Андрю Клаван
Пътят на динамита (73)

Епилог

Когато на следващата сутрин се появих в агенцията, заварих Вайс на бюрото му. Все още гледаше компютъра. Но сега вече зачетен в имейл. Бишоп го бе изпратил от компютър в управлението на щатската магистрална полиция в Дрискол.

„Вайс. Радвам се, че новината за хеликоптера е пристигнала навреме. Наложи се да остана още малко в гората, за да не убият Катлин. Сега трябва да отговарям на полицейски въпроси заради труповете. Ще те видя след ден-два, Дж.Б.“

Докато четеше съобщението, устните на Вайс се разтегнаха в доволна усмивка. Бишоп бе рискувал да провали мисията, за да спаси момичето. Тази новина му достави неимоверно удоволствие, макар да не бе сигурен защо.

В интерес на истината, Бишоп не само спасил Катлин, но я извел от гората. Хората на Хиршорн охранявали известно време пистата и самолета, както им наредил Хиршорн. После обаче времето напреднало, те се отегчили и се върнали обратно в бивака при Алекс Уелман, който напрегнато чакал завръщането на шефа си. Бишоп и Катлин дебнели наблизо и се възползвали от възможността. Бишоп запалил самолета и излетели. Стигнали в Дрискол малко преди зазоряване.

По това време първите емисии новини вече предавали за нападението над затвора „Норт Уилдърнес“. И така, когато Бишоп се появил в авиобазата на щатската магистрална полиция в близост до летището, ченгетата били повече от любопитни да чуят разказа му. Бишоп открил динамитения път на топографската карта и отвел ченгетата до пистата. Арестували Уелман и другите хора на Хиршорн още преди изгрев-слънце.

Бишоп бе убил трима души в гората, а Катлин един. Това създало известни грижи на полицията, но не се задълбочили много. Задържали ги за разпити още два дни. Повечето от времето Бишоп и Катлин прекарали заедно, затворени в стаята, която той обитавал. Когато цялата история се разплела, станало ясно, че убийствата са извършени при самоотбрана. Казали им, че са свободни и няма да им предявят обвинения.

Бишоп се сбогувал с Катлин без излишни емоции, метнал се на мотора си и отпрашил към залеза.

Няколко седмици след събитията новинарите продължиха да се занимават с „Норт Уилдърнес“. В края на краищата се оказа, че при безредиците са загинали петима надзиратели и един затворник. Мъжът, наречен Бен Фрай, бе заподозрян в убийството на трима. Другите трима, включително затворникът, заключен в килията си, станали жертва на ракетите.

Още двама мъже се простиха с живота онази нощ — пилотът на хеликоптера и човекът в седалката на стрелеца до него. Минаха още ден-два, преди да ги идентифицират като Крис Уонамейкър и Бърнард Хиршорн.

След смъртта на Хиршорн и с течение на времето криминалното естество на бизнес организацията, ръководена от него, стана публично достояние. Оказа се, че феодалното му господство над Дрискол е само малка част от нея. Занимавал се бе активно с трафик на наркотици, оръжие и хора по цялото северозападно крайбрежие на Тихия океан. Организацията му бе изградена върху трупове — поне двадесет и пет, някои от които на доста могъщи престъпни босове, осмелили се да застанат на пътя на Хиршорн. Вайс остана убеден, че Сянката е извършил голяма част от убийствата и по този начин се е превърнал в единствения човек, който е в състояние да унищожи империята на Хиршорн, а и самия него. Знаел е къде са заровени труповете, така да се каже, и е използвал информацията си, за да убеди Хиршорн да му помогне.

Както и да е, въз основа на показанията на Алекс Уелман щатските и федералните власти успяха да разрушат голяма част от мрежата на Хиршорн, простряла се от Дрискол, та чак до канадската граница. Което, по ирония на съдбата, превърна Рей Грамблинг в герой — честният предприемач бе наел частни детективи, за да открие какво прави Хиршорн със самолетите му. Самите детективи отказаха да дават пространни изявления, така че пресата бързо загуби интерес към тях.

