Андрю Клаван
Пътят на динамита (52)

50.

В този момент Вайс влезе в агенцията и веднага разбра, че нещо не е наред. Препускащите през главата му мисли забавиха ход и той застана нащрек. Спря се на входа и напрегна поглед в мрака.

Минаваше осем вечерта и всички си бяха отишли. Лампите бяха изгасени. Навсякъде цареше тишина. Въпреки това Вайс имаше чувството, онова интуитивно чувство на ченге, че не е сам.

Независимо от сериозните си габарити Вайс можеше да се движи безшумно, ако поиска. Премина коридора, без да вдигне никакъв шум. Приближи малката стаичка, която използвахме, за да складираме кореспонденцията. Успя да различи огромните контури на копирната машина и факса с помощта на бледите градски светлини през прозореца. Ето го и моето бюро, избутано до стената. Ето ме и мен, строполил се върху бюрото.

Вайс ме забеляза и спря. Напипа ключа на осветлението и го щракна. Сега вече виждаше ясно — седях на стола си безчувствен, обронил глава върху бюрото. По лицето му премина сянка на раздразнение. Бях прекъснал мислите му, опитите му да надхитри Сянката. Той въздъхна. Забеляза бутилката „Джей енд Би“ до лакътя ми, пресегна се, вдигна я и я огледа. Не бе дори и наполовина празна. Най-вероятно е решил, че все още не съм мъртъв. Раздруса ме грубо.

 

 

— Чист е! — изкрещях аз стреснато и запремигвах неразбиращо на ярката светлина.

Той размаха бутилката под носа ми.

— Мислех, че поне съм те научил да не пиеш тази боклучава конфекция.

Зяпнах насреща му. Вайс? Ей, гледай ти, та това бил Вайс.

— Вайс! — обадих се немощно и премигнах срещу бутилката. — Не, не, не, мерси. Аз съм дотук.

— Виждам, че си дотук. Чудно ми е даже как си стигнал толкова далеч.

— Свърших и си помислих, че… — зациклих, защото мислите просто се изпариха от главата ми.

— Че може да поспиш на бюрото си — довърши Вайс вместо мен. — Добра идея. Ние насърчаваме хубавите идеи. Така агенцията придобива известна доза екстравагантност.

Изхилих се глупаво и се заклатих в стола си като царевично стъбло на вятъра. Какъв страхотен пич беше този Вайс. Просто да го разцелуваш. За какво, по дяволите, обаче говореше. Сигурно искаше да каже нещо.

— Проверих го — опитах се да обясня и премигнах още няколко пъти. — Написах доклада. Чист е. Всичко е наред.

Вайс тежко остави бутилката на бюрото ми.

— За какво говориш, за случая „Строубъри“ ли?

— Аха — прокарах длани по лицето си с надеждата, че мисълта ми ще се избистри. — Свещеникът. Братът на губернатора.

Вайс повдигна брадичка. Нещата започнаха да се подреждат.

— И той е чист. Показанията му са истински. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Дааа — отвърнах и махнах широко с ръка. За малко да обърна бутилката. — О, да. Много чист. Много истински.

— Аха — кимна Вайс. Вдигна няколко листа от бюрото ми. — И всичко си описал в доклада, така ли?

— Абсолютно. Всичко е в доклада. Записано е дума по дума.

Вайс погледна часовника си и изсумтя.

— Добре, инспекторе, остават ти двадесет минути, преди да започнеш да драйфаш навсякъде. Какво ще кажеш да не създаваш допълнително работа на чистачката и да си ходиш.

Тръгнах си. Не беше лесно. Първата трудност бе да стана от бюрото. Вайс остана в коридора, докато се дотътря до входната врата. Мисля, че се държах на положение, но въпреки това забърсах с рамо едната стена, после и другата, докато най-сетне се примирих с поражението и се хванах за рамката на една картина, за да запазя равновесие.

