Андрю Клаван
Пътят на динамита (11)

9.

Вайс стоеше пред прага на малката бяла къща, пъхнал ръце в джобовете на измачкания си панталон, разкопчал измачканото си сако. Денят бе мрачен, а вятърът откъм Тихия океан развяваше тънката вратовръзка, украсила бялата му риза. Погледна отражението си в остъклената врата и със задоволство установи, че все още прилича на ченге до мозъка на костите си.

В интерес на истината обаче, когато майката на Белезникавия отвори вратата и огледа едрия, грозноват мъжки екземпляр на прага си, възкликна:

— О, господи! Нека позная: вие сте поредният частен детектив.

— Госпожа Спендър? — попита Вайс.

— Влезте, влезте. Да свършваме по-бързо.

Бе кисела, изморена от живота възрастна дама. Мъничка, крехка, с изострени черти, като белезникавия си син. Сива коса обрамчваше набръчканото й посивяло лице. Воднистите й очи проследиха нещастно влизането на Вайс в къщата.

Вайс долови специфичната миризма още щом пристъпи прага. Непроветрено, старо и потискащо почтено жилище. По стените щеше да има щампи на цветя, по пода — износени килими, а по прозорците — задушаващи завеси. Сигурно бяха окачили и някоя лигава цветна репродукция на Исус. Мебелите навярно са пренесени от по-голямата къща, в която са живели със съпруга си, докато е бил на този свят. Установи всичко това още във фоайето, без дори да е надникнал в хола.

— Да разбирам ли, че синът ви и преди е наемал частни детективи? — попита Вайс.

— Шегувате ли се? То вече стана ежегодна традиция. Защо пък не. Като че ли имаме купища пари за харчене. Насам, господин…

— Вайс.

— Елате горе, господин Вайс. Така и двамата ще си спестим времето и парите.

Стълбището бе тясно и тъмно, също както и площадката на втория етаж. Вайс последва дребничката женица до затворена врата в дъното на коридорчето. Госпожа Спендър я разтвори широко с театрален жест.

— Това е стаята на сина ми — обяви тя. — Тук се отдава на глупостта си.

Не си направи труда да запали лампата. През прозореца нахлуваше сивкава светлина. Вайс пристъпи и огледа помещението.

Стаята на Белезникавия приличаше на детска. Все едно, че я обитава дванадесетгодишно момче. Имаше дори пластмасов макет на космически кораб върху дрешника и кръстосани триъгълни флагове на „Джайънтс“, окачени на стената. Единственото легло бе покрито с одеяло, старателно подпъхнато под дюшека и изпънато по войнишки маниер. Вайс огледа библиотеката — книги за нумизматика, пътеводители на Испания и дълга редица научнофантастични романи с опърпани корици.

Внезапно се чу едно звучно пляс. Госпожа Спендър бе хвърлила върху бюрото куп тетрадки, извадени от гардероба на сина й.

— Предполага се, че не знам къде ги крие — обясни сухо тя.

Вайс пристъпи към бюрото. Побутна с пръст купа тетрадки и ги разпръсна. Бяха най-обикновени тетрадки на спирала, четири-пет на брой. В купчината имаше и списания. С голи жени, разбира се. Вайс попрелисти едно от тях бегло и си навлече презрителното изсумтяване от страна на госпожа Спендър. Жените в списанията до една бяха латиноамериканки.

Най-отдолу имаше и няколко пластмасови плика за колекциониране на монети. Вайс прегледа и тях. Усмихна се снизходително на сините бележки в джобчетата за монетите. Дори и в колекционерството Белезникавия приличаше на дванадесетгодишен хлапак. Вайс забеляза, че всички по-ценни екземпляри липсват. В крайна сметка, кое дете може да си позволи скъпи монети?

