Андрю Клаван
Пътят на динамита (33)

31.

До този момент се опитвах да огранича участието си в тази история до минимум. Знам, че несполуките на младостта ми не могат да се мерят с описаните събития. Но по причини, които скоро ще станат ясни, тук трябва да направя кратка пауза и да разкажа възможно най-сбито пикантната и поучителна история на първото ми разследване.

Сигурно помните, че като награда за „разкриването“ на случая с испанската девица Вайс ми възложи да помагам на Сиси Труит в разследването на случая „Строубъри“. Тиодор Строубъри, двадесет и шест годишен, обвиняем в процеса, беше наш клиент. Не от най-приятните. От полицейската му снимка в профил и анфас гледаше опасен престъпник с изкривено лице и рошава мазна коса. Беше наркоман, вече осъждан за кражба. Този път го обвиняваха, че прострелял студент от „Станфорд“ в гърба, докато го обирал близо до банкомат. Студентът на име Бил Марс, който бе резервен полузащитник от отбора на „Кардинале“, щеше да прекара остатъка от живота си парализиран. Родителите на Строубъри наели „Джаф и Джаф“, адвокатската кантора над нас, да защитава сина им. „Джаф и Джаф“ на свой ред, както обикновено, наеха нас да проверим миналото на свидетелите, да видим дали версиите им са истински и тъй нататък. Тук трябваше да помагам аз.

Нямах търпение да започна кариерата си на частен детектив, така че на другата сутрин застанах пред стаята на Сиси в очакване да се появи на работа. Гледката я накара да се разсмее със специфичния си майчински смях. Поех от нея купчината папки и книги, докато отключи вратата. Помня, че й се наложи да се наведе, за да го направи. Аз пък отстъпих крачка назад, за да мога по-добре да се насладя на гледката.

Както вече казах, Вайс беше луд по Сиси, а и тя бе прекрасна в много отношения. Ако питате мен обаче, в нея имаше и нещо странно. Например задължителните й ученически тоалети с плисирани полички и жилетки. Освен това милото й отношение, граничещо с майчинска загриженост, можеше да бъде доста досадно. Можех да се обзаложа, че когато е сама, я хващат нервите. Въпреки това трябва да призная, че я намирах доста привлекателна. Беше поне десет години по-възрастна от мен, ако не и повече, но все още имаше мека руса коса и деликатни черти. А сините й очи гледаха с такова съчувствие и тихият й глас галеше така нежно, че… Все пак бях още хлапе, откъснато на три хиляди мили от дома. Какво мога да кажа? Желаех я безумно.

И така, надвесихме се над пръснатите по бюрото папки, допряхме глави, а аз вдишвах с пълни гърди аромата й. Случеше ли се да преплетем погледи, напрягах всички сили да я убедя с очи, че съм винаги насреща за фриволни забавления на смешната цена на градски разговор и може би парите за такси обратно до квартирата ми.

— Освен жертвата, имаме само още един очевидец на престъплението — каза Сиси Траут с разтърсващо еротичен шепот. — Но с него шега не бива. Отец Реджиналд О’Мара. Католически свещеник.

Изсмях се пресилено.

— Реджиналд О’Мара? Да не би да е братът на губернатора?

— Точно той. Ръководи център за младежи в мисията си. Случило се тази вечер да се връща късно и станал свидетел на престъплението. Всъщност той подал сигнала в полицията от мобилния си телефон.

Изгледах я продължително. Очите й бяха ужасно хубави. Ужасно разбиращи.

— Значи имаме свещеник — повторих, — брат на губернатора, човек, спечелил признание за работата си с деца в неравностойно положение, който е видял нашето момче — наркоман, лежал два пъти в затвора, да прострелва студент в гърба. Какво точно се предполага да направим?

— Да открием нещо, което е в състояние да опровергае показанията му, глупчо, какво друго — отвърна Сиси.

Пак се изсмях. После смехът ми секна.

— Сериозно ли говориш?

— Свещениците също могат да лъжат, миличък. Без значение чии братя са. Освен това е възможно да е сгрешил нещо. Работата ни е да направим възможното машината на правосъдието да работи както трябва, като изкопаем всички факти в подкрепа на тезата, че той може би не е идеалният свидетел, за какъвто се представя.

Думата „миличък“ от устата на Сиси свали значително количество кръв от мозъка в панталоните ми, затова, опасявам се, не успях добре да схвана смисъла на изречението. Просто заплувах като облаче в посока на компютъра си, „за да си напиша домашното“, както казват частните детективи.