Вайс стоеше и ме наблюдаваше. Държеше доклада ми с една ръка и тактуваше ритмично с него по другата. Усмихна се накриво. Изсумтя. Явно леко се разочарова от качествата ми. Мислеше си, че съм интелигентен, че давам надежди. Смяташе, че със сигурност ще забележа онази част с плешивината на темето и ще открия къде точно е стоял свещеникът, докато е гледал как нашият клиент прострелва Марс. Може би доброто отче се е намирал в апартамента на някоя девойка. Или пък на някой младеж. Все пак живеехме в Сан Франциско. Както и да е. На сутринта трябваше да каже на Сиси, че съм се провалил с първата си задача. Щеше да й заръча сама да провери показанията на свидетеля и да види дали отговарят на истината.

Успях да отворя вратата. Успях да се промуша през нея. Успях да прекося коридора без инциденти и да вляза несигурно в асансьора. Слязох на партера, подпрял глава в стената на кабината. Очите ми се затваряха, после всичко започваше да се върти и отново ги отварях. Асансьорът спря. Изсипах се във фоайето. Насочих се към вратата като човек, който върви срещу силен вятър. Проврях се навън и се оказах на мъгливата улица.

Тръгнах по улица „Маркет“ с наведена глава, наврял ръце в джобовете. Фаровете на колите режеха пелената на ситния дъждец. Дрънченето на един трамвай наруши монотонния шум на трафика. Свърнах от оживената улица и тръгнах по една тъмна пресечка. В главата ми също цареше мрак. Уискито притъпи сетивата ми, но не достатъчно. Не дори наполовина, колкото ми се искаше. Всъщност не мисля, че долових разочарованието на Вайс, но не бе и нужно. Бях достатъчно разочарован от себе си. Нещо повече. Бях отвратен. Да пусна отец О’Мара да се измъкне така, да лъжа заради него, да го предпазвам. Опитите ми да изглеждам като закоравял частен детектив се провалиха с гръм и трясък. Когато започнах да пия по-рано тази вечер, си мислех, че ще удавя срама си в алкохол. Но не успях. Струваше ми се, че никога няма да си простя.

Обзет от горчиво и сантиментално самосъжаление, обърнах глава и реших, че хвърлям последен поглед за сбогом към агенцията на осмия етаж на бетонната кула. Все още помня какво видях. Мисля, че никога няма да го забравя. Видях Вайс. Видях солидната му фигура, долепена до огромния сводест прозорец. Стоеше с ръце в джобовете, гледаше града, движението, пешеходците на тротоара под него, забързаните хора в нощта, поели към тайнственото си битие. Компютърът на бюрото му сигурно бе включен, тъй като стаята бе тъмна, но все пак се виждаше някакво призрачно сияние, очертало силуета му на прозореца. Замъгленият ми мозък си помисли, че дори различава някои от чертите на лицето му — на грозноватото му, увиснало, меланхолично и състрадателно лице. Реших, че виждам блясъка в очите, втренчени настойчиво към улицата през рехавата мъгла.

Спрях за миг и погледах замислената фигура. Макар да ме заливаха вълни от самосъжаление, почувствах прилив на уважение към него и някаква искра, която като че ли даде нов живот на изгасналата представа за това какъв човек искам да стана.

След няколко дълги секунди се обърнах и продължих пътя си в мрака.

С това приключвам участието си в тази история и я избавям от мен. Когато се прибрах у дома и повръщах дълго, преди да се строполя изтощен на пода на банята, силното чувство на уважение остана в гърдите ми и продължи да ме топли. Тогава, разбира се, не го знаех, но сега си давам сметка, че някак интуитивно съм разбрал как Вайс, застанал неподвижен пред огромния прозорец онази вечер, всъщност е бил в най-добрата си форма. Там, макар и на тъмно, го видях в най-добрата му светлина — замръзнал като паметник и в същото време, както се оказа, на една ръка разстояние от Сянката.