Уип Померой се самоуби. Вайс го предвиди с присъщата си прозорливост. Опита се да убеди управата на затвора да му назначат специален надзирател, който да го пази да не посегне на живота си. Пробва сам да говори с него. Директорът на „Норт Уилдърнес“ обаче бе бесен, че частният детектив е предупредил губернатора за нападението на хеликоптера през главата му. Това, че Вайс се оказа прав, още повече влоши нещата. Не го послуша за Померой и десетина дни след нападението доброволният затворник прегриза вените си и умря от загуба на кръв. „Напрежението просто му дойде в повече“, помисли си Вайс. Знаел е, бил е напълно убеден, че ако остане жив, убиецът рано или късно пак ще се появи в килията му.

Що се отнася до убиеца, мъжа, наречен Бен Фрай, той изчезна безследно. Хора, кучета и хеликоптери претърсваха околността на затвора в продължение на две седмици, но не откриха и следа от него. Снимката му се появи по вестници и телевизии, но никой не го бе виждал. След известно време властите лансираха версията, че затворникът със сигурност е мъртъв — или е умрял от глад в гората, или се е удавил в океана в опит да се спаси. Това, което пропуснаха да споменат, беше, че колкото повече се ровеха из документите, толкова по-ясно ставаше, че мъж, наречен Бен Фрай, никога не е съществувал. Самоличността, отпечатъците, дори и лицето му изглеждаха фалшифицирани. Нямаше значение. Версията за смъртта му скоро се превърна в официална. Голяма част от журналистите я възприеха.

С едно изключение. Джеф Блум — репортерът от „Кроникъл“, човекът, публикувал първата статия за Сянката след убийството на децата в Саут Бей. Джеф твърдеше, че според неназован източник, Бен Фрай и Сянката са един и същи човек, или поне така смятат хора, които са го познавали лично. Написа статия, пресъздаваща инцидента в затвора като част от извратена любовна история — опит на убиеца да се добере до жената, пленила чудовищното му сърце.

Издателите на „Кроникъл“ не му повярваха и за секунда. Статията си остана в чекмеджето на бюрото му.

 

 

И така, това явно е краят на всичко. Има обаче и още една случка, която си струва да разкажа. Нека читателите сами решат дали тя е част от това повествование.

Няколко седмици след инцидента в „Норт Уилдърнес“ в Сан Франциско се почувства ранно затопляне. В продължение на три дни температурите се покачиха до над сто градуса^[1]. Мъжете вървяха прегърбени до работа, сякаш понесли огромен товар на плещите си. Жените тръгнаха безсрамно разголени, а кожата им блестеше от пот.

И тогава, една нощ, когато жегата ни бе затиснала като скала, когато си мислехме, че никога повече няма да се отървем от нея, дойде благословената мъгла. Затъркаля се на кълбета и завладя улица след улица като божествена кавалерия, която разпръсква райски хлад с безшумните си копита. Погълна улични лампи и сгради, а температурата падна с тридесет^[2] градуса ей така, от само себе си.

— Слава богу — въздъхна проститутката в апартамента на Вайс. Изправи се пред отворения прозорец само по сутиен и бикини. Позволи на хладния ветрец да я помилва. Дръпна назад косите на червената си перука, за да изложи врата си на благодатната хладина. — Слава богу.

Вайс седеше в люлеещия се стол до прозореца и прикрепяше чаша уиски на облегалката му. Усмихна се бегло на момичето. Много бегло. Искаше му се вече да си тръгва.

Но когато проститутката наистина си тръгна, го налегна меланхолия, което често му се случваше след подобни преживявания. Вдигна бутилката „Макалън“ от пода и допълни чашата си. Поредната проститутка с поредната перука. Чувстваше се някак принизен и омърсен.

Продължи да седи на стола и да пие. Остави бутилката на пода. Мъглата се стелеше покрай прозорците. Хората по улицата приличаха на призраци. Колите отминаваха с размазани светлини. Поднесе чашата към устните си.

Ръката му замръзна във въздуха. По тялото му премина силна тръпка. Изневиделица по врата му изби студена пот. Стана му студено, сякаш го е втресло.

