Андрю Клаван
Пътят на динамита (39)

37.

Провериха ги както на портала, така и на влизане в сградата. Претърсиха ги намусени пазачи със строго изражение. Минаха през метални детектори, толкова чувствителни, че сигурно улавяха и желязото в кръвта. После ново претърсване. Пред тях застана пазач с каменно изражение и телосложение на вековен дъб. Поведе ги към първата врата на затвора.

Пазачът замръзна пред вратата, за да може фотоклетката да разпознае ириса на очите му. Разнесе се пронизителен звук. Металната врата се плъзна встрани. Пазачът отстъпи и ги пропусна. Вайс и Кетчъм продължиха сами надолу по коридора.

Вратата зад гърба им се затвори и изпитаха чувството, че са влезли в капан за мишки. Тръгнаха рамо до рамо покрай стени с неопределен цвят. Вайс имаше опит с подобни места, но въпреки това затворът му подейства потискащо и мрачното усещане се засилваше с всяка стъпка. Помисли си, че са се сбогували със слънчевата светлина и потъват в задушаващия сумрак на пещера.

Кетчъм явно също го усети, защото поклати глава с думите:

— Олеле, майчице. Това прилича на най-гадната дупка, измислена от човек.

Видеокамерите по стените следяха всяко тяхно движение. Не видяха друго човешко същество, докато не стигнаха до стаята за свиждане. Пред нея имаше кабинка с бронирани прозорци. Пазачът вътре им кимна със сериозно изражение. Нов пронизителен звук. Вайс се пресегна и отвори металната врата.

Попаднаха в малка бетонна кутийка. Стената насреща бе направена от бронирано стъкло, също както и кабинката на пазача отпред. От двете страни бяха наредени пластмасови столове. Вайс и Кетчъм придърпаха по един и седнаха.

Останаха смълчани и загледаха през стъклената стена. От другата й страна имаше само един метален стол. Беше завинтен за пода. След няколко секунди вратата зад металния стол се плъзна встрани и двама пазачи въведоха окован затворник. Държаха го под мишниците. Заведоха го до стола и го накараха да седне. Наведоха се и завинтиха оковите му в халки на бетонния под. После си излязоха. Металната врата се затвори зад гърба им. Вайс и Кетчъм огледаха прикования за стола затворник от другата страна на стъклото — Лени Уип Померой.

Не приличаше на затворник. Бе доста слаб, направо фин. Нежни ръце с дълги, слаби, неспокойни пръсти. Издължено лице с деликатни черти, влажни, нещастни очи, тънки устни, които не преставаха да се движат. Стори им се, че не спира да рецитира някакъв свой монолог, който обаче остава неразбираем за околните.

През последните два месеца човекът насреща им непрестанно сключваше сделки с щатското и федерално правосъдие — разменяше самоличността на отдавна издирвани престъпници срещу строга полицейска охрана от най-високо качество. Оттогава насам почти не бе виждал слънце и лицето му изглеждаше мъртвешки бледо.

— Добре, Померой — отвори уста Кетчъм. — Аз съм инспектор Кетчъм от полицейското управление в Сан Франциско. Това е Вайс, частен детектив от „Вайс Инвестигейшънс“. Той иска да ти зададе няколко въпроса.

Погледът на затворника заподскача между двамата посетители. Най-сетне изглежда избра Вайс, но не за да спре очи на него. Не, погледът му продължи да танцува около масивното тяло на детектива като пчела край цвят. Главата му се разтресе конвулсивно.

— Не, не, не. Нали казахме три месеца.

Гласът му наподобяваше нервно хлипане. Микрофоните изкривяваха звука и той идваше механичен и писклив през тонколоните от тяхната страна на стъклото. Пръстите на Померой не преставаха да се сплитат и разплитат, а движението караше веригите по ръцете му да дрънчат и да се опъват.

— Не може повече, не може още три месеца.

— Не сме тук за това — обади се тихо Вайс.

— Така се разбрахме. Още три месеца.

Пръстите пак се сплетоха и разплетоха.

— Не искаме да разкриваш нови хора.

