Андрю Клаван
Пътят на динамита (30)

28.

Мотоциклетът подскачаше по дългия и неравен черен път. Редицата дъбове от двете страни го пазеше от слънцето. После дъбовете свършиха и лъчите безмилостно зашариха по гърба му и по равнината от двете страни на пътя. Полето бе зелено, широко, простряло се надлъж и шир, сякаш нямаше край. Навсякъде се виждаха градински пръскачки. Забелязваха се и поне десетина градинари, които работеха между цветните лехи или се занимаваха с нещо по моравата. Между възвишенията и долчинките проблясваха изкуствени езерца. Водите им отразяваха или безмилостните слънчеви лъчи, или сянката на околните планини. Имението бе обградено от две страни с високи планински върхове, почти докоснали облаците. На някои дори се виждаха и снежни шапки, открояващи се отчетливо на синия фон на небето. Сградите на фондация „Дрискол“, собственост на Хиршорн — голямата къща, плевнята, оборите и тъй нататък, бяха скупчени под дърветата насред впечатляващата равнина. „Сериозна работа“, помисли си Бишоп. Не беше просто някакво бандитско свърталище. Заприлича му по-скоро на имение на сериозен престъпен бос, който си живее живота.

Черният път зави надясно. Мотоциклетът на Бишоп го последва и се насочи към основната сграда. Тя израсна пред очите му огромна и помпозна. Беше боядисана в жълто с бели кантове. Имаше три ветрилообразни фронтона, разположени на покрива. Под тях започваха арките на френските прозорци, от които се излизаше на веранда, опасала цялата къща. Верандата завършваше с колони, а между тях слизаха тухлени стълби, който водеха до алеята.

Бишоп спря мотора в подножието на стълбите. Изгаси го и входната врата се отвори като по команда. На прага се появи дребничък, елегантен мъж, който застана сковано и го зачака. Видът му беше помпозен, като на цялата къща, но не толкова впечатляващ. Беше стиснал устни и сбърчил нос сякаш бе надушил лоша миризма. „Личният помощник — помисли си Бишоп. — Алекс Уелман.“

Бишоп преметна крак през седалката на мотора. Свали каската и я закачи на ръкохватката. Тръгна нагоре по стълбите към Алекс Уелман.

Личният помощник поведе Бишоп към най-голямата стая. Къщата бе пълна със светлина, струяща през живописните френски прозорци, някои от които с изглед към планината. По стените висяха килими в испански стил. Под тях бяха подредени мебели от дъбово дърво. Виждаха се и малки бронзови статуйки на коне и бизони, накацали по ниски масички или рафтове. Една мексиканска прислужница бе коленичила до огромна камина и чистеше фугите между каменните плочи. Рокерските ботуши на Бишоп затропаха шумно в тихия коридор.

Стигнаха до вратата на библиотеката.

— Господин Хиршорн. Господин Кенеди е тук за срещата — каза превзето Уелман.

Хиршорн заобиколи огромното си бюро и тръгна към тях с протегната ръка и с усмивка на загорялото си мустакато лице. Носеше риза и панталон. Може би имаше шестдесет, но все още изглеждаше много здрав и стегнат.

— Господин Кенеди! — поздрави той и енергично разтръска ръката на Бишоп. Огледа го от глава до пети и продължи да се усмихва сякаш е забелязал нещо особено хубаво в него. — Влезте, заповядайте моля.

Бишоп прекрачи прага. Сега вече видя и биячите. Бяха двама, застанали рамо до рамо, с гръб към стената: горилата с изсечено лице от „Детелината“ и още един — дребничък, мускулест, неспокоен, сякаш изтъкан само от сухожилия и очи.

Хиршорн ги посочи с широк жест и представи първо едрия:

— Познавате се с шофьора ми господин Голдмунсен — каза той. После посочи дребничкия, който се поклащаше на пети и пръсти, сякаш не можеше да се сдържа да не излети през покрива като ракета. — А това е колегата му, господин Флейк.

Междувременно Уелман се изпари. Отстъпи към сянката на коридора, самият той се превърна в сянка и изчезна. Вратата на библиотеката тайнствено се затвори.

