Андрю Клаван
Пътят на динамита (49)

47.

В този момент Вайс мислеше само колко му се пие. Прибираше се с форда си у дома от летището след свиждането с Уип Померой в затвора.

В негово отсъствие времето бе успяло да се развали. Огромното небе над летището и залива бе задръстено от облаци. Нямаше залез. Нощта бе паднала над града като гилотина. Светлините на Оукланд през залива бяха размазани от падащата мъгла. Вайс ги огледа разсеяно. Движението на север бе бавно. Стоповете на колите по магистралата пред него проблясваха, после изгасваха и отново почервеняваха от гняв.

Беше време за пиене. Време, в което отварят баровете. Време, в което сериозните пиячи поръчват втора чаша. Вайс почти усещаше вкуса на уискито по небцето си. Ноздрите му като че ли долавяха миризмата. Цялото му същество крещеше за спокойствието след първата глътка. Или поне за липсата на сегашното напрежение, на натрапчиво повтарящите се мисли: стълбището, заключената врата, момичето с ангелско лице и ореол от златисточервена коса, дрън-дрън-дрън. „О, благодаря ти, благодаря ти, ти ме спаси, спаси ми живота…“

— Мамка му — измърмори Вайс.

Не трябваше ли вече да се чувства малко по-уверен? В крайна сметка Джули Уайънт бе успяла да избяга, нали така. Разбира се. Купила си е нова перука, осигурила си е нова самоличност и сега я няма. Беше неоткриваема. Единственият човек, който имаше бегла представа в какво се е превърнала или къде е отишла, бе онзи, измайсторил новата й самоличност — Померой. Померой се бе наврял в такава миша дупка, че дори Сянката да е толкова неудържим, колкото го описваха вестниците, пак нямаше да го достигне. Така че, поне засега, Джули е в безопасност. Нямаше закъде да бърза. Нямаше стъпала. Нито заключени врати. Секундите не са от значение. Защо, по дяволите, тогава е това безпокойство?

Стоповете на джипа пред него почервеняха и той намали. Вайс натисна спирачката. Колите се струпаха една до друга и от няколко страни се чуха клаксони, сякаш прелиташе ято диви гъски. Вайс нетърпеливо забарабани с пръст по волана.

„Божичко“, помисли си. Божичко, коя е тази жена всъщност? Коя е тази Джули Уайънт? С какво толкова се отличава? Нима човек може да бъде чак толкова впечатляващ? Откъде се е взела? Ченгетата са я търсили, той също, но никой не успя да се добере до подробности за миналото или за семейството й. Просто изведнъж се бе появила от нищото сред харема от момичета на Монкриф. Беше се пръкнала изневиделица, за да изчезне. Бяха останали само снимка и кратък видеоклип, с който подканваше всички желаещи да се възползват от нея. И всички те, разбира се, бяха влюбени в нея. Обсебени. Монкриф. Сянката…

Вайс усети как вратът му почервенява. Това бе пристъп на неудобство, на срам. А какво да каже за себе си? За безспирните си фантазии, за копнежите, които го обземаха вечер. Как ще обясни наемането на проститутката с червената перука. На всичко отгоре има наглостта да говори за мании. Божичко.

Колите отново се размърдаха. Червените светлини на стоповете в колоната изгаснаха една по една като падащи плочки на домино. Вайс подкара бавно и забеляза няколко полицейски патрулки с пуснати светлини, скупчени от едната страна на шосето. Видя две катастрофирали коли. Заради това бе и задръстването. Фордът се промуши през свободната лента. Пътят отново стана магистрала и колоната ускори ход. От лявата страна жълтеникавите светлини на града най-сетне пробиха пелената от облаци и мъгла. Вече усещаше вкуса на първата глътка уиски по устните си, топлината от алкохола се разливаше по вените му. Беше време.

И точно тогава му хрумна нещо. „Хрумна“ е силна дума, по-скоро това бе едно от интуитивните му предположения. Вайс усети чуждо присъствие в мислите си, усети нечия друга логика. Така разсъждаваше той. Хората, чувствата им, мислите им по някакъв начин успяваха да се вмъкнат в него. Той пък успяваше да се вмъкне в тях, в начина им на мислене, в логиката на действията им, без сам да разбира как и защо.

Мислеше си за Джули Уайънт. После за Сянката. После за себе си, и после… хоп. Безмилостно сърце. Логиката на това безмилостно сърце. Яростта му — огромна, задъхана ярост, ярост, превърнала се във второ аз, която те изяжда отвътре, докато цялото ти същество се превърне в разярено животно.

Странна мисъл. Плашеща. Трудно бе да си представиш, че подобно същество ще се влюби. Вайс, разбира се, познаваше наемни убийци, които обичат жените си, престъпници, които са мили с децата си, дори един сериен убиец, който се отнасял изключително добре със старицата от съседния апартамент. Но при тези хора жестокостта и почтеността идваха от различни места. Те обичаха едни, убиваха други и между двете действия нямаше нищо общо. По някакъв начин обаче, без сам да знае как, Вайс успя да проникне в ума на Сянката и да види, че там няма разделение. Безмилостното сърце, застреляло хлапетата на плажа, бе същото, което сега желаеше Джули Уайънт и имаше нужда от нея. Померой бе разтълкувал погрешно чутото. Сянката не бе наранил Джули и не я бе молил да е негова след това. То бе едно и също нещо. Ухажването му бе равнозначно на причиняване на болка…

Любовта му бе разрушение, разрушението на Джули щеше да бъде израз на неговата любов — сякаш Омразата се бе влюбила в някого, сякаш Убийството имаше изгора, сякаш Дяволът бе открил любовта на живота си. Вайс изсумтя презрително. И все пак мисълта не му даваше мира. Дяволът — влюбен. Какво ли ще направи в първата си брачна нощ? И какво ли не би направил, за да получи булката си?

Вайс изруга. Колата му леко поднесе на изхода от магистралата. Ядоса се и извърна волана толкова рязко, че гумите изпищяха. Насочи се към улица „Маркет“, но не към дома си, не към бленуваната чаша с уиски. Подкара към офиса. Към компютъра и телефона.

Защото най-сетне, бавно, картината започна да се разкрива в целостта си. Вайс започна да проумява какво предстои да се случи.