Андрю Клаван
Пътят на динамита (27)

25.

Не спря да вика дори когато го набутваха на задната седалка в шевролета на Кетчъм, който не си знаеше годините.

— Кълна ви се, честна дума! Трябва да ми повярвате! Наистина ми плати да го направя! Каза, че трябвало да се преструвам, че изнасилил сестра ми! Пълна откачалка! Куко отвсякъде!

Кетчъм се плъзна зад волана и запали още преди Вайс да се е настанил на предната седалка до него. Ръждясалите врати се затвориха с болезнено скърцане.

— Добре, Вайс — започна Кетчъм. — Казвай сега и се постарай историята да ми хареса.

Шевролетът се отдели от тротоара. Предницата му се насочи право към нанадолнището на стръмната улица. Вайс вдигна очи и огледа блесналия в далечината залив.

— Никой друг е нямал мотив — каза тихо той.

— И какво според вас трябваше да му кажа? — извика Карлос Родригес от задната седалка. — Кажете, де! Ненормалникът ми тика кинтите в ръцете, а аз да го върна, така ли? Седях си най-кротко и бройках цици в бара, а той…

— Ей, я млъквай! — отряза го Кетчъм. Убиецът подскочи стреснато на седалката. — Не виждаш ли, че си говорим.

— Ама аз само…

— Не ме карай да се занимавам с теб сега — прекъсна го отново Кетчъм и размаха пръст пред носа му. — Не искам да чувам и думичка повече, иначе ще отнесеш куршум в коляното при опит за бягство.

Родригес се сви на задната седалка. Междувременно Вайс гледаше притеснено към предното стъкло с присвити очи. Кетчъм насочи вниманието си към пътя точно навреме, за да избегне китайката, която тикаше количка, натоварена с продукти, на средата на платното.

— Шибана китайска кучка — изруга инспекторът, но успя да овладее колата. — И какво викаш?…

— Казвам, че никой друг е нямал мотив — продължи мисълта си Вайс. — Майка му си е имала само него, така че не би го убила. За останалия свят той просто не е съществувал. Не са го обрали. Единствено самият той е извлякъл полза от смъртта си.

— Самият той, казваш — повтори замислено Кетчъм. — Имаш предвид Спендър. И каква точно му е ползата?

— Ами… Предполагам, че е искал да вдъхне живот на измислицата си.

— Луд човек, нали ви разправям — измърмори Родригес.

— Ей! — размаха пръст Кетчъм в огледалото за обратно виждане. После се обърна пак към Вайс: — Искал е да вдъхне живот на измислицата си, въпреки че ще му светят маслото?

— Аха. Така е било най-лесно. Трябвало е само да намери подходящ човек за ролята на отмъстителния брат.

— Трябвало е да плати на някого да изиграе ролята на девицата, ако питаш мен.

— Направил го е. Поне се е опитал. Не се е получило.

— Така ли? — попита Кетчъм. — Инструментът ли?…

— Да, барутът му е бил мокър. Така че е минал към план Б. Замислих се как ли го е организирал — продължи Вайс. — Семейство Спендър не разполага с много пари. Във всеки случай не достатъчно, за да плати на убиец. Когато разглеждах стаята му, забелязах, че се е занимавал с нумизматика. В албумчетата обаче липсваха всички най-ценни монети. Първоначално ми се стори естествено да е така. Реших, че просто не е имал пари, за да си ги позволи. После обаче се размислих и ми хрумна, че може да ги е продал, за да си набави средства за убиец.

— Убиец. Който да убие самия него — прекъсна го Кетчъм. — Майчице, не е истина какви дивотии могат да му хрумнат на човек.

— Разучих какви точно са монетите и се хванах да звъня по нумизматичните магазини. Така открих Хинкел. И какво мислиш? Вместо сам да продаде монетите, Спендър накарал убиеца да свърши тази работа. Ей, Карлос — обърна се той към младежа на задната седалка, — я кажи как точно го измислихте? Спендър ти е казал, че ако си запазиш монетите, с времето ще станат още по-ценни, така ли?

— Аха — измърмори унило Родригес. — Откачено копеле.

— Разбрах, разбрах — каза Кетчъм и отново погледна в огледалото за обратно виждане. — Казал ти е да ги запазиш, но и ти си толкова тъпо копеле, че си успял да устискаш колко? Четиридесет и осем часа?

— Исках да се уверя, че струват нещо. Откъде, по дяволите, да знам.

Гласът на красивия младеж затихна и той продължи да ругае под нос.

— И така — продължи Вайс, — Хинкел ми каза всичко за продажбата. Нашето момче е дало фалшив адрес, но истински телефонен номер.

— Защото е тъп.

— Правилно. Накарах Хинкел да му се обади и да му каже, че е станала грешка и му е платил по-малко за една от монетите. Че му дължи още две хилядарки.

— И това му е достатъчно, за да дотърчи обратно — каза Кетчъм с кисела усмивка. — Чаткаш ли, Карлос? Единствената причина, поради която се издъни, е собствената ти глупост. Тези мисли ще те топлят, когато гниеш в затвора поне двадесет и пет години.

Измина известно време в мълчание, всеки унесен в мислите си. Шевролетът стигна в подножието на хълма, измина една равна отсечка и се заизкачва по следващия хълм по почти вертикална стръмнина. През предното стъкло се виждаше единствено синьото небе и пълзящ по него облак.

Кетчъм се усмихна гаднярски.

— Знаеш ли, това си го бива — каза. — Харесва ми. Белезникавия си мечтае как изнасилва измисленото момиче и после наема идиота на задната седалка да осъществи мечтите му. Чуваш ли, Карлос? Излиза, че си просто частица от фантазиите на жертвата си. И сега, когато вече го няма, ти сигурно просто ще се изпариш в нищото. — Той отново се изхили и изсумтя. — Ти си просто външен вид, приятелче, опаковка.

Вайс се извърна към ченгето. В изражението му нямаше никаква промяна. Помълча няколко секунди и после каза:

— Кетч, трябва да говоря с фалшификатора.

Усмивката мигновено изчезна от лицето на Кетчъм и то отново се сбръчка в недоволна гримаса.

— Какви ги дрънкаш?

— Уип Померой. Спешно е. Искам да говоря с него възможно най-бързо.

Кетчъм хвърли поглед с периферното си зрение към стария си приятел. Към единствения си приятел.

— Бъзикаш ли се?

Изражението на Вайс си остана същото.

— Нали ти казах, че човекът се намира под полицейска охрана в някаква миша дупка. Как, по дяволите, си мислиш, че ще те вкарам там?

Колата спря на самия ръб на хълма. Пред очите им изтрака трамвай, който сякаш летеше в небето. Звънецът му издрънча. Кетчъм се възползва от спирането, за да се обърне към спътника си на предната седалка. Вайс също го погледна право в очите. Сериозното му, тържествено изражение все още си стоеше непроменено.

Кетчъм се обърна към предното стъкло, поклати недоумяващо глава.

— Просто не мога да повярвам — въздъхна той.