Андрю Клаван
Пътят на динамита (41)

39.

Но да се върнем към моите не чак толкова увлекателни приключения.

Когато за последен път видяхме нашия безстрашен герой, тоест мен, той бе изправен пред морална дилема. Благодарение на брилянтната си детективска работа разкрих нелицеприятната тайна на отец Реджиналд О’Мара. Но времето, когато е наблюдавал как нашият клиент ограбва, прострелва и парализира колежанин, всъщност е бил зает да чука един от енориашите си. Сега, аз не съм католик и в интерес на истината, дори не съм моралист. Не ме е грижа кой кого чука стига всичко да е на приятелски начала и между възрастни. Но веднага разбрах, че не всички ще споделят широките ми възгледи по въпроса. С две думи, осъзнавах, че в момента отец Реджиналд е в положение, което теолозите, мисля, наричат „затънал в лайна“. Принципно, ако предам доклада си на Сиси, както се предполагаше да направя, щях да унищожа кариерата на един добър човек, който помага на бедните и тъй нататък, с цел да спася клиента ни. Последният, както имах случай да отбележа, бе истинска отрепка, която заслужаваше да гние в затвора, и показанията на свещеника със сигурност щяха да го пратят там, ако я нямаше случката с чукането.

Но не можех да пропусна пикантния епизод и същевременно да кажа, че съм си свършил работата. В това се изразяваше и моралната ми дилема. От едната страна стояха правосъдната система и Сиси, която ме наричаше „миличък“ и тъй нататък, както и фактът, че въображението ми рисуваше случая като възможност с един замах да постигна славата на детективите от романите, с които съм израсъл, да получа нови задачи под ръководството на Сиси и в крайна сметка да я вкарам в леглото. Което си е голяма работа, откъдето и да го погледнеш. От друга страна, сценарият: „да прецакаме добрия свещеник, за да оставим отрепката на свобода“, не бе особено по вкуса ми. И така, мислих, мислих, мислих и най-накрая измислих: ако имаш морална дилема, кой може да ти помогне — свещеник, разбира се.

Брад Мърфи, другият участник в прелюбодеянието, ми уреди среща с отец О’Мара пред Двореца на почетния легион. Всъщност мястото бе точно до статуята „Мислителят“ — доста уместно предвид факта, че отчаяно мислих как да се измъкна от положението, преди да дойде време да предам доклада си на Сиси.

За тези, които никога не са били в двореца, трябва да кажа, че сградата е много величествена. Арка в неокласически стил, обрамчена с внушителни колони. Елегантен храм с малка стъклена пирамида отпред. Водно огледало в края на огромния двор, което точно тогава отразяваше надвисналото над него оловносиво небе в късния следобед. Зад него се извисяваха няколко евкалипта. Отвъд се простираха водите на вечния Тихи океан. Цялото това величие и красота още повече ме накараха да се чувствам като жалък изнудвач. Само допреди два часа си се представях в ролята на Сам Спейд или Филип Марлоу, а сега се виждах в кожата на несретен подлец, който осмисля живота си, като вади на показ мръсното бельо на ближните си.

Ето, че се появи и отец О’Мара. Строго лице, потъмняло като небето. Около петдесетгодишен, метър и осемдесет, с широки рамене и тънка талия. Добре изваяни черти на лицето, обрамчени от достолепна бяла коса. Не носеше расо, нито свещеническа якичка, нито пък друго църковно облекло. Бе облечен със сиво поло и панталон. Протегнах ръка. Той се намуси. Наистина се намуси, погледна с пренебрежение ръката ми и извърна поглед встрани, без да предложи своята. Това наистина ме накара да се почувствам като жалък подлец, низко създание, което се издига на не повече от пет сантиметра от земята.

Група японски туристи се снимаха един друг пред статуята „Мислителят“, така че се отдръпнахме встрани към арката на двореца. Вървяхме рамо до рамо, но той така и не ме погледна. Гледаше пред себе си и все едно говореше на дърветата.

— Предполагам, че искаш пари — каза.

— Не искам пари — извъртях очи аз. — Господи, просто се опитвам да помогна.

