Андрю Клаван
Пътят на динамита (68)

66.

Впоследствие Калифорнийската затворническа администрация назначи специална комисия, която да проучи какво се е случило по-нататък. След тримесечна работа обаче нито един от членовете на комисията не бе сигурен каква точно е истината. Мъжът, наречен Бен Фрай, е трябвало да премине покрай още две охранителни будки, за да се добере до килията на Уип Померой. Според данните от вътрешната охранителна система бе успял да измине разстоянието за малко повече от тридесет минути. И въпреки това надзирателят от първата будка (която всъщност е номер четири) упорито твърдеше, че не го е видял. Що се отнася до следващата будка, в най-строго охраняваното отделение на затвора, то до нея можеше да се стигне посредством сложна процедура, включваща ирисов контрол и отключване на две брави. По вратата нямаше следи от взлом, но надзирателят от будката и надзирателят в коридора бяха мъртви. Очевидно мъжът, наречен Бен Фрай, бе използвал ретината на Майк О’Брайън. Как обаче се е добрал до ключовете и как се е придвижвал незабелязано по коридорите, си остана загадка. Заключенията на комисията останаха засекретени „от съображения за сигурност“. Същото се отнасяше и за експлозива, използван от убиеца за взривяване на вратите. Той бе упоменат само в секретната част на доклада. Явно ставаше въпрос за някаква много проста смес и властите се опасяваха да й дадат публичност.

Все пак членовете на комисията постигнаха съгласие да оповестят следното: Веднъж стигнал до строго охраняваната част на затвора, мъжът, наречен Бен Фрай, лесно се е добрал до фалшификатора. Уип Померой спокойно е могъл да не усети приближаването му, ако не го е разбудило отварянето на вратата на килията. Померой стреснато скочил от матрака си. Нежните му пръсти тутакси се разтреперили. Тънките му устни зарецитирали мълчаливия си монолог, а очите му зашарили диво по стените. Сърцето му забило като барабан. Мислите му запрепускали в търсене на обяснение. Обезумял от страх, той се изправил несигурно на крака.

И ето, колкото и невероятно да изглеждало, в килията му се появил мъжът, наречен Бен Фрай. Пристъпил вътре сякаш нямало нищо по-естествено от това, сякаш се разхождал в парка следобед. Изражението на лицето му също било съвсем обикновено — сериозно, спокойно, компетентно. Точно това изражение изплашило Померой повече от всичко. Мъжът, наречен Бен Фрай, просто бил тук и сега щял да свърши работата, за която дошъл. Нямало възможност, нито пък сила на света, която да го спре.

Уип Померой подивял от ужас, изкрещял и се хвърлил към ъгъла на килията си. Свлякъл се по стената на пода, а пръстите му не преставали да се сплитат и разплитат. Устните му зашавали още по-лудешки, а измежду неразбираемите звуци най-сетне излязъл и един смислен писък:

— Няма да ти кажа! Няма да ти кажа!

— Ще ми кажеш — отвърнал простичко мъжът, наречен Бен Фрай. — Ей сега ще ми кажеш.

Пристъпил към сгърчения в агония затворник.

В този момент по изрична заповед на губернатора началникът на нощната смяна в затвора натиснал бутона за тревога и подал сигнал за избягал затворник. Вратите започнали да се заключват автоматично и навсякъде ревнали оглушителни сирени.

Вайс бе успял.