— Разбрахме се. Такава беше сделката. Така казахте. Казахте ми, че…

— Търсим Джули Уайънт — прекъсна го Вайс.

Името произведе незабавно и поразително въздействие върху затворника. Вайс не предполагаше, че Померой може да стане още по-блед, но и последната капчица кръв сякаш изчезна от лицето му. Изглеждаше почти прозрачен. Останаха единствено очите — огромни и бляскави на фона на тъмната сянка насреща им.

Вайс не можеше да определи дали затворникът клати отрицателно глава, или просто тялото му се гърчи в спазми. Детективът продължи да говори тихо и спокойно:

— Не работим за Сянката — успокои го Вайс. — Опитваме се да го спрем.

Ярките като въглен очи закръжиха около главата му.

— Да… Добре… Разбира се… Какво друго ще кажете? Имам предвид… Откъде мога да съм сигурен? Разбирате ли ме? Как?… — гласът угасна. Устните му продължиха да се движат, дори по-бързо отпреди, но от гърлото му не излезе и звук.

Вайс пропусна въпроса покрай ушите си.

— Мисля си, че е станало така — продължи с твърд и спокоен тон. — Нещо се е случило малко преди смъртта на Камерън Монкриф и това нещо е засягало Сянката. Монкриф е казал или направил нещо. Може да го е изложил на риск. Джули Уайънт е била до леглото му. Адвокатът, Питър Крауч, също. А къде е бил градинарят? Онова хлапе Хари Ридър? Долу до прозореца ли? Подслушвал ли е? Или пък просто е минавал оттам?

— Работеше в градината.

Репликата сякаш бе част от безкрайния беззвучен монолог. Приличаше на нещо изпуснато, избягало от пороя думи в главата на Померой.

— Работеше в розовата леха под прозореца на спалнята. Чул е, без да иска, нищо повече.

Вайс кимна окуражително към безумния пламък в очите на човека насреща. Приведе се напред, стисна длани между коленете си, а масивното му тяло преля от пластмасовия стол.

— Какво се случи, Померой? Какво стана в деня, в който Монкриф почина? Кажи ми. Трябва да знам. Заради Джули.

Вайс и Померой кръстосаха погледи през бронираното стъкло. По-късно Кетчъм спомена, че са изглеждали като на спиритичен сеанс. Сякаш името на Джули Уайънт е хипнотизирало затворника и го е накарало да проговори въпреки волята му.

Устните на мъртвешкото лице отново се размърдаха и продължиха беззвучния монолог. Скоро обаче някои от думите придобиха звук и достигнаха до двамата детективи:

— Вие не разбирате. Не можете… Не я познавате.

— Ами обясни ми тогава. Защо не ми обясниш? — подкани го Вайс. — Монкриф й е казал нещо, нали така? Казал й е нещо, което Сянката не е искал да знае. Или пък й е дал нещо, което не трябва…

— Не! — изсъска Померой. — Не, не, не, не. Ето виждаш ли? Не можеш да разбереш. Не можеш. Мислиш си, че всичко е заради… неща… заради неща. Но всъщност нямаш никаква представа. Не познаваш Джули.

Той изрече сричките на името й нежно, с екзалтиран тон.

Вайс не хареса начина, по който то прозвуча. Стори му се някак гадно. В гърдите му се надигна нещо тежко, неприятно. Мислеше си, че е съвсем близо до разплитане на цялото кълбо. Сега вече не беше сигурен. Сега дори не беше сигурен, че въобще иска да го разплита.

— Тя промени нещата — продължи Уип Померой със същия превъзнесен глас. — Тя промени… всичко. Всички. Тя беше като… ооо, някакво свръхестествено създание. Като картина. Като мечта. Хората не могат да бъдат такива. Разбираш ли? Не можеш да разбереш.

Тежестта в гърдите на Вайс се усили. Той продължи да гледа бледия нервен затворник, прикован на стола си от другата страна на стъклото. Екзалтираното изражение, изгряло върху нежното лице на Померой, заплашваше да предизвика поток от думи за липсващата жена.

Вайс разтърси глава като човек, който не разбира, не може да вникне в смисъла на думите. Всъщност обаче се опасяваше, че започва да проумява.

