Андрю Клаван
Пътят на динамита (26)

24.

— Това не го вярвам — промърмори инспектор Кетчъм.

Вайс въздъхна тежко.

— Почакай тогава и ще видиш — каза той.

Изчакаха. Дребничкият, жилест инспектор сновеше около огромната фигура на Вайс. Намираха се в нумизматичен магазин в Норт Бийч. Казваше се „Нумизматика Сиймор Хинкел“. Помещаваше се на малко пространство, потънало в приятен сумрак и буквално задръстено с остъклени шкафове. От време на време влизаше по някой клиент, оглеждаше обстановката и се спираше пред витрините с редки монети.

В момента клиенти липсваха. Освен Вайс и Кетчъм в магазинчето бе единствено закръгленият му собственик Сиймор Хинкел — плешив, с яйцевидна глава, с очила, леко притеснен, учтив. Телцето му потрепваше от възбуда, че е въвлечен в полицейско разследване. Всички се взираха през витрината към тротоара.

— Е — обади се Кетчъм. — Все още чакам. Докога така?

Вайс кимна.

— И се опитваш да ме убедиш, че убиецът на Уоли Спендър ще влезе през тази врата просто ей така?

— Да.

— Въпреки че съществува единствено във въображението на Спендър?

— Така изглежда само на външен вид — повдигна рамене Вайс.

— Външен вид — повтори Кетчъм и поклати недоверчиво глава. — Просто не вярвам на ушите си.

— Идва! Идва! — изхриптя Сиймор Хинкел.

Той се защура зад щанда и заподрежда календара, тефтерчето и всички други джунджурии пред себе си. Вайс повдигна брадичка в очакване. Кетчъм се изхили, но той така си се хилеше. И тримата насочиха погледи през витрината към тротоара и убиеца на Уоли Спендър.

Убиецът беше висок, с тънка талия, широки рамене и с млечно шоколадова кожа. Красив младеж, напомпан с арогантност от външния си вид. Личеше си по походката, по настоятелните погледи, които хвърляше към всички жени по улицата. Приближи се с небрежна крачка по другия край на улицата и подмина редица къщи във викториански стил. Стигна до ъгъла. Слезе от тротоара на платното, без дори да се огледа. Сякаш си мислеше, че всички коли ще заковат спирачки при вида на нещо толкова красиво като него.

— Изчакай да мина от другата му страна, преди да почнеш — каза Вайс.

— Силно се надявам да имаш разумно обяснение за всичко това — промърмори Кетчъм.

— Просто не размахвай значката си, докато не запреча вратата.

Кетчъм понечи да отговори, но замълча. Въздъхна примирено и зачака.

Убиецът приближи магазина. Вайс се отдръпна от инспектора и се загледа в една витрина, сключил ръце на гърба си. Престори се, че е увлечен в разглеждането на някакви сребърни долари.

Убиецът влезе. Звънчето, вързано с панделка над вратата, издрънка весело. Дори и в тясното магазинче той не изостави наперената си крачка и пристъпи към Сиймор Хинкел. Собственикът затаи дъх. Беше се надул като балон и малко оставаше да се пръсне на парчета. Убиецът разтегна устни в широка, белозъба, приветлива усмивка.

Вайс препречи вратата зад гърба му. Кетчъм се изправи пред убиеца и размаха полицейската си значка.

— Карлос Родригес… — поде той.

Нямаше време за повече. Убиецът се извърна към вратата с намерение да побегне. Вайс застана на пътя му и се надвеси над него. След миг убиецът извади автоматичен нож. Още миг и ножът се озова в ръката на Вайс, а убиецът стискаше китката си с набръчкано от болка лице. Вайс не сдържа нервите си и голямата му длан зашлеви младежа. Звукът от плесницата отекна в малкото помещение. Убиецът се олюля и отстъпи към един от остъклените шкафове. Дойде ред на Кетчъм. Жилавото ченге притисна младежа към шкафа. Изви ръцете му зад гърба и чевръсто надяна белезниците на китките.

— Поздравления — каза ченгето. — Току-що се прецака.

Белезниците изщракаха. Убиецът все още стоеше облегнат на остъкления шкаф. Вайс го огледа гневно. После пое дълбоко дъх. Сгъна ножа. Почеса се зад ухото с преднамерена разсеяност. Сиймор Хинкел надничаше иззад Кетчъм. Беше толкова възбуден, че малко оставаше балонестата му глава да се спука и да се разхвърчи със свистене из цялото магазинче.

— Какво става бе, братче? — извика убиецът. Това бяха първите му думи, откакто влезе в магазина.

— Затваряй си човката — каза му Кетчъм. — Единственото, което искам да чувам, е „ох“, и то само след като те цапардосам зад врата.

— Мамка му, какво толкова е?…

Кетчъм го цапардоса зад врата.

— Оооххх!

— И си затваряй мръсната уста, когато говориш с полицай. Разбра ли, лайно такова.

— Ама нищо не съм направил.

— Хайде сега, ще се лъжем. Я си напъни мозъка, кабалеро. Как мислиш, дали ще си губя времето с теб, ако не си направил нищо, а? Убил си оня дребничък мухльо на алеята, това си направил. Ти си едно мръсно, гадно копеле, ето какво си.

— Не бе, не съм! — отвърна убиецът.

— Не „не бе, не съм“ — поправи го Кетчъм. — Правилният отговор е „да, убих го“. Копеле такова… Повтаряй сега след мен. Мръсно. Гадно. Копеле.

В този момент ужасът, зародил се в мозъка на Карлос Родригес, стигна до очите му и те се разшириха дотолкова, че заеха половината от хубавото допреди миг лице. Той огледа уплашено всички присъстващи с надеждата да намери помощ или съчувствие. Вайс го гледаше безизразно. Сиймор Хинкел зяпаше с почервеняло от възбуда лице. Кетчъм вече не хихикаше, а се мръщеше кисело. Явно никой от тези хора не бе на негова страна.

Отчаян, Карлос изплю камъчето:

— Ама той ми плати да го направя! Беше чисто луд, казвам ви. Оня смотаняк не беше на себе си. Искаше да умре. Плати ми да го убия!