Андрю Клаван
Пътят на динамита (20)

18.

Белезникавия лежеше мъртъв на паважа в алеята. Дребничкото му тяло бе проснато по очи с дясната ръка, изпъната над главата, а лявата, сгъната неестествено до бедрото. Главата стоеше извърната на една страна, в профил — голямо ухо, силует на издължен нос, око. Окото гледаше уплашено, както и приживе — опулено, стъклено. Беше намушкан в корема и кръвта изтичаше около кръста му.

Вайс и инспектор Кетчъм от полицията в Сан Франциско стояха до краката му и го гледаха. Бяха застанали рамо до рамо, пъхнали ръце в джобовете.

— Добре — каза Кетчъм. — Значи викаш, че въображаем убиец е наръгал този смотаняк, за да отмъсти за измислено изнасилване на несъществуваща жена.

Вайс кимна.

— Аха.

— Но смотанякът наистина е мъртъв, нали?

Вайс неуверено наклони глава.

— Божичко — изсумтя Кетчъм.

Той бе дребничък, слабоват негър. Имаше дълбок, гъгнещ глас, пълен с напрежение. Физиономията му обикновено бе кисела, освен в случаите, когато ставаше сърдита. Доколкото мога да кажа, мразеше всичко и всички. Освен Вайс. Вайс харесваше. Поне така си мисля.

Кетчъм кимна към хората от съдебна медицина, застанали малко встрани. Санитарят коленичи и се зае да напъха тялото на Уоли Спендър в полиетиленов чувал. Вайс и Кетчъм се извърнаха и се отдалечиха. Кетчъм поклати отвратено глава.

— Белезникавото копеле дори не е преджобено — каза той.

— Е — отвърна Вайс, — въпреки това са го убили. Искам да кажа, и това е нещо. Така де, не е просто измишльотина, някой наистина му е светил маслото.

— Мерси, че ми каза — сопна се Кетчъм. Стигнаха до края на алеята. — Радвам се, че открихме визитката ти в джоба му. В противен случай нямаше да ти се обадя и щях да пропусна прекрасната възможност да ме светнеш по въпроса. „Някой му е светил маслото“. Как не се сетих сам!

Излязоха от сенчестата алея на обления в слънце булевард „Мишън“. Продължиха заедно — две фигури в измачкани костюми, пъхнали ръце в джобовете, — голям и малък човек. Минаха покрай редица витрини, затворени с дървени кепенци. Кепенците бяха облепени с плакати. Плакатите — разкъсани до неузнаваемост и нашарени с графити.

— И кой е свидетелят? — попита Вайс.

— Майтапиш ли се? Един от най-честните, най-наблюдателните, най-надеждните ненормалници, който се рови из кофите за смет, за да си изкара прехраната. Кълне се, че видял убиеца да бяга по алеята. Кълне се, че видял ножа в ръката му.

— А описание?

— Даде някакво. Бил латиноамериканец, със светла кожа, около двадесетгодишен. Носел черна риза.

— Това е нашият човек, няма грешка. Това е въображаемият брат на несъществуващото момиче. По-добро описание — здраве му кажи.

— Само дето е измислено.

— Е, ти пък искаш всичко да ти е наред.

 

 

 

Седяха в сладкарница на Седмо авеню. Пиеха кафе край голям прозорец с хубав изглед. Вайс погледна през витрината. По тротоара мина дребна женица, стара и прегърбена, помъкнала чанта с поне десет килограма покупки.

— Работя и по още един случай — каза Вайс.

— Ако е нещо истинско, не ме търси — промърмори Кетчъм. — Отсега нататък ще се занимавам само с измислени убийства.

— Бишоп е на север по работа.

— Браво. Всяка секунда, в която копелето не е наоколо, цял Фриско трябва да празнува.

Вайс пусна думите покрай ушите си.

— Клиентът ми притежава половината от бизнес, който нарича „база за стационарни мисии“. Всъщност е малка авиокомпания, която се занимава с чартърни полети, превозва товари и тъй нататък. Та клиентът ми смята, че съдружникът му използва самолетите за нещо нередно, но го е страх да иде при ченгетата, защото онзи ще му види сметката. Отишъл при местна агенция, но оттам решили, че работата изисква да се наеме пилот, и го препратили към мен.

— Страхотно — каза Кетчъм. — И какъв е планът на Бишоп? Да чука всички жени наред, докато някоя му каже нещо ли?