— Говореше ти сякаш си единственият човек на света — прошепна екзалтирано Померой. — А когато те докосне… разбираш ли? Тя променяше нещата… Променяше… всички.

— Имаш предвид Монкриф ли? — обади се най-сетне Вайс. — Имаш предвид, че е променила Монкриф.

— О, Кам… Кам я боготвореше. Двамата я боготворяхме. Всички… И когато Кам я взе в къщата, грижите, които полагаше за него, докато е болен, отношението й… Това го промени. Искаше да… да направи нещо. Разбираш ли?

Вайс се опита да се отърси от тежестта в гърдите и пробва да се съсредоточи върху логиката в емоциите, с които Померой описваше всичко. Монкриф, старият сводник и контрабандист, е на смъртно легло. На съвестта му тежат тонове грехове. Нетърпеливите пръсти на Сатаната изписват цели страници, за да го пратят в адските огньове.

— Имаш предвид, че е искал да направи нещо добро, така ли?

Померой вдигна глава и я отпусна на гърдите си. Оковите издрънкаха от гърчовете на тялото му.

— Нещо за нея — каза той. — Нещо… за да я спаси.

— Да я спаси. — „От живота й на проститутка“, помисли си Вайс. — Искал е да я спаси. И какво е направил? Дал й е пари?

— Да, пари. Накрая Кам всъщност нямаше много пари. Даде й каквото можа. Но всъщност… най-много й дадох аз. Нали се сещаш, нова самоличност.

— Значи Монкриф ти е казал да й създадеш нова самоличност?

Очите на Померой се залутаха из помещението все едно погледът му следеше полета на комар. Той шепнеше, шепнеше, шепнеше съвсем тихо и най-накрая прошепна така, че да го чуят:

— Това можех да направя аз. Кам го знаеше. Никой… никой не е успял да открие човек, когото съм скрил. Единствено аз мога да кажа къде е човекът.

— Добре, добре — съгласи се Вайс. — Това го знам. Монкриф е дал на Джули Уайънт пари и нова самоличност, за да започне живота си на чисто. Това, което те питам, е: какво общо има Сянката. Какво иска? Защо се опитва да я открие? Какво знае Джули, Померой? Какво й е дал или какво й е казал Монкриф, че…

— Аааа… — въздъхна Померой.

Затворникът слезе обратно на земята. Лицето му придоби ново изражение, сякаш някой бе пуснал електрически ток по стола. Оголи зъби, очите му щяха да изскочат от орбитите си, чертите му се изопнаха, а после се сгърчиха. Сякаш предположенията на Вайс му причиняваха физическа болка.

— Виждаш ли, виждаш ли? — извика. — Защото не я познаваш. Мислиш си, че винаги става въпрос за неща. Или е имала пари, или е знаела нещо, или е чула нещо… Не вярваш, че може да има друга причина…

Устните му продължиха да се движат, но звукът изчезна. Вайс не разбра нищо. Продължи да си седи там, а в главата му витаеше някакво безформено подозрение, на което така и не успяваше да придаде съдържание, да го избистри.

— Добре. Добре, да опитаме отново — поде бавно той. — Монкриф е на смъртно легло. Разкайва се за греховете си и тъй нататък. Иска да направи добро на някого. Така че дава на Джули Уайънт малко пари и нова самоличност…

— Да. Да, точно така.

— Там е и адвокатът Питър Крауч.

— Да.

— А градинарят Хари Ридър е под прозореца, прави нещо по розите и чува всичко.

— Да.

— А ти… къде си? И ти трябва да си там, нали?

— Там бях. Но след като Кам почина, си тръгнах, за да не разбере никой.

Вайс кимна бавно.

— Така. Така. Ти си единственият, който е знаел новата й самоличност, който е знаел коя е всъщност.

— Да.

— Значи това е. Това е всичко. Край на историята.

Кетчъм стисна основата на носа си с палец и показалец и поклати глава.

— Не е истина — промърмори.

Вайс обаче продължи да настоява и да превърта сцената отново и отново.

— Добре. Да повторим пак, за да съм сигурен, че не изпускам нищо. Монкриф разбира, че хлапето, градинарят, Хари Ридър, подслушва.

