Андрю Клаван
Пътят на динамита (48)

46.

Бишоп слезе от самолета и видя, че между дърветата танцуват светлинки. Чу, че по килима от листа приближават стъпки. След секунда двама мъже изникнаха близо до тях и стъпиха на пистата. Бяха облечени с маскировъчни облекла и носеха войнишки шапки. Всеки от тях стискаше фенерче. На раменете им висяха автомати „Хеклер&Кох МР5“.

Доста сериозно оръжие тук в пущинака. Дори и Бишоп, на когото обикновено не му пукаше от нищо, внезапно се почувства ужасно сам, ужасно отдалечен от всякаква надежда за помощ, от всякакъв изход за бягство.

— Да вървим — нареди Хиршорн.

Бишоп измъкна сака си от задната седалка на чесната. Хиршорн кимна и единият от посрещачите им се насочи обратно към гората. Хиршорн и Бишоп го последваха. Другият мъж остана в ариергард.

Нямаше пътека. На светлината на фенерчетата изникваха разкривените корени на дърветата. Виждаха се късчета гора, обвити от рехава мъгла. Осветените места бързо изчезваха и се заменяха с нови, също толкова непознати. През повечето време Бишоп не виждаше къде стъпва. Водачът им обаче вървеше бързо. Нямаше избор, освен да го следва, да се спъва след него, да навлиза все по-навътре в гората.

Сред дърветата бе по-хладно, но доста по-влажно. След минути тениската на Бишоп прогизна от пот. Усещаше лицето си мазно и лепкаво. Не след дълго ги откриха и комарите. От време на време Бишоп виждаше цели облаци на светлината на фенерчето. Чуваше пронизителното им бръмчене покрай ушите си. Пляскаше се по врата, по бузите и ги размазваше със собствената си кръв и останки от комари.

Не вървяха дълго. Не повече от десет минути. Чуха ръмженето на генератора. На фона на призрачна бяла светлина, процеждаща се през влажните изпарения, започнаха да изпъкват разкривени клони и увити около тях диви лози.

Дори предупреждението на светлината обаче не успя да го подготви за пристигането в лагера. Той не бе разположен на поляна или поне на разчистено от дървета място. Състоеше се от две сглобяеми постройки, скрити между дърветата. Едната бе двуетажна и представляваше две правоъгълни метални кутии, сложени една върху друга. На всяка от страните им бе изрязан прозорец. Свързваше ги сглобяема стълба. Прозорците бяха закрити с пердета и през тях проникваше единствено бялата призрачна светлина, която осветяваше влажните изпарения в гората.

Другата сграда бе по-голяма, нещо като навес. Тя тънеше в мрак.

Когато малката им групичка приближи, Бишоп инстинктивно вдигна очи нагоре. Успя да зърне само една звезда и малко парче от небосклона. Клоните и листата скриваха всичко останало. Над навеса, където клоните бяха по-разредени, се виждаше покривало, може би мрежа против комари, която бе окачена за камуфлаж. „Можеш да прелетиш на шестдесет метра височина — помисли си Бишоп — и пак да не видиш нищо.“ Особено пък в мрака. Вече нямаше и капчица съмнение — ако не успее да се измъкне със собствени сили оттук, никой никога няма да го открие.

Водачът на групичката спря. Бишоп и Хиршорн също. Ариергардът последва примера им. Шумът от стъпките замря и в сгъстяващия се мрак наоколо се чуваха единствено бръмченето на генераторът, песента на щурците и цикадите и крякането на дървесните жаби.

Хиршорн избърса лицето си с бяла кърпичка. На светлината на фенерчетата Бишоп забелязваше само очертанията му. Мъжът със сребристата коса изглеждаше елегантен и спокоен, дори когато бършеше потта от врата и челото си насред гората. Хиршорн махна с кърпичката към навеса.

— Ей сега ще те настанят — каза той. — Първо обаче искам да ти покажа съкровището си.

Сетне кимна към водача им. Мъжът тръгна към навеса. Нов знак от страна на Хиршорн и Бишоп го последва.

Водачът им закрепи фенерчето под мишницата си. На бледата му светлина Бишоп забеляза, че мъжът се опитва да се справи с ключалката на вратата. Отключи и разтвори докрай едното крило. После отвори и другото.

Бишоп стоеше пред отвореното помещение. Вторачи се във вътрешността. Светлината от фенерчето на водача им подскачаше нагоре-надолу, но всичко друго тънеше в черен мрак. Полека-лека очите на Бишоп започнаха да различават сенки в мрака, някои места му се струваха по-черни от други.

Водачът им потъна в металната кутия, от която бе изработен навесът. Щракна електрически ключ. Две луминесцентни лампи на стените примигнаха на няколко пъти и осветиха помещението. На тази светлина Бишоп видя какво има вътре.

Подсвирна. Хиршорн се изхили, доволен от реакцията му.

Бишоп се напъна да измисли някаква реплика. Не успя. Подсвирна отново. Най-сетне от устата му се откъсна смаяно:

— Леле-мале!