Андрю Клаван
Пътят на динамита (19)

17.

Щатският затвор „Норт Уилдърнес“ е място за изтърпяване на наказания със строг режим — „суперсигурно“, на професионален жаргон. Разположен е на отдалечено място — хиляда декара сред пустошта. От три страни го обграждат планини, гъсто обрасли с гори. От четвъртата дърветата са само толкова, колкото да прикрият отвесните назъбени скали, които разбиват океанските вълни в подножието си.

Съоръжението е единствената група постройки в околността, подсигурено от три страни с огради. По две от тях тече електрически ток, а и трите имат сензори, улавящи движението. Всички са под постоянно видеонаблюдение. По върховете им е опъната бодлива тел, а основите им са закопани на метър и половина в земята, за да се осуети прокопаването на тунели под тях. Цялата площ е покрита с мрежи, които предотвратяват приближаването на хеликоптери.

Затворът се охранява от общо триста и седемдесет пазачи, както вън, така и вътре. Всички те са отлични професионалисти, подбрани измежду хора с над петгодишен опит и с поне двегодишен стаж в затвори със строг режим. След първоначалния избор всеки минава четиримесечен курс на оръжейна подготовка, охранителни мерки, тактика, дори психология. Най-добрите снайперисти охраняват вишките, разположени на всеки шестстотин и петдесет метра по цялото протежение на оградата. Всяка вишка е малък арсенал от пушки, карабини с оптичен мерник, оръжие за ракети със сълзотворен газ и автомати М-16. Има и четири подземни склада за оръжие, натъпкани догоре с всичко, което може да ти дойде наум — от полицейски палки, през установки за изстрелване на ракети „Стингър“ до два съвсем истински танка „Ейбрамс М-1“.

Затворът е построен само преди няколко години и струва около двеста милиона долара. Целта му е да охранява най-лошата част от осъдените на лишаване от свобода — затворници, които са прекалено опасни, за да бъдат държани заедно с други престъпници. Принципно, ако си толкова кръвожаден, че не можеш да делиш килия с членове на улични банди, наркотрафиканти, професионални убийци и мексикански мафиоти, които обикновено прекарват времето си в затвора „Пеликан Бей“, те изпращат в „Норт Уилдърнес“.

За да се определи кой затворник трябва да бъде затворен тук и кой да иде на друго място, е разработена точкова система. Например, ако си престъпник от една до осемнадесет точки, те пращат в място за лишаване от свобода с лек режим от първо ниво, наричано още „ферма“ или „затвор без стени“, какъвто е Калифорнийският изправителен дом за мъже. От осемнадесет до двадесет и седем точки се класираш за второ ниво или затвор със стени. Между двадесет и осем и петдесет и една точки вече си попаднал в килия, охранявана от въоръжени надзиратели, или трето ниво. Нагоре отиваш в затвор със строг режим — това е четвърто ниво, по-точно в „мекия“ му вариант. Ако и там обаче не кротуваш… можеш спокойно да погледнеш слънцето за последно, защото със сигурност ще те засилят към „Норт Уилдърнес“.

Точките зависят от доста неща. Връзките с организираната престъпност определено носят точки. Точки получаваш и за предишни присъди, сексуални и военни престъпления. Ще те „възнаградят“ допълнително и ако си млад (под двадесет и шест), неженен, необразован или безработен. Но първоначалните ти точки, онези, които тежат най-много, зависят от присъдата. За всяка година затвор, на която си осъден, получаваш по три точки, като максимума е четиридесет и девет. Осъдените на доживотен затвор автоматично получават четиридесет и девет точки.

Мъжът, наречен Бен Фрай, получи четиридесет и девет точки за убийството на Пени Морган, точно както бе планирал. Сделката, която сключи с прокуратурата, за да отърве смъртното наказание, включваше пълни самопризнания и доживотна присъда без право на обжалване. От съдебната зала го пратиха в следствената килия на затвора „Сан Куентин“. Там екип от „съветници по лишаване от свобода“ му сметнаха точките. Грижливо подготвеното досие съдържаше връзки с организираната престъпност и предишни осъждания за побой, изнасилване по особено жесток начин и опит за убийство, така че затворът четвърто ниво не му мърдаше. Точките му нараснаха и точно четири седмици след убийството на Пени го пратиха, съвсем по план, в затвора „Пеликан Бей“.

