Андрю Клаван
Пътят на динамита (14)

12.

Стигна у дома в късна доба. На тротоара три хлапета се караха за някакъв скейтборд.

Появяването му ги прекъсна и те се зазяпаха как големият мотоциклет паркира в алеята до къщата. Докато заключи мотора, хлапетата вече ги нямаше — едното вдигаше прахоляк със скейтборда по улицата, а другите две го гонеха.

Бишоп ги изгледа разсеяно и тръгна към входната врата. Умът му още се занимаваше с Хиршорн.

Отключи и влезе. Дневната тънеше в мрак. Беше задушно, горещо. Ръката му посегна към ключа на лампата, но застина. Дори и в мрака можеше да усети цигарения дим.

Бишоп огледа внимателно сенките и я забеляза. Беше се облегнала на перваза. Светлината отвън му позволи да различи очертанията й.

— Недей да светваш — каза тя.

Той отпусна ръка.

— Добре.

— Кажи сега — продължи Катлин — кой си ти, по дяволите?

Сърцето му заби ускорено. Добре, че не светна лампата.

— Какво искаш да кажеш?

Пламъчето на цигарата й освети пътя от бедрото до устата на Катлин.

— Искам да кажа, че идваш тук и направо… ми налиташ. Ей така, изневиделица. Кога дойде? Има ли седмица? Това имам предвид, по дяволите. Кой си ти? Какво си мислиш, че вършиш?

Мислите на Бишоп препускаха. Опита се да подбере думите си. Дали му се слага? Или пък просто си говори. Не можа да прецени.

— Усетих, че имаме нещо общо — каза Бишоп. — Това е. Реших, че и ти си го усетила. Ако съм направил нещо…

— Разбира се, че си направил нещо, мамка му! — изруга Катлин. — Не разбра ли, че съм омъжена?

Бишоп се успокои. Подсмихна се, макар усмивката му да остана скрита в мрака. Значи просто си говори. Както винаги. Искаше да говори. Всички жени имат нужда да говорят, преди да ти се хвърлят на врата. И тази щеше да го направи. Със сигурност. После пак щяха да си поговорят.

— Разбрах. Разбрах, че си омъжена. — Той прекоси стаята и се приближи към нея. — Но него го няма тази вечер, нали? Има полет.

Катлин се изсмя сподавено и издиша облак дим в лицето му.

— Ооо, значи на всичко отгоре си и лошо момче! По дяволите.

Бишоп приглади кичур от косата й. Тя не го спря. Ще я има. Можеше дори да различи полуразтворените й в очакване устни на бледата светлина. Виждаше, че очите й блестят.

— Не трябваше да те удря — каза Бишоп и продължи да гали косата й, да си играе с нея.

— Ти какво, да не си рицар на бял кон, дошъл да ме спаси? — намръщи се Катлин и въздъхна.

Стоеше с една ръка на кръста си, а другата висеше отпусната встрани. Държеше цигарата далеч от тялото си, за да не му пречи. Остави го да милва косата й, да плъзга пръсти по бузата й.

— Не си никакъв рицар. Това поне го знам. Не съм чак толкова заспала.

Бишоп се наведе да я целуне. Тя извърна глава, така че устните му една успяха да закачат нейните.

— Не — каза Катлин и се загледа над рамото му в сенките на стаята. — Сериозно говоря — добави тя. — Кой, по дяволите, си ти? Дори не знам кой, за бога, си.

— Знаеш достатъчно — прошепна Бишоп и я целуна по врата.

— Стига. Престани — сопна се Катлин, но дишането й се ускори.

— Кажи ми само, че не искаш, и спирам.

Минаха няколко секунди. Той се отдръпна. Очите й потърсиха неговите. Бишоп отново се приближи и този път получи истинска целувка. Първо устните му докоснаха нейните и усети как потъва в тях. После провря език дълбоко в устата й и опита вкуса на цигарения дим.

Когато се отдръпна, Катлин притисна глава към гърдите му. Усети я как трепери в прегръдките му.

— Какво, по дяволите, правя? — въздъхна тя.

— Нищо — успокои я Бишоп. — Нищо грешно.

— Ако Крис разбере, ще ни убие. — Май не й пукаше особено. Беше останала без дъх. — Не се шегувам, Франк. Ще убие и двама ни.

Той внимателно я дръпна от перваза. Катлин не се противопостави. Целуна я отново и този път жената в прегръдките му се разтопи. Притисна тяло в неговото, прегърна го силно. Цигарата й изпрати спираловидна струйка дим към тавана.

По-късно, вече в спалнята, когато Бишоп проникна в нея, Катлин се разплака.