Хиршорн се върна към бюрото си, заобиколи го и се настани в тапициран с кожа стол. Не предложи на Бишоп да седне и той остана да стърчи в средата на стаята. Биячите го гледаха втренчено.

— След малко ще ви поканя да седнете — каза Хиршорн. — Първо обаче господин Голдмунсен ще ви удари много силно в корема. След това вероятно ще се попревивате на пода известно време и няма да можете да си поемете дъх.

Бишоп се подсмихна. Макар да не му беше до смях. Хвърли поглед към ухиления Голдмунсен и го върна обратно върху Хиршорн.

— Мислите ли? — попита отсечено.

— Разбира се, че мисля — изсмя се прошареният господин насреща му. — Определено го мисля. Голдмунсен ще се приближи, ще ви удари, а вие ще си стоите кротко. В противен случай ще помоля господин Флейк да извади пистолета си и да ви простреля тестисите. Сигурен съм, че предпочитате удара.

Бишоп спря да се усмихва. Голдмунсен се приближи към него. Бишоп метна поглед към Флейк. Дребничкият бияч не извади пистолет, но Бишоп реши да приеме на доверие думите на Хиршорн. Голдмунсен застана насреща му. Ухили се.

На Бишоп му се наложи да мобилизира волята си, за да не вдигне ръка да се защити. Стегна коремните си мускули, но не помогна. Юмрукът, увенчал горилската ръка на Голдмунсен, приличаше на стенобойно гюле. В следващия миг Бишоп се гърчеше на пода и се опитваше да си поеме дъх, точно както предсказа Хиршорн.

— Благодаря ви, господа, мисля, че това е всичко — обърна се Хиршорн към горилите си.

След известно време Бишоп осъзна, че Голдмунсен и Флейк са излезли.

Мина още време и Хиршорн каза:

— Сега вече можете да седнете, господин Кенеди.

Бишоп бавно изпълзя до канапето. Успя да се издърпа отгоре му. И то беше кожено като стола на Хиршорн, само че по-меко. Потъна дълбоко в него. С една ръка се подпря на облегалката, а с другата продължи да притиска корема си. Наложи му се да вдигне глава, за да види възцарения някъде над него Хиршорн.

— Исках да поговорим за спречкването онази вечер в „Детелината“ — поде Хиршорн. — Нали знаеш, че Крис Уонамейкър е мой служител. Нещо повече, с баща му бяхме приятели — изкарахме заедно училище и след това той работи за мен до смъртта си миналата година. — Вдигна ръка сякаш да накара Бишоп да замълчи, но Бишоп още не беше в състояние да говори. — Ясно ми е, че от време на време възникват лични спорове. Естествено, че трябва да ги разрешаваме. Все пак, мъже сме. Знаем правилата.

Хиршорн се усмихна и в сините му очи заиграха пламъчета. Те обаче изобщо не навеждаха на мисълта, че животът е поредица от приятни преживявания. По-скоро искаха да намекнат, че Хиршорн е в състояние съвсем лесно да го изтрие от лицето на земята, все едно че изплаква кафяво петно от бельото си. Бишоп, от своя страна, свит на канапето, останал без дъх, възприе пламъчетата като нещо слузесто, което бавно пълзи нагоре по гръбнака му.

— Както и да е — продължи Хиршорн. — В този град, в моя град, нещата се решават по определен начин, по моя начин. Ако имаш сметки за уреждане с някой от служителите ми, без значение дали са лични или не, първо ги уреждаш с мен. Както научихме току-що, има много по-лоши неща от това да те ударят в корема. И ако ме ядосаш, господин Кенеди, ще уредя тези неща да ти се случат без дори да се наложи да си мърдам пръста. Разбра ли ме добре?

Бишоп прокара сковано длан през устата си, за да избърше потеклата оттам слюнка. Успя да събере сили и се поизправи на канапето. Кимна.

— Да — прошепна той.

— Добре. — Хиршорн постави длани на коленете си и се изправи. Продължи да говори малко по-отсечено, вече по същество. — Сега да поговорим как можем да си бъдем полезни един на друг.

