Андрю Клаван
Пътят на динамита (38)

36.

Два часа по-късно Вайс гледаше през прозореца на двумоторния „Де Хавиланд“, а самолетът пореше рехавата мъгла на път към земята. Отдолу се простираха единствено необятни гори и още по-необятно море.

— Дано си даваш сметка какво точно правя за теб, Вайс — подхвърли Кетчъм от съседната седалка. — Наложи се да се обаждам и да моля разни хора за услуги. Трябваше едва ли не да падна на колене пред ФБР, а ти знаеш как мразя шибаните федерални.

Оплакванията му постепенно затихнаха и се превърнаха в нечленоразделно мърморене. Което беше добре, защото Вайс и без това не го слушаше. Продължи да зяпа през илюминатора, подпрял брадичка с юмрук. И последните остатъци от мъгла се разсеяха. Пред тях се разкри летището — две писти, разположени на кръст, до брега на океана.

Сянката. Мъглата в главата на Вайс също започна да се разсейва. Кълбото от впечатления, факти, предположения постепенно се разплиташе. Усещането, че времето го притиска, стана особено осезаемо и съвсем го изнерви, разбира се, доколкото човек с подобно мечешко спокойствие може да се изнерви. Въображаемата сцена натрапчиво се въртеше в главата му, също както рекламното видеоклипче на Джули Уайънт онази вечер на компютъра. Как бяга нагоре по стълбите, как разбива с ритник заключената врата, как вижда момичето на леглото. Всяка секунда бе важна.

Сянката.

— Божичко, това пък колко го мразя — отвори уста Кетчъм след известно време. Бяха слезли от самолета и Вайс направляваше взетата под наем кола по крайбрежния път. — Гледай само — махна той отчаяно към предното стъкло. Имаше предвид пейзажа от крайбрежни скали и прибой, слънчеви лъчи, проникващи през листата на дърветата, лазурносиньо небе над криволичещия път. — Тези второстепенни пътища са отвратителни. На тях ми става по-гадно, отколкото в шибания самолет…

Сянката. Вайс бе един от първите полицаи на местопрестъплението на така нареченото „Убийство от Саут Бей“. Изгледа как полицейските водолази вадят детските трупове от залива. В паметта му се запечата едно момиченце — половината й лице бе отнесено от куршум, тялото й бе изгризано от рибите, но единият профил си седеше непокътнат, сладко дете, унесено в сън.

Вайс ми каза, че журналистите измислили престъпник, който да е достатъчно кръвожаден, за да извърши убийствата. Джеф Блум от „Кроникъл“, който разполагал с „един неназован източник“, можеше да претендира за авторски права. Създаденият от него образ бе на измислено чудовище с мелодраматично име; безмилостен убиец, от когото се страхуват дори престъпниците; убиец, който може да намери всекиго, да проникне навсякъде, за да изпълни мократа си поръчка. Всичко това го знам от Вайс.

Това, което пропусна и което разбрах от слуховете, е, че истинският създател на дяволското изчадие, „неназованият източник“ на Блум е полицейски детектив, опитал се да мисли по-различно от колегите си. Самият той не бил сигурен дали си е измислил Сянката, или е успял да го долови между редовете на събитията.

И сега Хари Ридър бе мъртъв в резултат на самоубийство. Питър Крауч бе убит в избата си. А Джули Уайънт бе изчезнала.

Сянката съществуваше, независимо дали съществуваше или не.

— Е, това вече е върхът. Сега и в гората влязохме — продължи да се вкисва Кетчъм.

Оттук почваше местността, наричана Северната пустиня. Пътят се отдели от брега на океана. Затиснаха ги гъсто обрасли с дървета хълмове.

— Виж в каква дивотия ме доведе — оплака се Кетчъм.

Вайс видя. След няколко километра гората от двете страни на пътя започна да се разрежда. Съзряха и оградите от бодлива тел. Сред дърветата изникнаха вишки, населени от въоръжените сенки на пазачи. Изпъкнаха и сивите бетонни сгради на затвора. Нищо не помръдваше, дори листата по дърветата. Никакви признаци на живот.

— Докарал си ме на гъза на географията — измърмори отчаяно Кетчъм. — Направо на гъза на географията.