Андрю Клаван
Пътят на динамита (65)

63.

За Крис това бе звездният му миг. Миналото зад гърба му се бе срутило като къщичка от карти за игра. Чувстваше се свободен като перце, носено от вятъра. Ниско застаналата луна тичаше ръка за ръка е него. Самият хоризонт насреща бе на заповедите му. Звукът от перките над главата му, вибрациите на двигателя в костите му, познатият облик на света от другата страна на пилотския шлем… Нямаше нужда от нищо повече. Всичко, което някога бе искал, бе да е военен пилот. Чувстваше се така сякаш небето го е понесло на ръце.

Хиршорн се бе настанил на седалката на стрелеца, малко по-ниско и по-напред от Крис. Можеше да вижда отражението на красивото му лице в предното стъкло. Чуваше гласа му в слушалките, когато шефът измърморваше указания за новия курс. Всеки път, когато го погледнеше, гърдите му се изпълваха с нова вълна на признателност към него.

Толкова щастлив се чувстваше, че отново е спечелил доверието на своя благодетел. Само допреди няколко часа седеше и чакаше горилите на Хиршорн да пуснат куршум в тила му. Само преди четиридесет и пет минути падна на колене пред него и изтърпя шамарите му; чу как нарежда на биячите си да отведат и застрелят жена му. Откакто го изритаха от армията, Крис се чувстваше по един и същ начин. Всичко вървеше наопаки, нищо не бе както трябва. Но сега Хиршорн му даде нова възможност. Хиршорн го сложи на пилотското място. Бе готов да умре за него. Обичаше го.

Хеликоптерът се носеше ниско над върховете на дъбовете. Движеха се с добра скорост за нощен полет — около седемдесет и пет възела^[1]. Крис наблюдаваше пейзажа под тях на джипиес монитора.

— Трябва да отидем на около петдесет километра североизточно — каза Хиршорн в слушалките.

— Прието — кимна Крис.

Бяха на половин час разстояние от затвора.