Андрю Клаван
Пътят на динамита (16)

14.

— Господин Уилям Ридър?

— Да?

— Имали сте син — каза Вайс. — Хари Ридър.

— Е?… — отвърна възрастният мъж. — Какво за него?

Стояха край порутена плевня, издигната до занемарена къща близо до магистралата. Зад плевнята се ширеше поле в незавидно състояние. Вайс нямаше идея от коя страна се държи мотиката, но според него тази земя раждаше главно прах и пепел. Трудно можеше да се види връзката между запуснатата ферма и разследването на Бишоп. Служителят на Вайс обаче искаше възможно най-пълна информация за имената, дочути от Катлин — Хари Ридър и Уип, а това определено бе фермата на семейство Ридър.

Старецът, Уилям Ридър, се подпираше на мотичка и разглеждаше изпитателно Вайс. Шумът откъм магистралата бе доста силен — фучаха коли, ръмжаха камиони.

— Частен детектив съм — обясни Вайс. — Името на сина ви изскочи във връзка с един случай, по който работим. Опитах се да издиря кой е и попаднах на некролога. Във вестника пише, че се е самоубил преди пет месеца.

— Самоубил! — излая старецът. — Накараха го да дръпне спусъка вместо тях, това е.

— Как така? Да не би да казвате, че са го убили.

— Почти. Та по какъв случай работите?

Старецът бе сбръчкан, с груба кафеникава кожа като черупка на орех. Ризата и панталоните му се ветрееха около клечавото тяло. Лицето му стана подозрително, но имаше очи на жертва, застинала в очакване на най-лошото. Вайс реши, че е човек, свикнал да го мачкат. Смачка го и той.

— Клиентът ни иска да проверим една фирма за озеленяване, която възнамерява да наеме — отвърна Вайс. — Синът ви явно е работил за тях и те ни го дадоха като човек, който може да ги препоръча. Съжалявам, че бъркам с пръст в раната ви, но ако смъртта му е подозрителна, това може да се окаже важно за случая.

Звучеше малко скалъпено, но старецът надали получаваше особено смислени обяснения за това, което му се случва. Оказа се достатъчно.

— Казвах му аз — въздъхна Ридър. — Казвах му, че наоколо има предостатъчно работа — махна той към мъртвите, прашни ниви наоколо. — Но не! Трябваше да замине. Да отиде в града. — Старецът направи кисела гримаса. Шумът откъм магистралата продължи да ги залива, обгръщаше ги отвсякъде, стържеше в ушите им. — Със сигурност се е забъркал в нещо там.

— В какво се е забъркал?

— Ами… — Старецът затъпка пръстта до крака си с опакото на мотиката. — Моят Хари имаше златни ръце за градинарска работа. Сега май му викат „озеленяване“. Пълно е с богаташи, които са готови да плащат за озеленяване около къщите си. Хари се хвана на работа при един такъв богаташ. Монкриф. Камерън Монкриф — запомнете това име: Камерън Монкриф.

— Камерън Монкриф — повтори бавно Вайс и нещо в тона му накара Ридър да попита:

— Познавате ли го?

Познаваше го.

— Чувал съм името. Той май почина преди известно време, нали?

— В това е цялата работа — отвърна Ридър. — Вижте… Хари замина за града. Не се обаждаше много. Е, от време на време ще звънне, ама… Каза ни, че работел за няколко души. Занимавал се с озеленяване. Но най-много за този Монкриф. И един ден Хари позвъни и каза, че Монкриф умрял. Не знам от какво, ама си отишъл човекът. Разболял се и хайде. Ама го спомена между другото, сякаш не се е случило нищо особено. Трябвало да си търси нова работа. И после изневиделица, какво да видим — Хари се прибира. Дойде си една нощ, по никое време. Стои на прага, хилав като вейка и трепери като лист.

— Искате да кажете, че е бил уплашен ли?

— Точно така. Нещо го беше уплашило. По-точно някой. Чуйте ми думата. Сетне почти не излизаше от стаята си. Когато замина за града, беше здраво и право момче, а се прибра един мършав, разтреперан като болнаво пиле. Истина ви казвам. Пари да му даваш, не излиза от стаята си. Замъкна там старата ми пушка и все гледаше през прозореца. Вдигнеш ли очи нагоре, той е там. Няма ден, няма нощ. Стои, гледа и нищо друго не прави.

— Сякаш е чакал някой да дойде — подсказа Вайс. — Страх го е било, че някой ще го открие?

Старецът продължи да трамбова пепелта с мотичката. Поогледа стореното, позяпа мотиката. После вдигна очи и насочи вниманието си към Вайс. Детективът отвърна със солидното си, сериозно изражение и съчувствения поглед на подпухналите очи.

— Елате насам — реши се Ридър. — Ще ви покажа нещо.

Вайс го последва по пътеката край полето. Пръстта под краката му бе твърда, спечена. Старецът пристъпваше бавно, приведен, забил поглед в земята. Подпираше се уморено на мотичката. На детектива му се наложи да забави крачка.