Там, на безлюдния бряг южно от Орегон, преживя и първата неприятност — претърсването на голо. Знаеше, че ще се случи, разбира се. Планира го, както и всичко останало — аналитично и педантично. Научи, че в „Норт Уилдърнес“ първоначално са правили рентгенови снимки на новодошлите, но впоследствие са изоставили практиката по здравословни съображения. Въпреки това все още можеха да му направят рентгенова снимка с лекарско разрешение. Скри капсулата от вътрешната страна на бедрото си, за да не се появи на снимките на гръдния кош, корема и таза, с помощта, на които откриват наркотици и оръжие в телата на осъдените.

Но претърсването на голо и особено щателното претърсване, на което подлагат всички новопристигнали, бе опасно. Белегът на бедрото му бе избледнял, забелязваше се трудно, а и космите го прикриваха. Трябва да натиснеш доста силно, за да усетиш торбичката гной, насъбрала се около капсулата. И все пак имаше един момент, доста неприятен, точно преди пазачите да го поведат към стаята за претърсване, в който мислите му се втурнаха в бъдещето и по тялото му пробягна тръпка на страх. Ами ако видят белега и усетят гнойта? Ако заподозрат нещо? Ако се усъмнят?

Работата бе там, че мъжът, наречен Бен Фрай, имаше зад гърба си над сто убийства, но за пръв път попадаше в затвора. И засега не му харесваше. Всъщност доста се учуди колко много не му харесва тук, колко неприятно се чувства. Затворените пространства, непрестанният шум, непрекъснатото унижение да се подчинява на заповеди, да показва топките и задника си по команда, за да ги опипват и надничат, всичко това го дразнеше, но големият проблем бе друг. Големият проблем бе времето. Лишеното от съдържание време. Усещаше, че се изнервя от това, дори и за няколкото седмици, откакто бе вътре. Протяжните минути, невъобразимо безкрайните часове. Всеки час му приличаше на необятна равнина, без начало и край. Равно поле, простряло се надлъж и шир, което по някакъв начин е затворено между четири стени. Седиш, взираш се в поредното поле и дори когато затвориш очи, пак си втренчен в него. Опитваш да четеш книга, но откриваш, че пак си се вторачил в безмерната шир, отвъд думите, отвъд страницата. И в крайна сметка, единственото, което правиш, е да гледаш полето — секунда след секунда. Вторачен в безкрайната равнина от часове. Просто няма какво друго да правиш, дори и да ти се иска.

Мозъкът на мъжа, наречен Бен Фрай, бе като акула — трябваше да се движи, за да диша. Имаше нужда постоянно да се занимава с нещо, да планира всеки ход на операцията си, иначе… Иначе го нападаха други мисли. И не само мисли — образи, чувства, спомени се пробуждаха и се надигаха от стомаха към гърлото в опит да го задавят, да го задушат. Главата му се изпълваше с някакъв постоянен шум, режещ като виене на сирена. Не го чуваше, по-скоро го усещаше — сякаш кожата му се изпъваше като барабан, а кръвта във вените завираше. Когато спираше да анализира, идваха образите. И шумът. И лицето. Онова лице. Лицето, което се смее.

Налагаше се доста да се потруди, за да спре този кошмар. Представяше си кулата. Качваше се в нея и наблюдаваше жестокия, смеещ се свят от безопасно разстояние. Спокойно, като съдебен лекар, който оглежда полуразложен труп.

Но колко още ще издържи кулата? Мисълта го тревожеше. Тук времето бе толкова неопределено понятие, равнината на всеки час така безбрежна, та понякога се притесняваше, че кулата му просто ще се разпадне. И признаци не липсваха. Например преди спеше като мъртвец, а сега започна да сънува кошмари. Сънуваше лицето с жестоките му очи и присмехулните червени устни. Сънуваше огньове и се стряскаше в съня си от страх, че се е подпалил.

И макар че по време на претърсването на голо чертите на лицето му и попрегърбената фигура не показаха каквито и да е емоции, след като пазачите си свършиха работата, той въздъхна облекчено. Не откриха капсулата. Всичко щеше да мине точно по план. Както винаги.

Мъжът, наречен Бен Фрай, влезе спокойно в килията си в „Пеликан Бей“. Знаеше, че всичко е наред. Знаеше, че скоро отново ще е на свобода.