Той остави всичко друго настрана и се зае с тетрадките. Страниците бяха плътно изписани със ситния почерк на Спендър. Вайс прочете няколко изречения и разбра за какво става въпрос. Бълнуванията на Белезникавия за испанската девица бяха развити в пълни подробности. Как я забелязал от кафенето, колко красива била, всичко. Вайс запрелиства бавно. Забеляза, че сцената с изнасилването е предадена особено грижливо. Най-вече моментът, в който момичето престава да се съпротивлява и с блажени стонове се отдава на завладяващата мъжественост на Белезникавия.

„Тя трепери в прегръдките ми. «Вие сте прекалено голям мъж за мен, сеньор», прошепва в ухото ми със силен акцент. Прегръща ме безпомощно, а аз я отнасям на леглото.“

Вайс си представи как Белезникавия носи на ръце жена, където и да е и не успя да сдържи усмивката си.

„Май имам херния — прошепвам в ухото й със силен акцент. — Ти си прекалено голяма жена за мен, поне с петнадесет килограма си по-тежка.“

Той продължи да прелиства тетрадките. Имаше и други измишльотини. Повечето от жените в историите бяха латиноамериканки. Белезникавия разказваше как ги е принуждавал да изпълняват една или друга от сексуалните му фантазии. В началото всички се съпротивляваха, но после изпадаха в серийни оргазми. Имаше също и непохватни скици с молив на голи латиноамериканки, проснати на пода с разтворени крака.

— Отвратително — промърмори кисело госпожа Спендър.

Вайс повдигна рамене. Затвори тетрадката.

— Хората си фантазират най-различни неща, госпожо Спендър — каза той. — Просто искам да съм сигурен, че синът ви не е причинил зло на никого. Имам предвид на истински хора.

Майката на Белезникавия се изсмя.

— Уоли ли? Що за нелепо хрумване. Той е счетоводител.

— Е… това невинаги е гаранция.

— Знам, разбира се, но… Така де, искам да кажа, че всяка сутрин излиза за работа в осем и в шест без четвърт си е у дома. Понякога работи в аптеката, друг път в магазина за електроматериали, ходи и в онова, как му беше името… художественото ателие. Винаги знам къде е, винаги се обажда. Говорим си поне по три-четири пъти дневно.

— От мобилния ли звъни?

— Да, но се случва и аз да се обаждам там, където работи. Не че го проверявам, все пак той е голям човек, но… Винаги го намирам там, където ми е казал.

— А през почивните дни?

— Ходим да пазаруваме, води ме на кино. Живеем тихо и кротко.

— Ами Испания? Ходил ли е на почивка там?

— С неговите доходи? Добре, че мъжът ми остави нещичко, иначе и тази къща нямаше да можем да си позволим. През зимата ходим за една седмица на море и това е. Уоли няма даже международен паспорт.

Изопнатите черти на госпожа Спендър се посмекчиха. Очите й потърсиха разбиране от Вайс. Не търсиха дълго. Вайс разбираше всичко.

— Не е кой знае какъв живот за един зрял мъж, господин Вайс — продължи по-меко тя. — Знам, че е така. Уоли винаги е искал да иде в Испания. Още като дете… Но постоянно излизаше нещо… Това, онова… Не че някой е виновен. Уоли си е просто Уоли. — Тя кимна към разпилените по бюрото тетрадки. — Господ ми е свидетел, че не е в състояние да изнасили никого. Фантазира си. Сам казахте, че повечето хора го правят. Не е престъпление.

— Разбира се, госпожо. Иначе всички щяхме да сме в затвора.

— Точно така.

— А какво ще кажете за мъжа? Онзи, който уж заплашва сина ви с убийство? Възможно ли е да има нещо вярно?

Госпожа Спендър завъртя очи.

— Прословутият мъж. С големия нож. Онзи под прозореца?

— Същият.

— Ще ви кажа и за него. Преди три години синът ми навърши четиридесет. Оттогава всяка година се повтаря едно и също. Веднъж е братът на момичето, друг път баща й, трети път — съпругът. Както и да е. Винаги е с нож и чака под прозореца.

— За да си отмъсти?