Приближи се към прозореца зад бюрото си. Спря се до него и сключи ръце зад гърба си. Хвърли поглед към равнините и планините отвън. Нарочно остана с гръб към Бишоп, сякаш искаше да му каже, че вече е в негова власт, че няма повод да се страхува от човека, свит на канапето му. Бишоп обаче нямаше нужда от подобно послание, знаеше, че няма защо да се страхуват от него. Не и в момента. Отпусна се отново в мекото канапе. Остана така, с черни кръгове пред очите, притиснал корема си с ръка и зачака.

Хиршорн се обърна и го погледна. Светлината от прозореца зад него не позволяваше да се различат чертите на лицето му. Беше просто тъмен силует, обграден от сияние.

— Преди няколко седмици поех ангажимент към… един познат. Доста сериозен ангажимент към доста сериозен познат. Ангажиментът изисква участието на добре подготвен и опитен пилот.

— Крис — изстена Бишоп. Опита се да вложи колкото се може повече презрение в името.

Хиршорн наведе глава. Бишоп си помисли, че може би се усмихва, но не бе сигурен.

— Да, Крис. Крис беше моят пилот. Времето доста ме притискаше и, както вече казах, Крис е син на стар мой приятел, който, честно казано, имаше нужда да му дам шанс. Така че го взех в екипа. — Хиршорн разпери ръце. — Човек трябва да се опитва да е щедър, да се отнася добре със старите си приятели, нали така? За нещастие невинаги се получава. Както явно си забелязал, Крис е малко безотговорен в отношенията си с хората. Особено когато се напие. Оказа се също, че това е едва ли не постоянното му състояние. И така, ето какво е положението: трябва ми нов пилот, и то бързо. — Той се дръпна от прозореца, пристъпи към Бишоп и го погледна. — Спомена, че искаш да се заемеш с работата.

— Да… — пое си дъх Бишоп. — Точно така.

— Е, това е хубаво. Изглежда, че имаш достатъчно опит и си подходящ. — Хиршорн отново пристъпи и седна зад бюрото. Придърпа една папка и я отвори. — Франк Кенеди. Роден в Санта Мария, Калифорния, син на Стив и Марси. Има по-малка сестра Сюзън. Живял си в семейство на военни, доста сте се местили — Тексас, Луизиана, дрън-дрън-дрън. И така нататък, и така нататък. Да говорим по същество: летял си за „Браво“ в Близкия изток. Наградили са те с Авиаторски кръст за заслуги и Сребърна звезда. Оттогава не си се задържал много на едно място. Имал си известни пререкания със закона. Арестували са те за побой в… да видим… Сиатъл, не Финикс. Свалили са обвиненията. В Сиатъл първоначално обвинението е било за въоръжено нападение, като впоследствие са го променили на хулиганство. Лежал си три месеца. Полицаят, който отговаря за освобождаването ти под гаранция, сигурно вече леко се притеснява от отсъствието ти. — Хиршорн вдигна глава. Озари го с очарователната си, ослепителнобяла усмивка. — Надявам се да съм те впечатлил с разузнавателната ни информация.

— Да — отвърна по-спокойно Бишоп.

Единственото нещо, което в този момент го впечатляваше, бе Вайс. В моменти като този чувстваше огромно уважение към шефа си. Вайс притежаваше гениалната дарба да измисля подобни прикрития, да ги конструира така, че да звучат правдоподобно. И по някакъв начин винаги успяваше да ги включи в системата така, че другите детективи да си приписват заслугите за намирането им. Ето например Хиршорн — богат, умен, влиятелен. Има на разположение всички средства и възможности да направи всяка проверка, за която се сети. И Вайс бе успял да го излъже. Бишоп погледна Хиршорн и си помисли какво арогантно копеле е и как се е хванал на въдицата на Вайс. Помисли си още как самият той, Бишоп, ще навре това арогантно копеле в миша дупка и ще поднесе главата му на тепсия на Вайс.

— Да — повтори той. — Впечатлен съм.

— Добре — кимна Хиршорн и затвори папката. — Добре — отблъсна се от бюрото с две ръце и се изправи. — Надявам се, разбираш колко сериозна е работата ми. — Отново заобиколи кожения си стол и приседна на бюрото, така че да може да се надвеси над Бишоп. — Казвам го, защото съм на път да те поканя да се присъединиш към нещо, което може да ти струва живота.

Каза го просто ей така. Доста мелодраматично. Бишоп повдигна вежди.