 

 

Надзирателите откараха мъжа на име Бен Фрай до килията и се подсмихнаха заговорнически един на друг, щом вратата зад гърба му се затвори. Чу ги как се кикотят, докато се отдалечават по коридора. Зачуди се какво ли означава това и се обърна да огледа съкилийника си. Сега вече му стана ясно. Съкилийникът му се хилеше насреща. Бе заел горното легло. Държеше списание с комикси в ръце, но цялото му внимание бе насочено към новодошлия. Имаше хищна усмивка.

Съкилийникът се казваше Рип. Извисяваше се на метър деветдесет и пет над земята и тежеше към сто и тридесет килограма, предимно мускули. Основното му занимание навън бе да пребива до смърт рокери от други банди с юмруци или с дръжка на крик. Но тук, дали поради липса на достатъчно рокери или на крикове, откри, че разполага с достатъчно време, за да се посвети и на други хобита. Едно от тях бе да си прави оръжия. През последните две седмици например Рип се занимаваше с изработката на смъртоносно острие, подобно на нож. Направи го от сгънато парче вестник, което редовно мажеше с изпражненията си. Чакаше екскрементите да засъхнат и точеше острието в бетонните стени. След това упражнението се повтаряше. За две седмици вестникът стана твърд като стомана и остър като бръснач. Рип го криеше в една ниша зад тоалетната чиния и чакаше удобен случай да го използва за друго от хобитата си — изнасилването. Рип бе своего рода търговец. Харесваше му да изнасилва и измъчва съкилийниците си, докато ги превърне в отрепки, в сексуални роби. След това вече имаше избор — или да колекционира робите, или да ги разменя с приятелчетата си срещу луксозни придобивки като цигари или пък допълнителна храна.

Рип огледа невзрачния бял затворник, когото току-що набутаха при него, и се ухили доволно. Нова придобивка в колекцията му от секс роби.

Всъщност в това имаше известна ирония, тъй като мъжът на име Бен Фрай погледна Рип и си каза, че вече е открил билета, с който ще се измъкне от „Пеликан Бей“.

Различните желания на съкилийниците предопределиха, че ще прекарат първата си нощ заедно будни. Мъжът, наречен Бен Фрай, лежеше на долното легло и се преструваше на заспал. Колкото и пъти да отвореше очи, виждаше надвесения отгоре Рип. Все още нахилен. Въртеше многозначително самоделното острие в ръце.

— Тая нощ, пич, ще има или лайна по кура ми, или кръв по чекията — изръмжа той. — Ти избираш.

Мъжът, наречен Бен Фрай, избра. Когато пазачите дотичаха до килията им, огромният Рип се търкаляше по пода, омацан както с лайна, така и с кръв.

След три седмици в карцера мъжът, наречен Бей Фрай, бе преместен от „Пеликан Бей“ в „Норт Уилдърнес“. Точно както планира.

 

 

Вече бе юни. Долу-горе по времето, когато Джон Бишоп пристигна в Дрискол с ръмжащия си мотор. Мъжът, наречен Бен Фрай, бе преместен в „Норт Уилдърнес“, където го затвориха сам в килия. Помещението бе два и половина на три метра. Имаше прозорец с изглед към двора, но той не се отваряше и бе разположен прекалено високо, за да може да гледа през него. Разполагаше още с бетонно легло и с мивка и тоалетна чиния от неръждаема стомана. Мивката и тоалетната се управляваха от компютър. Така например водата в тоалетната се пускаше автоматично три пъти дневно, за да не могат затворниците да изпразват казанчето, когато си искат, и шумът да заглушава думите им. Вратата също се управляваше компютърно. До нея имаше достъп единствено офицерът в контролния пункт. Беше изработена от преплетена тел, така че да не позволява хвърляне на предмети през нея. Трудно се виждаше какво става в коридора. Не можеше да си говориш със затворника от съседната килия, тъй като ехото изкривяваше звука прекалено много. Мъжът, наречен Бен Фрай, прекарваше двадесет и три часа от денонощието в килията. Рядко виждаше други човешки същества, нито говореше, с когото и да е.

Килиите бяха разположени в отделения. Всяко отделение се състоеше от два реда, един над друг, с по четири килии на всеки ред. Шест такива отделения се нареждаха в полукръг около контролен пункт, изработен от бронирано стъкло. Офицерът в контролния пункт виждаше ясно всички килии пред себе си. Той разполагаше с четири монитора, върху които се редуваха кадри от килиите. Имаше и пети монитор, на който се сменяха образи от охранителните камери в двора на отделенията. Мъжът, наречен Бен Фрай, знаеше всичко това, тъй като бе наизустил архитектурните планове и чертежите на затвора.