Той изсумтя, така че и скромният ми ръст от пет сантиметра се стопи. Стигнахме арката, минахме под нея и стъпките ни отекнаха по каменните плочи.

— Опитваш се да помогнеш, значи — процеди отецът.

— Точно така. Не съм и предполагал, че ще се натъкна на нещо подобно.

Излязохме от арката и облаците надвиснаха над главите ни. Вече не се чуваше ехо.

— Опитвах се да проверя дали показанията ви отговарят на истината. Това е задачата ми. А вижте в какви лай… помия се забърках — поправих се аз, за да не сквернословя пред свещеник.

Стигнахме водното огледало и застанахме загледани отвъд него към дърветата и облаците, надвиснали над океана. Най-сетне той се предаде и ме погледна. Улових погледа му с периферното си зрение, но останах с впечатлението, че се опитва да ме прецени.

— Каква изненада — каза малко по-меко. — Частен детектив със съвест.

— Ами… нов съм, затова — отвърнах.

— Аха — кимна той и отново обърна поглед към океана. — Разбирам в какво се изразява затруднението ти. Проблемът не е чак толкова голям.

— Вижте, отче. Вие наистина изглеждате добър човек. Не искам да ви вкарвам в неприятности. От друга страна, не мога да оставя клиента си просто така да влезе в затвора.

— И защо? Та той простреля човек.

— Знам, но… клиент ми е — завърших смирено.

— Аха — повтори той отново и това бе всичко.

Откъм океана подухна хладен бриз. Напъхах ръце в джобовете си и присвих рамене. Обърнах се към свещеника. Той се взираше намръщено в нищото. Сигурно гледаше наближаващата катастрофа. В позата му имаше някакво благородство. Изглеждаше благороден и тъжен.

— Предполагам, не допускате възможността да оттеглите показанията си.

— Какво имаш предвид?

— Ами може би не сте видял както трябва. Може би не сте сигурен във видяното. Ако няма свидетел, няма да има нужда да проверявам показанията му.

Разбра ме. Повдигна брадичка. Усмихна се към океана.

— Искаш да излъжа, за да се спася. Искаш да измъкна престъпника от затвора.

— Не искам да ви обиждам, отче, но вие вече сте излъгали веднъж.

Погледна ме, все още усмихнат. Мисля си, че ме съжали, ако съм го разбрал правилно. В неговите очи бях просто младеж, който се е нагърбил с повече, отколкото може да носи.

— Тогава си помислих, че тази невинна лъжа няма да навреди никому. Грешката е моя и ще я поправя. Във всеки случай не е било, за да се спася, макар че не очаквам да ми повярваш. Много хора разчитат на мен, на работата, която върша. Има и доста хора, които… ще останат наранени от скандала, въпреки че самите те не са направили нищо лошо.

— Така е — казах. — Така е.

Ясно си представих бездомните деца, на които помага, брат му — губернатора. Всички те щяха да пострадат заедно с него. За мен вече нямаше и капка съмнение. Цялата тази работа миришеше лошо.

Той видя изражението на лицето ми в този момент. В интерес на истината се разсмя.

— Какво да ти кажа? Мисля, че трябва сам да се оправяш.

— Супер. А аз съм дошъл да искам напътствия от свещеник.

— Католик ли си?

— Не.

— Ооо, тогава наистина зле ти се пише.

Аз също се изсмях, но не толкова искрено. Не ми беше до смях. Натъпках още по-дълбоко ръце в джобовете си. Зашарих с поглед по отражението на облаците във водното огледало.

— На колко години си всъщност? — попита ме свещеникът.

— На двадесет и две — отвърнах мрачно.

— Още си дете.

Дори не се опитах да протестирам. Бях благодарен единствено за това, че Вайс и Бишоп не са наблизо, за да ме видят.

— Ами…

Свещеникът протегна ръка и ме потупа по рамото.

— Ще ти кажа една тайна. Ти си по-добър човек, отколкото си мислиш. Ще намериш някакво решение.

Наблюдавах го, докато се отдалечаваше към паркинга под все по-черното небе.

„Страхотно“, помислих си.

— Мамка му — изругах на глас.