А „домашното“ се оказа точно каквото предполагате. Нищо. Никакви арести, никакви присъди, никакви фалити, никакви обвинения, никакви запори. Нямаше дългове, нямаше измислени автобиографии, нямаше лъжи. Братът на губернатора бе завършил „Йейл“ с пълно отличие и бе постъпил в духовната академия. Работата му с бедните бе високо ценена и призната от целия град, от целия щат. По дяволите, дори президентът му бе стиснал ръката за това. Отец О’Мара бе гордост за брат си, губернатора, когото съветваше по някои въпроси, свързани с църквата и бедността. На практика свещеникът бе нещо като божия десница. За разлика от клиента ни. В нашия бранш такива като него наричаме просто отрепки.

По обяд почуках на вратата на Сиси. Този път застанах до прозореца и я загледах с кучешко покорство и копнеж.

— Кажи на нашия човек да си вземе още една пижама — посъветвах я. — Май няма скоро да се върне у дома.

Тя наклони глава и от устата й се разнесе звънлив смях. Докосна бузата ми с божествената си длан.

— Заминавай да провериш показанията му на местопрестъплението — нареди ми. — Когато си готов, напиши доклад за адвокатите.

Едва успях да се добера до бюрото си.

Както можеше да се очаква, показанията на отец О’Мара пред полицията бяха образец на откровение и лаконичност. Същата вечер тренираният от него баскетболен отбор в мисията имал мач до девет и половина. Отецът тръгнал да се прибира пеша на дълга разходка през градските хълмове, както винаги. Към десет и половина се озовал на улица „Пайн“, близо до хълма Ноб. Точно там станал свидетел на грабежа и стрелбата. Бил на отсрещната страна на тротоара, но забелязал добре клиента ни господин Строубъри на светлината от банкомата. Описал го като „висок чернокож младеж, с млечно шоколадова кожа, облечен с камуфлажна куртка. Накуцва, има лека плешивина на темето, със счупен нос“ и т.н., и т.н. Казал още, че Марс подал през рамо портфейла си на Строубъри. Строубъри го преровил, изругал гневно и стрелял два пъти в гърба на жертвата. После избягал в мрака. По-късно, на очната ставка, отец О’Мара безпогрешно разпознал клиента ни. Оказало се, че младият господин Строубъри вече е бил два пъти зад решетките за въоръжен грабеж. В предишните случаи успял да се помъкне леко, но този път ставаше въпрос за опит за убийство. Щеше да остарее зад решетките, освен ако „Джаф и Джаф“ не го спасят. Искрено се надявах да не успеят.

И все пак Сиси ми каза „миличък“ и добави нещо за съдебната система, а не знам и дали споменах, че ми каза „миличък“, така че май трябваше да се опитам да им помогна.

Пристигнах на местопрестъплението близо до хълма Ноб на улица „Пайн“ в ранния следобед. Чувствах се като печен детектив, така че се забавлявах. Опитах да сбърча горната си устна, да се муся и да гледам уморено с погледа на човек, видял две и двеста. Застанах на отсрещната страна на улицата и се зазяпах в минувачите покрай банкомата. Лицата им се различаваха лесно. Нямаше съмнение, че можеш да разпознаеш човек, когото си видял от такова разстояние. Нямаше съмнение, поне за мен, че отец О’Мара казва истината.

Щях да се връщам обратно в офиса, когато дяволът насади една мисъл в главата ми. Останах още миг и загледах по-внимателно минувачите по отсрещния тротоар. В съзнанието ми изникна полицейската снимка на Строубъри. Както казах, рошавата му коса се набиваше на очи. Ако младежът имаше плешиво петно на темето, то нямаше как да се забележи отпред или отстрани. Свещеникът никога не го бе виждал в гръб. След стрелбата Строубъри изчезнал в мрака. Тогава откъде знаеше за плешивината на темето.

Обърнах се и огледах прозорците на сградата над мен. „Може да го е забелязал единствено ако е гледал някъде оттам“, помислих си.

Във фоайето на сградата имаше десет пощенски кутии. На втория етаж живееше някой си Мърфи. Вероятно също ирландски католик. Натиснах звънеца. От домофона се обади мъжки глас, на когото казах, че доставям цветя. Отвори ми. Тутакси се почувствах ужасно умен и печен детектив.

Изкачих стълбите и видях, че господин Брад Мърфи ме чака на площадката. Оказа се доста млад. В позата му имаше нещо женствено, стоеше с ръка на кръста, леко вирнал хълбок.

— Господин Мърфи — заговорих. — Работя за детективска агенция „Вайс“. Познавате ли отец Реджиналд О’Мара.

Красивото лице на господин Мърфи застина за няколко секунди. После собственикът му избухна в неконтролируем плач.

— Казах му — извика той с креслив фалцет. — Казах му, че някой ден ще ни открият.