Вайс преглътна и това. Все пак не бе далеч от истината.

— Разполагам с имената на трима души, които може да са, а може и да не са замесени — продължи той. — Работата е там, че засега се оказват мъртви. Единият, Хари Ридър, градинар, се застрелял. Другата, загадъчна дама на име Джули Уайънт, се хвърлила от моста „Голдън Гейт“.

— Сигурно не е видяла надписа „Скачането забранено!“

— Третото име, с което разполагам, е Уип.

— Уип ли? — попита Кетчъм. — Уип чий?

Вайс безпомощно вдигна ръце.

Кетчъм завъртя очи.

— Ама ти си страшен! Всяко татуирано копеле, припарвало западно от Филаделфия, все някога е било наричано Уип^[1]. Това ли успя да направи Бишоп? Боже мой! Единственото нещо, което този негодник може да разследва, са фусти.

— Помниш ли?… — започна Вайс.

— Мен ако питаш, трябва веднага да го изриташ — прекъсна го Кетчъм. — Мястото му е в пандиза. Мамка му, той щеше да е в пандиза, ако не беше спасил нещастния му задник.

— Помниш ли?…

— Нали се сещаш, че не е синът, който никога не си имал, Вайс? Не може да си развява задника и да си живее живота, да преживява приключенията, които ти никога не си имал, или да прави каквото, по дяволите, там си мисли, че прави.

Вайс отпи от кафето си. Остави спокойно чашата.

— Помниш ли Камерън Монкриф?

— Разбира се. Педалът се занимаваше с контрабанда. Не сваляше полото от гърба си.

— Знаеш ли, че е мъртъв?

— Знам, естествено. Това е единственото добро нещо, което може да се каже за него.

— Хубаво. Останалите две имена са свързани с този тип, та си мислех, че и този Уип може да е.

— Знаеш ли какъв му е проблемът на Бишоп — продължи Кетчъм, сякаш въобще не бе чул думите на Вайс. — Прилича ми на някакъв зомбясал ротвайлер. Сещаш ли се? Мисли си, че си му господар само защото си му спасил задника от „Пеликан Бей“. Но в крайна сметка ти си точно това. Ти си всичкият разсъдък, който му е останал. Ако му кажеш да ти донесе вестника, го носи, каквото и да му струва. Ако някой нещастник му се изпречи на пътя, просто ще му прегризе гърлото. Ако подуши някоя кучка, просто ще я покачи пътьом. „Донеси вестника“, само това му е в главата. „Вайс ми каза да донеса вестника.“ Казвам ти, човече, това копеле си е жив престъпник, помни ми думата. Само дето го държиш на каишка. Такива хора не можеш да ги научиш да различават доброто от злото. Не можеш да им вдъхнеш душа.

Вайс изчака. Пръстите му барабаняха по пластмасовата масичка. Кетчъм се вкисна.

— И каква е тази простотия, по която работи? — избухна най-сетне ченгето.

Вайс отново вдигна рамене.

— Да знаеш, че ако си се забъркал в нещо федерално, не мога да измъкна жалкия ти еврейски задник от лайната.

— Хайде стига, Кетч. Изплюй камъчето.

Изминаха няколко секунди, преди бившият му партньор да отговори. Първо измърмори няколко ругатни и недоумяващо поклати глава. После се огледа из сладкарницата сякаш търсеше на кого да се оплаче от нещастията, струпали се на бедната му глава. Последва многострадална въздишка, достойна за светец, тръгнал да спасява целия ни греховен свят. И най-сетне все пак се реши да проговори:

— Добре де. Исусе Христе!

Вайс подпря брадичката си с длан. Зачака.

— Има един тип на име Лени Померой — продължи Кетчъм. — Преди два месеца се призна за виновен по три обвинения за съучастие в убийство. Понякога му викат Уип. Уип Померой.

— Някаква връзка с Монкриф?

— А ти защо, по дяволите, си мислиш, че ти говоря за него? Виж сега, Померой е специалист по смяна на самоличността. Доста го бива. Направо си е жив талант. Разправят, че ако Уип ти направи нова самоличност, и родната ти майка не може да те познае. Ново име, ново лице, отпечатъци, социална осигуровка, работа, пълна програма. Оттам нататък, който и да се опитва да те издири, например старият ти приятел кварталният полицай, само си губи времето. Така е получил и прякора си — Уип. Съкратено от „защита на свидетели“^[2]. Той осигурява защита на свидетели за лошите. Щом веднъж се заеме с теб, можеш да спиш като бебе. Просто изчезваш от лицето на земята.

