Андрю Клаван
Пътят на динамита (3)

1.

В деня, когато Джим Бишоп пристигна с гръм на север, термометърът показваше четиридесет градуса. Слънцето безмилостно жареше мъртвия пейзаж. Кафявите голи планински хребети обрамчваха магистралата. Жегата създаваше впечатление, че асфалтът е залят с вода.

Бишоп даде газ на своя „Харли Роуд Кинг“. Стрелката на километража замря на сто и двадесет и моторът затрепери между бедрата му. Машината имаше широко удобно седло, но Бишоп вече се усещаше схванат. Сивата му тениска бе потъмняла от пот под коженото яке, а косата — залепнала за шлема и главата му. Безбройните мушици, размазани по очилата му и предното стъкло на мотора, образуваха онова, което мотористите наричат „протеинова пяна“.

Слезе от магистралата в края на дългата долина. Табелата на изхода гласеше: „Дрискол, Калифорния, население — шестдесет и седем хиляди“. Последната голяма спирка преди планината и горите.

Бишоп намали и харлито отвърна с ръмжене. Подкара със седемдесет по четирилентовия път, пълен с коли. От двете страни се заредиха бензиностанции, магазини, боядисани в пясъчножълто, пак бензиностанции, а след тях мотели. Не закъсняха и веригите за бързо хранене — „Тако Бел“, „Бъргър Кинг“, „Макдоналдс“, още бензиностанции и още магазини, натъпкани в пясъчножълти метални кутии и декорирани с огромни крещящи фирмени надписи, за да се различават поне по нещо един от друг. Моторът сви в една пресечка, обърна в друга, пое по трета, но пейзажът си остана непроменен. Бензиностанции, хотели, ресторанти, магазини. Бледите очи на Бишоп шареха иззад големите авиаторски очила в търсене на центъра. Отне му известно време, за да разбере, че няма да намери нищо по-различно от видяното. Навсякъде едно и също. Дрискол се оказа просто драскулка от бетон и варосани стени в полите на планината. Туристическа спирка по пътя към пустинята.

Поспря на белосан мост, все още залян от пороя коли край него. Долу река Сакраменто се нижеше болезнено бавно, окъпана в пот. Зад един завой в далечината пороят от коли сякаш изтъняваше. Бишоп даде малко газ, пресече платното и се провря между няколко задрямали шофьори. Взе един завой и излезе на главната улица. Не разбра защо я наричат така. Главната улица почти не показваше признаци на живот. Големите магазини с търговските си вериги бяха успели да я омаломощят до изнемога. Между тях се гушеха изтърбушен киносалон, умърлушен бар, наречен „Детелината“, и хотел, от чийто вид не ставаше ясно дали работи или не. Еднорък мъж с войнишко кепе пристъпваше несигурно по тротоара под тежестта на алкохола. Дебелак с рошава брада се бе паркирал на ъгъла и крепеше в скута си парче картон с надпис: „Бездомен ветеран от войната. Помогнете с каквото можете.“ Бишоп го подмина, яхнал големия си мотор.

Насочи се към кварталите. Килнати къщи от дърво и алуминий бяха накацали по пресечките, сгушени върху мизерни морави. Закръглени лелки в опнати блузки без ръкави поливаха обречените от слънцето градини. Мърлявите им деца танцуваха под струите на маркуча и се заливаха от смях.

Смехът отшумя. Градът се отдалечи. Мярнаха се още няколко грохнали къщурки и напред се ширна изгорена от жегата равнина. Краят й се губеше в маранята, обвила подножието на хълмовете пред Бишоп. Някъде далеч, като в приказка, белите стени на просторни вили се усмихваха снизходително към Дрискол от висотата на положението си по хълмовете. Бишоп стигна края на града, откъдето на север се простираха горите.

Той насочи мотора по тесен път и подкара последния километър към летището.

В хангара имаше двама мъже, облечени с гащеризони. По-възрастният бе плешив и обрулен от годините. Другият имаше младо лице с щастливото изражение на безмозъчен глупак. Стояха до крилото на един „Пайпър Томахоук“. Бъбреха, подсмихваха се. По-възрастният бършеше ръцете си с омазнен парцал. Той пръв вдигна поглед към вратата на хангара и забеляза приближаването на Бишоп.

Бишоп окачи каската си на ръкохватката на мотора. Съблече коженото яке и го провеси през рамо. Крачеше бавно през плаца пред хангара, а бледите му очи оглеждаха летището иззад големите авиаторски очила. Мисля, че по онова време Бишоп бе към трийсетте. Не много едър, около метър седемдесет и три-четири, но с широки рамене и добре оформени бицепси, изпънали ръкавите на мократа от пот тениска. Походката му издаваше едновременно лекота и напрежение, така че човек да усети бързината и мощта на тялото. Имаше кръгло лице с добре оформени черти и пясъчноруса коса. И макар да създаваше впечатление, че постоянно е издул бузата си с език и се подхилква на шега, която си прекалено тъп, за да схванеш, възрастният не се подлъга. Беше виждал достатъчно подобни типове и видът на Бишоп накара стомаха му да се свие, а устата да пресъхне.

Бишоп се скри от слънцето в прохладната сянка на хангара. Спря се до задницата на самолета.

— Някой от вас да се казва Рей? — попита той.

— Аха — отвърна възрастният. — Аз съм Рей. Рей Грамблинг.

— Франк Кенеди — представи се Бишоп тихо. — Новият пилот.