Андрю Клаван
Пътят на динамита (2)

Пролог

Убийството на момичето носеше четиридесет и девет точки. В много отношения бе най-лесната работа, която мъжът, наречен Бен Фрай, бе вършил.

Жертвата не бе проблем. Можеше да е всеки — мъж, дете. А и лесно я избра. Стигна до супермаркета „Пениуайз“ по магистралата. Помота се между стелажите няколко минути и я откри при зеленчуците. Млада, привлекателна, дребничка, добре оформена. Носеше костюм и пазаруваше само за себе си. Точно каквото му трябваше. Проследи я до дома й.

През следващите три дни продължи да я следи, макар и не непрекъснато. Оказа се, че работи в галерия, южно от улица „Маркет“. Наблюдаваше я през голямата витрина. Изглежда, жената прекарваше по-голямата част от деня зад бюро в дъното на помещението, което се виждаше добре от улицата. Понякога в галерията идваше и друга, по-възрастна жена. Когато влизаха клиенти, изчезваше от поглед в задното помещение, за да ги развежда. Основното й занимание обаче бе да си седи самичка зад бюрото.

Към шест затваряше галерията, пускаше алармената инсталация, металните щори и отиваше до пазара, за да си хване трамвай до вкъщи. Вечер гледаше телевизия и доста говореше по телефона, сгушена удобно до големия прозорец. Явно не излизаше много.

Един следобед, докато тя бе на работа, мъжът, наречен Бен Фрай, проникна в апартамента й. Прерови дрехите, документите, компютъра и всичко останало. Разбра, че се казва Пени Морган. На двадесет и три. Сгодена за младеж на име Дейвид Ембри, който понастоящем прави магистратура в Калифорнийския университет. Родителите й живееха в Сан Матео с по-малката й сестра. Често им пишеше имейли, както и на Дейвид, й на доста приятелки. Според мъжа, наречен Бен Фрай, имейлите бяха пропити с топлота и обич. Реши, че Пени е лъчезарен човек, пълен с ентусиазъм. На снимките, които откри в апартамента, тя все се усмихваше, на някои дори се смееше. Очите й бяха весели, блеснали от удоволствие.

Вероятно щяха да са му нужни още две-три седмици, преди да е готов да я убие.

 

 

И така, докато Пени Морган ходеше на работа в галерията, пишеше имейли на приятелите си, прекарваше цели часове унесена в романтични телефонни разговори с годеника си, мъжът, наречен Бен Фрай, се подготвяше да я убие. Правеше го изключително внимателно — както винаги. Летя до пет различни града, всеки път с нова самоличност. Част от информацията си събра от едно място, част — от друго. Обаждаше се единствено от улични телефони. Рядко прибягваше до компютри. Почти никога не се връщаше за информация при вече използван източник. Не оставяше следи.

Бе издигнал анонимността си в култ. Нямаше живи хора, които знаят истинското му име. Съвсем обикновен на вид, той до такава степен се сливаше с тълпата, че ставаше почти невидим. Около трийсет и петте, метър седемдесет и седем-осем, с тъмнокестенява коса и тъмнокафяви очи. Меки, скучни черти, закръглен, с леко приведена стойка. Не изглеждаше силен, но имаше здрав гръден кош и яки ръце. Бърз като змия, когато поиска. Нямаше интелигентен вид, но бе много, много интелигентен по онзи абстрактен, аналитичен начин. Разглеждаше всяка случка детайл по детайл, разнищваше я до най-малка подробност, изчисляваше вероятностите нещата да се развият по този или по онзи начин, преценяваше възможността да се случи това или онова. Смяташе, че единствено така ще запази разсъдъка си.

Когато събра всичко необходимо, се върна в града. Нямаше дом, обитаваше студио в квартал „Мишън“, наето специално за случая. Една събота вечер седна гол на ръба на металното легло. На масичката до него се мъдреха няколко кутии от неръждаема стомана с бъбрековидна форма, пълни с дезинфекционна течност. В тях съхраняваше игли и скалпели. Подът и мебелите бяха застлани с пластмасово фолио, за да не остават петна от кръв.

Надяна чифт хирургически ръкавици. Извади спринцовка с лидокаин от една от кутиите. Насочи тънката като косъм игла към избръснат участък кожа от вътрешната страна на бедрото си, точно под скротума, и я заби. Натисна буталото на спринцовката и бавно извади иглата, така че обезболяващата течност да се разпредели максимално добре. Повтори упражнението още три пъти. После, когато целият участък изтръпна, посегна към друга кутия. В нея имаше скалпел.

Мъжът, наречен Бен Фрай, застина със скалпел в ръка. Затвори очи. Представи си кула. Бе усвоил тази техника с годините. Случваше се в мигове на отдих мислите му да се зареят далеч от работата и аналитичните занимания и да го отведат към спомени, които го разстройваха емоционално. Тогава си представяше кулата и търсеше убежище в нея. Заставаше на върха и се навеждаше над парапета, а погледът му се стрелваше към разстлалите се долу равнини. Там клокочеше червеният житейски хаос. Виолетова голота, сребристи сълзи, мъчителни стонове, безмилостен кикот. Но в кулата бе приятно и прохладно, в кулата бе защитен. В кулата можеше да бъде отново себе си.

Хубава техника. Безотказна. С изключение на един-единствен път.

И сега се качи в кулата. Пое си дъх. Отвори очи. После притисна скалпела към безчувственото си бедро и острието потъна в плътта. От гърдите му се изтръгва приглушен стон. Разрезът бе едва два сантиметра, но въпреки лидокаина болката нажежи нервите му до бяло. Отдръпна ръка. Раната остана чиста за миг, но кръвта не закъсня да я обагри. Една струйка се стрелна по бедрото му. Мъжът, наречен Бен Фрай, я проследи. Дишаше тежко. Треперещите му пръсти изпуснаха скалпела и острието тупна глухо върху застлания с пластмасово фолио под.