Вайс кимна.

— Каква е връзката с Монкриф?

— Точно там е работата. Померой е приятелката на Монкриф, домашният му педал. Любовник, помощник, момче за всичко.

— Заедно ли са живели?

— От време на време. Честичко е оставал при него. Монкриф е бил единственият му приятел, въобще единственото нещо, което е имал — семейство, приятел, каквото се сетиш.

— Присъствал ли е на смъртта на Монкриф?

— Не знам. Откъде, по дяволите, да знам? — сопна се Кетчъм. — Въпросът е, че дори да оставим настрана сексуалните му прегрешения срещу библейския закон и човешкия род, Померой си е странна птица, откъдето и да го погледнеш. Постоянно седи на сянка. Никога не контактува директно с клиентите си. Ако искаш да си купиш нова самоличност от него, трябва да говориш с приятелчето му Монкриф. Така успяхме да му лепнем обвинение за съучастие. Монкриф умря, и в мига, в който Уип започна да работи сам, влезе в капана. Луда работа.

— Хммм — изсумтя Вайс. — Може и да е моят човек. И къде е сега?

Кетчъм се поколеба и поклати глава. Отново изруга. Сетне въздъхна.

— Това ти го казвам под секрет, разбра ли? Не си го чул от мен. Вече си забравил, че въобще някога си го чувал.

— Дадено.

— Явно, са му осигурили доста сериозна полицейска защита. Наистина сериозна.

— Полицейска защита ли? — попита Вайс и се размърда на стола си — И защо? Кой го пази?

— Не знам. Федералните. Това е един от онези случаи, когато всички си завират главата в пясъка. Ама много дълбоко. Мноооого дълбоко.

Вайс притихна, а колелцата в мозъка му се завъртяха ускорено.

— Това означава, че знае нещо, нали? Имам предвид Уип. Предлага нещо на федералните и… Ааа, сетих се — изпява клиентите си.

— Право в целта. Поне така чух. Ченгетата си държат езика зад зъбите, защото този тип явно има информация за всеки издирван престъпник в страната. Помниш ли убийствата при река Салмон преди около петнадесет години?

— Разбира се. Нали арестуваха убиеца едва миналия… Виж ти!

— Сещаш се. Померой им го поднесе на тепсия. Чувам, че следващия месец ще спипат и Джони Гардо.

— Джони Гардо? — подсвирна тихичко Вайс.

— Без майтап — отвърна Кетчъм.

— И какво прави, сервира им ги един по един ли?

— Именно — потвърди Кетчъм. — Бавничко, един по един. Федералните си мислят, че може да изкара така години.

— И каква е сделката? Какво получава? — попита Вайс. — Ще свалят обвиненията в съучастие ли?

— Не, не, не. Съучастието не му пречи. Напротив. Влюбен е в това обвинение. Любимото му обвинение. Няма нищо против да го държат при тях до второто пришествие. Само това му трябва — полицейска защита. Засилена полицейска защита. Ако изкопаят кладенец, е готов да продаде душата си, за да живее на дъното му.

Вайс се изхили.

— Наистина луда работа. Може да се скрие. Може да влезе в програмата за защита на свидетели.

— Не му е достатъчно. Иска да се зарови под земята. Иска да го държат в най-строго охранявания затвор, който съществува.

— Стига, бе. Будалкаш ме нещо — каза Вайс.

— Нали ти казах — пълна кукувица. Дупедавството побърква хората, казвам ти.

— Не, не, не — продължи да упорства Вайс. — Да влезе в затвора? И то при положение, че може да сключи сделка и да се измъкне оттам? Трябва наистина да го е страх от нещо. Или от някого. Някой сигурно го гони. Но кой, по дяволите, може да е? Годзила?

Вайс говореше спокойно, когато Кетчъм подхвърли:

— Мамка му. Знаех си, че ще се вържеш.

— Не съм се вързал.

— Върза се, Вайс.

— Глупости, въобще не съм се вързал.

— Върза се, само дето още не го знаеш.

Вайс изсумтя.

— И защо? Хайде казвай. От какво толкова го е страх Уип? От кого го е страх?

Кетчъм го погледна право в очите.

— Страх го е от Сянката — каза той.