Померой нервно зашари с поглед.

— Крауч. Крауч разбра.

— Добре. Какво стана после? След като Монкриф умира, Крауч казва на градинаря: „Здравата загази, хлапе. Ако някой разбере, че си подслушвал, спукана ти е работата. Най-добре се разкарай оттук, преди Сянката да ти види сметката.“ Така ли е? Нещо подобно?

— Да.

— И после разказва някакви страхотии за това какво може да направи Сянката. Иска да изплаши хлапето. Само дето толкова се е престарал, че Хари сам си е пръснал главата от страх.

Померой кимна, устните му продължиха да се движат, а очите да блуждаят.

— Тогава вече Сянката наистина се появява. Първата му жертва е Крауч. Измъчва го до смърт, за да разбере какво точно се е случило при смъртта на Монкриф. В този момент ти се паникьосваш. Можеш да се включиш в програмата за защита на свидетели и да заживееш, да речем в Кливланд, но вместо това предпочиташ да те арестуват и да те заврат в най-скришната дупка, за която се сещаш…

Померой явно вече почти не го слушаше. Изучаваше тавана, мърмореше си нещо. Въпреки това кимна.

Вайс въздъхна.

— И всичко това е заради…

Не знаеше как ще довърши изречението, не знаеше какво ще каже, но докато думите излизаха от устата му, нещо в него се пречупи. Внезапно осъзна какво точно му се върти из главата. Осъзна каква е причината за тежестта в гърдите му. Преглътна болезнено и каза:

— Всичко това е заради нея. Нали? Сянката търси нея.

Изминаха няколко секунди, преди Уип Померой да осъзнае чутото. После погледна стреснато първо Вайс, след това Кетчъм и отново Вайс.

— Да — прошепна. — Разбира се. Разбира се. Да.

— И това е всичко? Иска само нея. Не е… за пари. Не е някаква тайна, която Джули знае и той иска да изкопчи. Просто…

Кетчъм сухо се изсмя, а звукът накара Померой да подскочи сякаш е чул изстрел. Вайс също си мислеше, че това са пълни дивотии. Глупости, небивалици.

— Сянката е влюбен в нея — все пак изрече.

При тези думи Уип Померой застина и сякаш се понесе някъде далеч от тях. Окованите му ръце висяха безжизнено до стола, а чертите на бледото му лице се отпуснаха. Устните спряха да се движат и останаха леко раздалечени. Огромните влажни очи гледаха празно. На Вайс му се стори, че измина цяла вечност, преди устните на затворника насреща отново да се раздвижат. Измина нова вечност, преди Померой да каже някак замечтано:

— Той е най-ужасният човек на света. Най-отвратителният. Казвах му на Кам. Постоянно му повтарях. Но той викаше, че понякога му се налага да го използва. Трябваше му по работа. Не можел без него. — Сега и ръцете му се раздвижиха, сякаш за да правят компания на устните. — И един ден я видя. Той… никога не разбрах името му. Истинското име. Има толкова много имена. Всеки път е с различно. Вестниците май му викаха Сянката. След известно време и аз започнах да го наричам така. Кам също. Сянката. И един ден… я видя. Просто я забеляза. Тогава всичко свърши. Постоянно се въртеше наоколо. Не можехме да го изгоним. Винаги се връщаше при нас. Искаше да я види. Тя му каза… каза му, че не иска… не го иска в къщата… но той не чуваше. Никой не можеше да му попречи да идва. И един ден…

Померой млъкна, Вайс също не каза нищо. Мълчеше и мислеше за Джули. Жената от еротичния видеоклип. За червената й коса, за ангелското лице. „Поне още не съм друг човек.“

— Той я нарани — прошепна Уип Померой. — Направи й нещо лошо. Чух го. Бях в съседната стая. Чух всичко. Искаше да бъде с нея, а тя отказа. И той я нарани. И после… после, когато свърши, наговори разни неща… неща… неща, които не могат да излязат от устата на човешко същество. Разказа й за всичко, което може да й причини, ако… ако не е с него. Искаше да е с него. Чух го. Бях в съседната стая. Каза, че му била нужна. Каза, че била единственото нещо, от което някога е имал нужда, единственото, което е искал през целия си живот. И ще направи всичко, всичко, което трябва, за да я има. Каза, че в края на краищата ще бъде негова, без значение какво трябва да стори. Наговори й всички онези отвратителни неща и после… после се разплака. Чух го. Разплака се и започна да я умолява. Умоляваше я.