Но не беше треска. Бе нещо друго, странно. Страх. Вайс се страхуваше без причина. Влажният, мокър страх сякаш заглозга костите, разпростря се по цялото тяло, изпи силите му. Нещо, нещо в периферията на зрението му, доведе усещането за смърт в стаята. Вайс бавно и някак неохотно отмести поглед, сякаш се страхуваше от гледката.

На отсрещния ъгъл на улицата, под мъждивата светлина на лампата успя да различи неясните очертания на мъжка фигура. Носеше тъмен шлифер и стоеше неподвижен като статуя. Гледаше към прозореца му. Към него.

Въздухът заседна в гърлото му. Втренчи се в сянката, неспособен да извърне очи. Устата му пресъхна. Бавно прокара език по устните си и преглътна. Усети вкус на пепел. Опита се да подпре чашата на облегалката на стола, но тя се изплъзна от пръстите му. Падна на килима с глух звук и остатъците от уискито се разляха в петно с формата на пламък.

Мъжът в мъглата го гледаше упорито и не сваляше очи от него. Вайс на свой ред също не извърна глава и продължи да гледа като хипнотизиран. Помисли си за пистолета в чекмеджето, останал там още от работата му в полицията. Нямаше сили да стане, да направи трите крачки до бюрото и да го вземе. Беше като в кошмар — мозъкът ти крещи да бягаш, но мускулите ти са се превърнали в кашкавал и не си в състояние да мръднеш. Не можеше да си обясни какво се случва. Продължи да седи, втренчил поглед в неясния силует отсреща, а вълните страх го заливаха една след друга, напрежението в гърдите му се покачваше и покачваше, докато стана нетърпимо и тогава…

Тогава телефонът иззвъня. Внезапният остър звук го стресна. Развали магията, макар и само за секунда, но Вайс я използва, за да скочи от стола.

Отиде до бюрото. Сграбчи слушалката с една ръка, а с другата издърпа чекмеджето. Извади пистолета дори още преди да проговори:

— Вайс — каза той.

— Здравейте, господин Вайс — обади се нисък и топъл женски глас от другата страна на линията. Чуваше го за пръв път.

Вайс се огледа объркано и завъртя пистолета колебливо на всички посоки. Тилът му още бе мокър от пот, но страхът се разсея толкова внезапно, колкото и дойде. Чувстваше се замаян, сякаш наистина е сънувал кошмар и току-що се е пробудил от него. Зачуди се дали пък не се е случило точно това. Може да се е унесъл в люлеещия се стол и да му се е присънила някаква гадост.

— Кой се обажда? — попита дрезгаво.

— Исках само да ви благодаря, господин Вайс — отвърна меко жената. Думите й прозвучаха някак неестествено, приказно, сякаш идваха от друго измерение, от друга реалност. — Може би някой ден ще ми се удаде случай да го направя лично.

Вайс поклати глава и се опита да подреди мислите си.

— Кой… Коя сте вие?

— Сега не мога да ви посетя. Разбирате ли? Прекалено опасно е. Вие също не може да дойдете. Разбирате ме. Нали?

— Не… не разбирам…

— Само ще го доведете със себе си. Така ще стане. Той ще ви следи непрекъснато. Всяка секунда. Ако ме откриете, ще дойде с вас и ще се добере до мен пръв.

Вайс вече дишаше тежко, учестено. Внезапно откри смисъла в думите.

— Може би ще успея да ви помогна — изстреля той. Гласът му бе нежен, почти умолителен. — Може би…

— Моля ви — каза жената. — Моля ви, послушайте ме. Не можете да дойдете. Не бива. Не ме търсете. Той ще ви проследи. Ще ме открие.

— Но…

— И внимавайте, моля ви. Бъдете много, много внимателен, господин Вайс.

Връзката прекъсна. Край. След миг се чу сигнал „свободно“. Вайс несигурно остави слушалката. Огледа се. „Сигурно съм задрямал“, помисли си отново. Така е станало. Заспал е и е сънувал лош сън. Стори му се дори, че продължава да сънува.

Посегна да прибере пистолета в чекмеджето, но се поколеба. Погледът му се стрелна към прозореца. Стисна пистолета. Прекоси стаята. Приближи се до прозореца и огледа улицата и мътната светлина на уличната лампа.

Вън нямаше никой. Нищо. Само сенки. Само мъгла.