— Такъв си е моят Уоли! Най-търсеният мъж на света.

— Значи сте сигурна, че мъжът е измислица.

— Мъжът, жената, цялата история. Вие сте четвъртият детектив, когото наема. Ако искате, ще ви дам визитките на останалите трима. Можете да им се обадите. Отсега ви казвам, че вземат осемдесет и пет долара на час. Осемдесет и пет долара за работата, разноските отделно! Единият дори звънна на шефа на Уоли да го пита дали не отсъства често от работа, за да изнасилва испанки. Едва не го уволниха. И в крайна сметка какво? Какво откриха? Че то всичко било в главата на сина ми. Само драсканици. Нищо обезпокоително. Благодаря много, ще ви пратя сметката по пощата.

Вайс кимна разсеяно. Прокара пръсти по една от тетрадките. Не каза на госпожа Спендър, че има познат, който може да му даде разпечатки на телефонните разговори на сина й. Знаеше, че в тях няма да открие среднощни позвънявания. Сигурно почти няма позвънявания. Във всеки случай нищо нередно или пък заплашително.

„Каква смахната история — помисли си Вайс. — Боже, какви откачалки има.“

Той се изправи. Извърна се, така че огромното му тяло, отпуснатото му лице да надвиснат успокоително над посивялата възрастна женица, както умееше да го прави.

— Ще приспадна разноските си от сумата, която синът ви ми остави — каза той, — и ще се постарая да получите остатъка обратно.

Това я трогна. Всъщност, предполагам, че я трогнаха парите. Тънките й устни се отпуснаха, а воднистите й очи се навлажниха още повече.

— Благодаря ви, господин Вайс — каза тя. — Ужасно мило от ваша страна. Вие сте мил човек.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожо. Няма нужда да ме изпращате.

Вайс изнесе мечешкото си тяло от стаята и я остави сама с триъгълните флагове на стената, макета на космически кораб върху дрешника и разпилените по бюрото тетрадки и списания.

— Е — попитах го по-късно аз, — съобщи ли на Спендър, че всъщност не е изнасилвач?

Вайс стоеше пред бюрото ми, пъхнал ръце в джобовете си и отпуснал брадичка на гърдите си. Гледаше разсеяно как слагам входящи и изходящи номера върху писмата и факсовете на агенцията. Печатът щракаше монотонно и равномерно — клик-клак. Кимна замислено.

— Ходих да го видя в аптеката. Инсталирали са му една клетка отзад, в която работи. Поговорихме си откровено.

— И как го прие?

— Разплака се.

— Стига бе!

— Наистина. Ужасно се засрами.

— Защо? Че не е изнасилвач?

Вайс вдигна рамене.

— Разказа, че веднъж, преди няколко години, наел проститутка, за да изживее фантазиите си. Нали се сещаш — тя ще е испанската девица, той ще я принуди да легне с него и…

Тракането на печата го прекъсна.

— И какво станало? Не е било същото ли?

— Не. Когато дошъл моментът, малкият го изоставил.

— Какво?…

— Размекнал се.

— Аха — кимнах. — И сега всяка година повтаря сценката, така ли? Наема частен детектив и разиграва комедията с изнасилването и с отмъстителния брат.

— Всяка година, откакто станал на четиридесет.

Поклатих глава и метнах поредното писмо в преградата с изходяща поща.

— Сигурно не е лесно да се откажеш от мечтите си — отбелязах.

— Четиридесет не е преклонна възраст — отвърна Вайс. — Все още може да стане изнасилвач, стига да реши.

— Мислиш ли? Не знам. В крайна сметка хората трудно се променят.

— Така е. Така е. Предполагам, че това е поуката от цялата история — въздъхна тежко Вайс.

Повъртях един молив в ръцете си, докато го гледах как се отдалечава.

Точно преди да отвори вратата на кабинета си, Вайс се изхили сухо и викна през рамо:

— Така завършва случаят с испанската девица.

После влезе и затръшна вратата зад гърба си.