— За мен животът ми е доста скъп.

— Сто хиляди долара?

— Да, май толкова струва.

— За един ден работа.

— Супер — кимна Бишоп.

— За щастие всички подготвителни работи са свършени. Всичко, от което имаме нужда, вече е пренесено. Това, за което ми трябваш, е само един полет, един последен полет след два дни. Готов ли си да го направиш?

— А някакви други подробности? — попита Бишоп.

— Нищо повече.

— Добре, щом става въпрос за сто хиляди долара, съм навит.

Хиршорн кимна. Вече не се усмихваше очарователно под стоманеносивите си мустаци. В сините му очи спряха да играят весели пламъчета. Оглеждаше пресметливо Бишоп, наблюдаваше внимателно как ще реагира на думите му.

— Ето какво очаквам от теб — каза той. — Виждаме се утре в шест на летището. Летим до някъде. Когато стигнем на мястото, ще ти кажа повече за работата, но само толкова, колкото ти трябва да знаеш. След като те инструктирам, няма да можеш да напускаш мястото или да влизаш във връзка, с когото и да е, по каквато и да е причина, докато не свършим всичко. Разбра ли ме? Съжалявам, че трябва да взимам всички тези предпазни мерки. Сигурен съм, че си добро момче и си много надежден. Но от друга страна, не те познавам. Трябва да действам внимателно. Този мой познат… той е човек с високи изисквания… високи изисквания — повтори отнесено.

Нещо в думите, в начина, по който ги каза, накара Бишоп да се замисли. Беше почти сигурен, че в тона на Хиршорн се прокрадват нотки на страх. Новият му работодател се страхуваше от този свой познат. Бишоп се сети за имейла на Вайс: „Това, което ме притеснява, е възможната връзка между всички тези хора и особено опасен наемен убиец, когото наричат Сянката…“

— Ще кажа само, че не ми е много приятно да правя промени в толкова сложна операция в последната минута — продължи Хиршорн. — Ти трябва да запомниш само едно: предлагам ти страхотна далавера. Влезеш ли вътре обаче, трябва да съм сигурен, че ще си държиш устата затворена. Това е сделката.

Бишоп кимна. „Божичко, каква въдица за лапнишарани е това“, мина му през ума. Нямаше как да е другояче. Трябваше да се остави да го заведат на неизвестно място. Да не се свързва с никого, докато не изпълни задачата. И какво точно щяха да направят с него, когато задачата е изпълнена? Да му платят? Да му наринат сто хилядарки и да го пуснат да си ходи по живо, по здраво. Някакъв напълно непознат, хванат от улицата? Хайде де. Сто хиляди долара са си доста пари за един ден работа. А един куршум в главата е много по-евтин и решава всички проблеми.

„Олеле — помисли си Бишоп. — Вайс просто ще откачи, като разбере за това.“ Вайс щеше да го изтегли от случая в мига, в който чуеше за какво става въпрос.

Значи просто трябваше да се погрижи Вайс да разбере за какво става въпрос, когато вече е прекалено късно да го спре.

— Има и още нещо — каза Хиршорн.

Седеше неподвижно в кожения си стол. Беше отпуснал ръце в скута си, сплел пръсти. Изглеждаше отпуснат, но Бишоп долови напрежението. Почувства, стори му се, че дори чува скърцането от опънатите нерви на човека срещу себе си.

— Ако не искаш да се замесваш в подобни работи, ще те разбера — поде тихо Хиршорн. — Няма проблем, разделяме се и всеки си продължава по пътя. Но искам да решиш сега. Щом веднъж те взема в екипа, щом ти кажа подробностите по операцията, няма връщане назад. Това е.

Бишоп си седеше в мекото канапе, със замислен поглед, с посивяло лице, притиснал корема си с ръка. „Въдица за лапнишарани — продължи да си мисли той. — Ни повече, ни по-малко.“

— Ако се качиш утре в самолета с мен — продължи Хиршорн, — ще забогатееш със сто хиляди долара или въобще няма да се върнеш у дома. Ясен ли съм?

Бишоп отново кимна. „Господи“, помисли си.

— Да — отвърна. — Ясен си.

— И какво? — попита Хиршорн. — Идваш ли?

— Да — каза Бишоп. — Идвам.