Андрю Клаван
Пътят на динамита (36)

34.

Крис я изгледа продължително. Жена му седеше на ръба на леглото, обляна в сълзи.

— Какво? — попита той. — Какво има?

— О, божичко, Крис — запелтечи Катлин. — Моля те, не ме убивай. Май направих голяма глупост.

Сетне запуши устата си е длани. Очите й пак се насълзиха. Погледна го над пръстите си. Знаеше, че не трябва да му изтърсва всичко на един дъх. Трябваше първо да помисли, да реши как е най-добре да му го поднесе. Но в момента не можеше да мисли. Гадеше й се, бе гузна и ядосана. Всъщност се ядосваше все повече и повече от начина, по който бе използвана и предадена. И ето сега, съпругът й бе в беда — в беда може би докарана от нея — и трябваше да направи нещо. Трябваше да го предупреди, да му каже. Катлин дръпна ръце от лицето си.

— Бог ми е свидетел, че не исках да стане така — каза тя. — Излъга ме. Копелето ме излъга! Копеле с копеле!

Междувременно, мозъкът на Крис също работеше. Напоследък ставаха разни тревожни неща и той не преставаше да мисли. Тази сутрин му звъннаха от офиса на Хиршорн. Не се обади Хиршорн, а онзи малък мазник, секретарят му — Уелман, или както там се казваше.

— Получи се малко отлагане — уведоми го Уелман. — Господин Хиршорн нареди да чакаш обаждането му.

Какво отлагане? Какво обаждане? Защо отлагане? Уелман не му каза нищо. Крис се опита да звънне на директния телефон на Хиршорн, но попадна на телефонния му секретар: „Моля оставете съобщение и господин Хиршорн ще ви се обади.“

Така че Крис се тревожеше. Мозъкът му не преставаше да работи. И когато се прибра, когато влезе в стаята и откри жена си разплакала, с куп мокри носни кърпички, разпилени по пода, тутакси застана нащрек. Първото, което му дойде на ума, бе, че разплаканата Катлин има нещо общо с проблемите му.

— Какво? — повтори той. — Какво си направила?

— О, божичко, Крис — изплака тя. — Моля те, не ме убивай. Мислех си, че просто се опитва да бъде любезен. Нали се сещаш? Просто се опитва да завърже разговор. Все едно, че се интересува какво става с мен.

Разбира се, трябваше да го разкаже малко по-различно, отколкото е в действителност. Не можеше просто така да изтърси, че е спала с Франк Кенеди.

— Оказа се точно така, както предполагаше от самото начало, Крис. Бил си прав през цялото време. Душеше около мен. Но не в онзи смисъл. Не се опитваше да ме вкара в леглото си. О, божичко, Крис, толкова съжалявам. Тревожех се, разбираш ли. Ти не ми казваш нищо и се тревожех за теб. Помислих си, че…

Крис стисна юмруци до бедрата си. Бицепсите му се издуха. Бузата, по която го удари Бишоп, бе добила жълтеникав цвят, но сега отново стана лилава и изглеждаше страховито. Чутото току-що го разтревожи още повече. Сега вече бе направо уплашен, и то доста. Но от какво? Какво, по дяволите, дрънкаше Катлин?

— Мамка му, Катлин. Изплюй камъчето най-сетне. Кажи ми какво е станало? Какво си направила?

И тя му каза. Спести си любовните сцени с Франк, но му разказа почти всичко друго. Как е подслушвала разговорите им с Хиршорн и ги е предавала на Франк. Дочутите имена, намеците, всичко.

— И си мисля… мисля си, че може да е ченге, Крис — завърши Катлин. — Ужасно съжалявам.

Докато слушаше жена си, устата на Крис бавно се разтваряше. Сега долната му челюст направо увисна.

— Какво? — прошепна.

Тя удари с юмрук по коляното си.

— Мамка му! Мамка му! Мисля си, че е гадна кука.

Едрото тяло на Крис потрепери от ужаса, избухнал в него.

Задави го задух.

— Кука? — едва успя да изломоти.

Ченге. Ако е вярно, само ако е вярно и Хиршорн разбере…

Бързо отиде до прозореца. Погледна към съседната къща през клоните на дърветата. Зад него Катлин бършеше сълзите си, духаше си носа, издаваше всевъзможни звуци.

— Сега там ли е? — попита Крис. — Кенеди. В къщата ли е?

Тя кимна. Крис трябваше да се извърне, за да я види.

— Да. Искам да кажа, сигурно. Вижда ли се моторът?

— Да.

— Тогава трябва да е там.

Крис загледа през прозореца. Втренчи се в къщата. И тогава му хрумна нова идея и той огледа трескаво улицата. Оттук се виждаше съвсем малко от нея, просто парченце, заключено между къщите и дърветата. Той го огледа нервно. „Дали Хиршорн знае?“, зачуди се Крис. Дали вече е разбрал? Дали вече не е пратил хората си за него? Дали в момента не идват насам?

Устата му пресъхна. Прокара несъзнателно ръка по нея. Не. Не може да е разбрал. Откъде ще знае? Крис отново се втренчи в къщата и по-специално в прозореца на спалнята на горния етаж. Тресеше го от страх, стомахът му се обръщаше, но гласът му прозвуча равно и спокойно, сякаш принадлежеше на друг човек.

— Трябва да ида там — каза. — Трябва да накараме копелето да се разкара от къщата, за да ида там. Налага се. Трябва да разбера какво, по дяволите, става.