От улицата изпищя клаксон. Нощният дъжд тропаше по прозорците. Мъжът, наречен Бен Фрай, все още дишаше тежко, но продължи. Бръкна в друга метална кутия и извади капсула колкото половината от палеца му. Беше изработена от мека пластмаса, подобна на желе, от тези, които използват за направата на контактни лещи. Но капсулата бе по-твърда, с остри ръбове, сякаш някой бе забравил да заглади краищата след изработката. Едната половина съдържаше синя субстанция, а другата — червена. Беше поръчал обвивката в един град, а съдържанието в два други.

Пъхането на капсулата в прореза му причини повече болка от рязането. В един момент, докато се опитваше да я намести добре в плътта си, болката се стече по клепачите му, заслепи го и той едва не изгуби съзнание. От гърдите му се изтръгна нов сподавен стон. Представи си кулата и се взря в аленото си страдание отвисоко.

Най-сетне свърши. Извади пръста си от дупката в бедрото със звук, подобен на звука на коркова тапа, излязла от бутилка. Капсулата бе вътре.

Наложи се да изчака няколко минути, за да спре треперенето на ръката му, и едва тогава се заши. Когато приключи и с това, посегна бързо, почти трескаво към нова спринцовка, този път пълна с морфин.

След минути се унесе, легнал на една страна, свит като дете, с ръце под бузата. Спа дълго. Сънува само кошмари.

 

 

Извади шевовете след седмица. Раната бе чиста, а космите над нея отново покараха. Но след още една седмица мястото продължаваше да е прекалено зачервено и меко, прекалено лесно забележимо. Затова изчака. Нова седмица, през която продължи с антибиотици срещу инфекцията. Март се изтърколи, започна април и едва тогава отново отиде в апартамента на Пени Морган.

Беше понеделник вечер, малко след шест. Знаеше, че момичето се прибира към шест и половина. Настани се до големия прозорец, за да я види как влиза и да се увери, че е сама. После щеше да се премести към кухнята, така че тя да не го усети, преди да затвори входната врата. Носеше удобен тъмносин анцуг. Пистолетът му бе затъкнат в долнището. Можеше да го извади с едно движение, а със следващото щеше да бъде достатъчно близо до Пени, за да я застреля в главата. Следващите два куршума щяха да са просто застраховка.

Не прояви обичайната си предпазливост по отношение на пистолета. Беше 38-ми калибър, купен от някакъв човек на улицата. Не взе заглушител. Изстрелите щяха да са оглушителни. Нямаше начин да не ги чуят. Кварталът бе почтен, така че все някой щеше да се обади в полицията. Точно това искаше мъжът, наречен Бен Фрай. Без преследване, без дълго полицейско разследване. Щяха да го хванат на две-три пресечки от местопрестъплението.

Докато чакаше Пени да се появи, той обърна апартамента нагоре с краката. Изпразни чекмеджетата на пода, махна завивката от леглото, събори книгите от лавиците. Откри няколко златни бижута, перлена огърлица, пари — около четиридесет долара. Натъпка всичко в предварително приготвен пластмасов плик. Мушна ги в един от джобовете на анцуга си.

След това се върна до прозореца. Седна на мястото, на което понякога седеше Пени, унесена в телефонни разговори с годеника си. Завесите го скриваха от улицата, но той можеше да вижда през тях. Известно време се вглеждаше в минувачите три етажа под него. Пени я нямаше. Беше рано за нея.

Въздъхна и продължи да чака. Наблюдаваше улицата. По едно време плъзна поглед по снимките, наредени около лампата на нощното шкафче. Пени и Дейвид — той, с ръка около кръста й, а тя — засмяна. Малката сестра на Пени със златния си лабрадор. Цялото семейство — мама, татко, Пени, сестрата, лабрадорът, усмихнати около блесналата коледна елха.

Мъжът, наречен Бен Фрай, отмести поглед и отново се съсредоточи върху улицата. По навик мислите му се насочиха към следващия етап от операцията, преповтори отново плановете си, провери ги за пореден път. Така се успокояваше.

Ето я. Шест и двадесет и седем. Пени Морган слезе на трамвайната спирка на хълма. През рамото й висеше голямата чанта, която носеше на работа. През завесата силуетът й изглеждаше малко неясен, но все пак успяваше да следи движенията й. Остана на мястото си, докато момичето не влезе в сградата. После се изправи.

Застана до вратата на кухнята, както бе намислил.

 

 

Пени Морган се забави във вестибюла, за да си вземе пощата. Прегледа я, докато изкачваше стълбите. Направи го бавно. Чувстваше се изморена и леко потисната. Напоследък си мислеше, че работата в галерията далеч не е толкова страхотна, колкото очакваше в началото.

Въздъхна. В пощата отново имаше единствено сметки и рекламни брошури. Напъха ги във външния джоб на чантата. Извади ключовете от същото място тъкмо когато стигна третия етаж. Насочи се към вратата на апартамента. Отключи трите ключалки — гредата, горната и долната. Реши да се обади на Дейвид преди вечеря. Обеща си да не се оплаква и да не мрънка. Просто искаше да чуе гласа му и да се поразведри. Не обичаше самотните вечери у дома. Искаше й се вече да завършва, за да могат да се оженят и да започнат съвместния си живот.

Отвори вратата. Ето, Великден наближава, напомни си тя. След няколко месеца Дейвид щеше да си дойде за ваканцията. Щяха да прекарат почти цял месец заедно.

Влезе в апартамента и усмивката почти се върна на лицето й.