Спряха се пред паянтова барака. Набързо скована от стари дъски — метър и петдесет на метър и петдесет, покрита с изкорубена ламарина, проядена от ръжда. Старецът отвори вратата и пантите изпищяха жаловито. Помещението се използваше за склад.

— След известно време дойде тук — каза Ридър.

— Синът ви?

Старецът кимна.

— И пушката домъкна. Седеше с часове. Пък и по цели дни. Даже спеше тук.

Изражението на Вайс не се промени. Можеше да си представи младия Ридър — сврян в мизерната барака, разтреперан, стиснал пушката в скута си.

— Жената вика да я съборя. Знам ли, може би трябва да я махна. Ама нещо сърце не ми дава.

Старецът не пускаше вратата и на Вайс му се наложи да наведе глава, за да влезе. Вътре застана приведен и въпреки това усещаше допира на ръждясалия ламаринен покрив с косата си. Шумът от магистралата стана по-приглушен. Помещението тънеше в сумрак и на Вайс му отне известно време, за да се нагоди към мъждивата светлина. Огледа се бавно. Видя какво има по стените.

— Всичкото го е направил с гвоздеи — осведоми го Ридър. Все още стоеше вън, стиснал вратата. Подпрян на мотиката, извърнал глава към кафеникавите хълмове в далечината. — Някакви ръждясали пирони, които сигурно е намерил по земята. После ще трябва да ги е оцветил с тебешир и тухла, няма с какво друго.

Вайс можеше да се закълне, че долавя бащинска гордост в гласа на стария Ридър. Погледът му отново се върна на стената.

Хари Ридър доста си бе поиграл с дъските — драскулки, рисунки, думи. Дълбани с труд в прогнилото дърво. Спираловидни линии, разположени до човешки фигури, фигури, изрисувани върху имена. Всяко изображение или надпис бе грижливо сместено до съседното, така че да се използва всеки сантиметър; всяко празно пространство — между градинските ножици, косата, греблото, увиснали от ръждиви пирони, бе запълнено. Вайс бавно се извърна като внимаваше да не удари глава в ниския таван. Присви очи и се взря в сенките. От сумрака изникнаха нови и нови драскулки. Бяха навсякъде.

— Има нещо художествено в цялата работа, нали? — долетя гласът на стареца откъм вратата с нотки на гордост.

Вайс не отговори. Стомахът му се сви и като че ли му се повдигна. Какво ли му е било на хлапето в тази дупка, час след час? Да драска по прогнилите дъски, да търси празни местенца, да се опитва отчаяно да опише живота си, сякаш това е последният му лист хартия. Тръпки да те побият. Беше доста налудничаво.

Вайс долови шума от автомобилите по магистралата някъде в далечината. Сврян в лепкавия сумрак, той тутакси си даде сметка колко му липсва слънцето от другата страна на стената — хубавата слънчева светлина. Наведе се още повече и се взря по-внимателно. Опита се да раздели изображенията едно от друго, да види само образи или букви, или драскулки.

Откри женско лице с дълга коса. Косата постепенно се превръщаше във вълни. Вълните от своя страна завършваха с някакво име — Джули Ангела. Името пък се превръщаше в гора, къща, вълк, виещ срещу луната. Очите на Вайс пробягаха по образите. По слепоочията му избиха капчици пот. Чуваше собственото си дишане. Погледът му отново откри името — Джули. После и другата дума — Ангела, изписана така, че да наподобява ангел. Крилата му пък представляваха лабиринт от драскулки, някои от които образуваха думи. Живот. Надежда. Смърт. Вайс не успя да открие никаква смислена връзка.

Очите му продължиха да шарят. Забеляза, че на едно място в ъгъла слънцето прониква свободно през дупка в бараката. Ръбовете й бяха назъбени. Дървото наоколо бе потъмняло, а рисунките — оплескани в мръснокафяво.

„Оттук е излязъл куршумът“, реши Вайс.

Хари Ридър бе пръснал черепа си в тази барака. Куршумът бе излязъл от другата страна на главата му, за да пробие дупката в дъските. Що се отнася до кафеникавия цвят — това бяха последните останки от Хари.

Имаше и още нещо странно — докато оглеждаше бараката, му се стори, че зацапаните краища на дупката като че ли са център на всички драсканици по стените. Сякаш всичко бе направено с мисълта точно дупката да фокусира вниманието на наблюдателя. Вайс се приближи и се наведе да я огледа подробно. Прокара пръсти по назъбените краища. Забеляза, че е изписана някаква дума. Почувства я с върха на пръстите си — една-единствена дума. Написана около дупката, почти по краищата. Сякаш младият Хари е знаел точно откъде ще мине куршумът, когато е налапал дулото на пушката и е натиснал спусъка. „Странно“, помисли си Вайс. Присви очи и погледна към светлината през дупката.

Смисълът на написаното го блъсна внезапно, като парен чук. Едва не потръпна от силата на удара. Гърлото му пресъхна, а кръвта се оттегли от бузите му. Впи поглед в думата и дълго не успя да откъсне очи от нея. Прочете я няколко пъти — отново и отново:

СЯНКАТА.