Позволяваха му един час разходка дневно в двора. Вратата на килията му се отваряше автоматично и той излизаше сам, наблюдаван единствено от дежурния офицер. В двора също нямаше никого, освен охранителните камери. Самият двор бе малко по-просторен от килията — четири на девет метра. Представляваше бетонна кутия, покрита с телена мрежа. Мъжът, наречен Бен Фрай, я обикаляше в продължение на час или пък правеше лицеви опори, понякога и подскоци, след което се прибираше. Три пъти седмично го пускаха да се изкъпе.

Но през по-голямата част от времето — двадесет и три часа в денонощието — седеше в килията. Оставаше му единствено това — килията и времето. Двадесет и три часа в денонощието мъжът, наречен Бен Фрай, лежеше на бетонното си легло. Лежеше и се изкачваше в кулата си, откъдето наблюдаваше полята на времето, без да го е грижа за нищо. Понякога, през безкрайните, тежки часове, кулата му се струваше така истинска, та си мислеше, че полудява. И все пак я предпочиташе пред времето, прекарано долу, в реалния свят, без да мисли, взрян единствено в безкрая пред него. Предпочиташе я пред пълзящия, червен, захилен кошмар на сънищата си.

Изкара така една седмица. После пазачите дойдоха в килията му. Сложиха му белезници, свалиха го на колене и оковаха глезените му. Грабнаха го под мишниците и го помъкнаха през коридора към контролния пункт.

Това беше важен момент. За около двадесет и пет секунди, докато се влачеше след надзирателите, успя да види два от мониторите в контролния пункт през бронираното стъкло. Забеляза, че се появява изображението на килия, и преброи наум. Изминаха десет секунди, преди картината да се смени. После пазачите продължиха да го влачат надолу по коридора.

Вкараха го в една стая. Вътре имаше метален стол, завинтен за пода. Столът бе обърнат към стена от бронирано стъкло. Надзирателите набутаха мъжа, наречен Бен Фрай, в стола. Завързаха оковите на краката му към халки на пода. Закопчаха белезниците му за ръкохватките. Застанаха зад гърба му.

От другата страна на бронираното стъкло се отвори врата. Иззад нея се появи мъж. Строен, със скъп костюм в антрацитносиво. Огледа стаята и сбърчи нос. Държеше ръцете си сплетени отпред, а лактите — плътно прилепени към тялото. Правеше впечатление на педантичен и досаден тип.

Стройният се настани на стол срещу мъжа на име Бен Фрай. Отвори уста и пискливият му носов глас се разнесе от микрофона. Беше една от онези неприятни машинки, които се активират от звук и се изключват между думите, така че придават на гласа механично звучене, сякаш говори робот.

— Как сте днес, господин Фрай? — попита посетителят.

Мъжът, наречен Бен Фрай, кимна. Погледът му остана тъп, а лицето безизразно.

— Чух, че сте тук — продължи костюмираният, — но исках сам да се уверя, преди да продължим с работата. Сега вече съм сигурен.

Мъжът, наречен Бен Фрай, отново кимна.

— Радвам се, че изглеждате толкова добре — додаде посетителят и добави: — Както и да е… — След което се изправи да си върви.

Надзирателите откопчаха от стола оковите и белезниците на мъжа, наречен Бен Фрай. Поведоха го обратно по коридора. На връщане той отново погледна мониторите в контролния пункт. Различи изображението на собствената си килия. Преди да тръгне, се погрижи да постави одеялото така, че да може да го разпознае. Когато изображението се появи, погледна часовника на стената.

Обратно в килията надзирателите свалиха белезниците и оковите и му наредиха да се съблече. Претърсиха го на голо, като не пропуснаха да опипат топките му и да надникнат в задника.

Отново остана сам с килията. С килията и времето. Със секундите, с минутите, с часовете. Смълчан, изолиран, наблюдаван.

Знаеше, че още известно време ще продължи така. Оскъдно разнообразие, мизерни развлечения. Без свобода, без нежност. Затворнически дни, затворнически нощи. Килията, времето, кулата.

Точно по план.