната слушалка до ухото… сега отвън се чу шум. Крис вдигна глава. Ръмжене на мотор. Първата му мисъл бе, че е мотоциклетът на Кенеди.

Не. Беше кола. Видя я през клоните на дърветата, засенчили прозореца.

Потта по слепоочията му стана студена. Вратът му се схвана. Бавно, много бавно, сякаш в транс Крис остави слушалката.

— Господине, с какво мога да?… — чу той гласа на секретарката и прекъсна линията.

Продължи да седи като препариран с увиснала челюст. Чувстваше се толкова слаб, че не можеше дори да премести крак. Страхът напълно го парализира. Гледаше втренчено колата на улицата. Бе черно беемве. Без съмнение, една от колите на Хиршорн. Беемвето намали скорост, явно се канеше да спре. Спря пред къщата им. Крис продължи да наблюдава, притаил дъх, плувнал в пот. Зави му се свят. Стените на стаята го притискаха, а въздухът не му стигаше. Двама мъже отвориха предните врати на колата и излязоха. При вида им Крис изстена гласно.

Бяха копоите на Хиршорн. Високият с дългите ръце — Голдмунсен, и дребничкият нервак — Флейк. Крис бе слушал разни истории за Флейк. Хората разправяха, че Голдмунсен използва пистолет, но Флейк предпочита да работи с нож. Обичал да реже хората. Харесвало му.

Двамата мъже се запътиха към вратата на Крис. Идваха, за да го отведат с колата си.

Крис продължи да стои неподвижно, да се взира през клоните на дърветата — безпомощен, задъхан, с разтреперани крака. Голдмунсен натисна звънеца на входната врата.

— Не отваряй — прошепна Крис.

Периферното му зрение долови движение. Извърна очи. Видя, че Катлин прекосява хола и отива към вратата. Хрумна му, че Кенеди сигурно също я е наблюдавал оттук. Виждал е и двама им, гледал е точно в техните прозорци. Може да е видял и Хиршорн. Може да е видял всичко. Гърдите му отново запариха от гняв. В съзнанието му се мярна образът на Катлин и Кенеди, легнали един до друг, увлечени в разговори за него.

Катлин отвори вратата. Крис погледна през прозореца. Голдмунсен я заговори. Нервният Флейк се поклащаше на пети и пръсти. Голдмунсен явно говореше любезно, спокойно. Дори се усмихна — мазна усмивка с много зъби. Но Флейк, Флейк едва се сдържаше. Проточи шия, опита се да погледне зад гърба на Катлин. Очите му шареха. Търсеше нещо. Търсеше Крис.

Потта вече се стичаше на ручейчета по лицето му. Залютя му на очите. Не можеше да диша. Задушаваше се. Ако Катлин се обърне… Ако Катлин се обърне и посочи към къщата… ако им каже: „Ей там е, в съседната къща“, всичко ще свърши. Щяха да го намерят и да го отведат.

Крис захленчи — звук, който никога досега не бе чувал от собствената си уста. Остана на мястото си, парализиран от страх, измъчван от дива, безпомощна ярост. Мразеше жена си, мразеше я. Защото беше спала с Кенеди и защото държеше живота му в ръцете си. Не можеше да направи нищо друго, освен да седи тук, да я гледа, безпомощен и изплашен до смърт.

Но Катлин не го предаде. Не се обърна да посочи къщата. Крис едва я виждаше — само ръката, косата и малко от профила. Успя да забележи, че клати отрицателно глава. Опитваше се да отпрати Голдмунсен. Казваше му, че не знае къде е Крис. Разбра. Схвана за какво става въпрос. Знаеше за какво са дошли. Лъжеше, за да го предпази, да спаси живота му.

Крис видя кимването на Голдмунсен. Повярва й. Флейк не спираше да се поклаща на пети и пръсти. Катлин продължи да им говори… най-вероятно някакви глупости. Че Крис е в бара или на летището, или че не знае къде е. Каза им нещо.

И… ура! Двамата биячи й обърнаха гръб. Запътиха се обратно към колата. Влязоха в нея. Крис изчака колата да тръгне. Чувстваше се така, сякаш е изпаднал в безтегловност. Най-сетне колата запали. Отлепи се от тротоара. Пое надолу по улицата. Крис изпита странното усещане, че пада, пада от нищото и се вмъква обратно в собствената си кожа. Устата му пое въздух. Пулсът му отново заби в ушите.

Колата изчезна. Катлин остана още няколко секунди на прага. После пристъпи напред, обърна се и погледна към прозореца на съседната къща, към Крис. Лицето й бе побеляло. Очите й изглеждаха объркани и уплашени.

Крис направи гримаса към нея. В момента му се искаше да я стисне за гърлото.

Дойде на себе си. Огледа се, раздвижи се. Затвори капака на компютъра. За момент посегна да го вземе. Помисли си, че може да покаже съобщението на Хиршорн. Ще го предупреди. Ще спаси положението и биячите ще го оставят на мира. Може би дори ще успее да си върне работата. Отново ще седне в пилотската кабина, вместо да е „изритан“…

Ръката му замръзна. Планът не струваше. Ако вземе компютъра, Кенеди със сигурност ще забележи. Ще разбере, че е разкрит. Ще се обади на ченгетата, на истинските ченгета. И така всичко ще се провали.

Не. Нещата се развиваха прекалено бързо. Трябваше да помисли. Макар и уплашен, трябваше да действа разумно. Компютърът не му трябваше. Съобщението не доказваше нищо. Може и сам той да го е написал. Майната му на компютъра. Хиршорн не е глупак. Щом чуе историята на Крис, ще поиска да провери всичко сам. Ще иска да се увери, че не го лъжат. Трябва да се види с Хиршорн. И то веднага.

Задъхан, изпотен, Крис отнесе компютъра до сака на Бишоп. Натъпка го вътре, покри го с дрехи, също както го намери. Погледна часовника си. Почти пет и половина. Полетът на Кенеди е Хиршорн бе в шест. Ако побърза, може да ги изпревари. Да разкаже всичко на Хиршорн и да спаси положението. Тогава биячите ще тръгнат след Кенеди. Кенеди ще попадне в колата им, не Крис.

За момент остана неподвижен, а потта продължи да се стича на ручейчета по бузите му. Загледа отнесено, с блеснал поглед, като размечтало се дете. Кенеди прелъсти жена му. Открадна работата му. Унизи го, като го преби в „Детелината“ пред очите на приятелите му. Кенеди му отне всичко мъжко. Сега, точно когато си мисли, че е победил, дойде време за разплата. Крис ще каже на Хиршорн истината и нещата ще се обърнат.

Трябва да действа. Хиршорн отказа да говори с него по телефона. Трябва да го види лично, да стигне на летището преди Кенеди. Трябва да се добере до Хиршорн, преди самолетът да е излетял.

Крис се запъти към вратата.