„Божичко“, помисли си Вайс.

— Чул си?…

— Бях в съседната стая. Чух всичко.

„Защо тогава не го спря, копеле страхливо“, ядоса се Вайс и едва се сдържа да не го изрече. Не го направи. Стисна зъби и потисна гнева си.

— И сега си единственият, който знае къде е Джули — задоволи се да каже Вайс. — Единственият, който знае коя е.

— Да, така е — прошепна Уип Померой.

До този момент Кетчъм не се бе намесил. Но явно му дойде до гуша от щуротиите, които чу. Челото му се набръчка още повече, а физиономията му стана още по-кисела.

— Искаш да кажеш, че си се заключил в тази дупка… че си поискал да те заключат в тази дупка, защото си дал нова самоличност на момичето, и сега се насираш от страх, че Сянката ще те открие и ще те накара да кажеш къде е.

— О, той ще ме открие — отвърна Померой — Не го познавате. Ще дойде. Измъчвал е Крауч. Сега разбирате ли ме? Когато открил, че Джули я няма, и е научил, че Крауч е присъствал на смъртта на Кам, го е измъчвал. Сигурен съм, че Крауч му е казал всичко. Казал му е за новата самоличност и за мен. Така че знае. Разбирате ли ме. Знае, че аз съм единственият, който може да му помогне.

— Е, и? Какво от това — изръмжа Кетчъм. — Защо не му кажеш? Какво пък толкова. Ти и без това си си отрепка. Защо не му кажеш? Какво ти пука за нея?

Померой повдигна леко брадичка сякаш се опитваше да си придаде благородно изражение.

— Защото Сянката и без това ще го убие — намеси се Вайс.

Благородната поза на Померой се срина. Брадичката му увисна.

— Сянката ще го убие, независимо от всичко — продължи Вайс — Защото го е чул. Чул го е да се моли. Чул го е да плаче пред Джули Уайънт. Нали така, Померой?

— Не — отвърна вяло Уип Померой — Не защото съм го чул.

Вайс затвори очи за миг. Сега вече сглоби картинката. Всичко му се изясни.

— Защото си чул нея — каза той. — Чул си отговора й.

Померой бавно кимна.

— Ще ме убие каквото и да му кажа — прошепна напевно той. — Защото я чух да му се смее.

След тези думи в стаята се възцари дълго мълчание. От време на време микрофонът от страната на затворника улавяше тракането на оковите му, иначе тримата мъже седяха на столовете си, а над главите им висеше странното чувство от невероятната история. Най-ужасният човек на света бе влюбен. Най-ужасният човек на света се бе влюбил в Джули Ангела.

— Имаш само един шанс, Померой — обади се Вайс след известно време. — Единственият ти шанс. Трябва да ни кажеш. Трябва да ни съобщиш къде е. Кажи името, което си й дал, за да я намерим. Трябва да я предпазим. Ще предпазим и теб, и нея. Аз и полицията ще ви осигурим охрана. Обещавам.

— Ще ни предпазите?

Дори и Вайс се стресна, когато главата на Померой внезапно се вдигна, блестящите очи на прозрачното му лице намериха неговите, а обезкървените устни се сгърчиха в болезнена гримаса.

— Не можеш. Не можеш да ме предпазиш. Не можеш да защитиш и нея. Не можеш да защитиш никого. Не и от Сянката. Него никой не може да го спре. Нищо не може да го спре. Той може да проникне навсякъде. Да намери всекиго. И ще го направи. Ще го направи, заради нея.

Померой се дръпна назад и сякаш потъна в себе си. Устните му се размърдаха, но минаха няколко секунди, преди думите да излязат от тях.

— Той не може да бъде спрян. Нищо не може да го спре.