Андрю Клаван
Пътят на динамита (37)

35.

Точно тогава Вайс откри търсения магазин.

Потропа на стъклената врата. Долепи нос до витрината, за да може по-добре да разгледа вътрешността му. Мястото се казваше „Истинското аз“ и бе магазинче за перуки и удължаване на коса. На вратата висеше бележка, че е затворено за обяд и ще отвори в два. Вайс обаче прекара известно време в отсрещното кафене и видя един човек да влиза вътре.

Магазинчето се намираше на границата на „Хайт“, свито между магазин за цигари и тютюн и заведение за хранене. Друг детектив на негово място може би щеше да го пропусне, тъй като такива като него имаше безброй в града. Вайс обаче, със странните му инстинкти за човешкия начин на мислене, бе свикнал да е прав за подобни неща. Надушваше, че приближава целта.

Отново потропа на стъклената врата. В сумрака на помещението от другата страна изплува кръгло бяло лице. Притежателят му разигра малка пантомима под надслов „Затворено е, така че се разкарай“, като разпери ръце и потупа многозначително часовника си. В отговор Вайс потропа още по-настоятелно. Мъжът отвътре завъртя отчаяно очи към небето и се запъти към вратата.

Оказа се, че авторът на импровизираната пантомима е собственикът на магазина. Патрик Фандлър. Вайс го класифицира като нормален средностатистически хомосексуалист: грижливо направена прическа, широк ханш, хубаво лице, модерни панталони и пуловер.

— Видяхте ли какво пише на табелката? — попита той раздразнено през открехнатата врата. — Време е за папкане. В края на краищата това е само магазин за перуки. Сигурен съм, че каквото и да ви мъчи, ще почака. — После огледа небрежно пригладената прошарена коса на Вайс и добави: — А може би греша. Наистина приличате на човек, който спешно се нуждае от услугите ми.

Вайс пробута визитката си през процепа на вратата.

— Казвам се Вайс. Частен детектив съм.

— Стига бе! Като по филмите ли?

— Долу-горе. Не съвсем. Мога ли да вляза и да ви задам няколко въпроса?

Фандлър огледа визитката още секунда-две.

— Mi casa es su casa^[1] — заяви той, отдръпна се и отвори широко вратата.

Вайс го последва към щанда в дъното на магазина. Върху остъклена витрина с кичури за удължаване на коса лежеше наченат сандвич с риба тон. Странните на пръв поглед плитки с рус и кестеняв цвят отдолу приличаха на трофейни опашки от диви животни. Вайс извади снимката на Джули Уайънт и я остави върху витрината.

Патрик Фандлър й хвърли бърз поглед.

— А, да — каза той. — Такава коса не се забравя.

Вайс кимна. Точно на това се надяваше. И според него никой не можеше да забрави подобна коса. Апатичното му изражение на ловджийско псе не се промени, но нещо вътре в него затрепка. Усети възбуда.

— Както и лицето, разбира се! — продължи Фандлър. — Беше толкова красива, че за момент ми се прииска да съм лесбийка.

Вайс наклони брадичка, за да покаже, че е забелязал шегата.

— Било е преди около три месеца, нали? — попита, за да е сигурен.

— Да, някъде тогава.

— А купи ли нещо?

— Разбира се, нали затова я помня. Купи си перука.

Вайс успя да запази каменното си изражение. Наложи се обаче да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои.

— Перука?

— Да. Зачудих се защо момиче с такава прелестна коса ще иска да я крие под перука. — Продължи Фандлър.

— Дааа — проточи Вайс.

„Жива е“, помисли си. Беше сигурен. Джули Уайънт бе все още жива. Инсценирала бе самоубийство, купила си бе перука и беше изчезнала.

— Сега, като се замисля, се сещам, че всъщност взе три перуки. Руса и две черни, едната, от които с кафеникави кичури — каза Фандлър. — Пробва ги ей тук.

Собственикът го поведе към дъното на магазина и спря пред пробната. Дръпна перденцето. Вайс огледа тясната кабинка — стол, масичка, осветено огледало. Втренчи се във всяка вещ — стола, масичката, огледалото. Седяла е точно тук. Оглеждала се е в това огледало. Старото му сърце се разтуптя само от мисълта за Джули. Тя все още бе жива.

— Каза нещо доста смешно — продължи Фандлър.

— Така ли? — вдигна очи към него Вайс.

— Помня, че пробваше русата. Надникнах зад перденцето, просто за да видя дали има нужда от помощ. Тя се кипреше пред огледалото — гледаше се оттук, оттам. „Наред ли е всичко?“, попитах я. За момент ми се стори толкова… тъжна. Ужасно тъжна. Мога да се закълна, че в очите й имаше сълзи. И тогава ми отвърна, помня отлично, погледна ме в огледалото и ми каза: „Е… поне все още не съм друг човек.“

Вайс се обърна и отново огледа стола и огледалото. Мислеше за нея, а сърцето му биеше като барабан.

— Поне още не съм друг човек — повтори тихо Фандлър. Мобилният телефон на Вайс завибрира и иззвъня. Той се стресна и дойде на себе си. Измъкна го от джоба на сакото.

— Вайс — измърмори.

— Кетчъм е — обади се отсреща бившият му колега. — Ела веднага в участъка. Уредих ти среща с фалшификатора.

Вайс само кимна. Мушна телефона обратно в сакото. Постоя още миг, загледан в тоалетната масичка.

„Поне още не съм друг човек“, повтори си наум.

Джули Уайънт все още бе жива.