Карл Май
По непознати пътеки (5)

ТАЛИСМАНЪТ

Едно своеобразно хъхрещо сумтене ме събуди от съня. Или това беше само хъркането на някой от моите другари по спане? В херметически затворената зимна колиба цереше въздух, който се беше направо за отчаяние. В тясното пространство бяха намерили място осем човека и пет кучета, но само не питайте как! Тези тринайсет създания лежаха със своите петдесет и два предни и задни крака така едно до, върху, под и през друго, че разплитането на тази маса многобройни и объркани крайници изглеждаше абсолютно невъзможно.

В средата на построената от кожи на северен елен шатровидна колиба димяха останките от грамаден огън, чийто парлив пушек образуваше един общ непроницаем облак, тъй като димоотходният отвор беше затулен. Аз лежах с глава върху ухаещия на моруново масло хълбок на добрата майка Снйера, чието име в превод означава „мишка“; десният ми крак беше протегнат под тялото на стария чичо Сете, която дума трябва да се превежда със „стрела“, а лявото ми стъпало служеше на едно от кучетата за възглавница. Татко Пент, тоест Бенедикт, Благословения, беше разкопчал кожуха ми, за да курдиса милата си главица върху моя стомах, така че опашката на кучето, на което той самият служеше за матрак, с прелестно гъделичкане бръсваше носа ми. Към този неоценим комфорт се добавяше жегата, развиваща се във вътрешността на моето плътно загърнато кожено-кожушено облекло, и сатанинският аромат на тринайсеткратната транс- и респирация (потене и дишане) редом с подвижността на онези дребни рицарски създания, които са неизбежни в такава кучешка близост, и за които старият веселяк фишарт^[1] е пял: „Мен ’апе ме додяващо, к’во ли мож’ да е то?“^[2] Вземете ли под внимание също всички диатонични и хроматични сърдечни излияния, чието хрипещо фортисимо изпълваше шатъра, то може би ще намерите за непонятно, че аз за един миг съм се измъкнал от меките обятия на съня.

Но не, не хъркане ме беше събудило, защото аз долових сега, когато бях буден, за втори път онова сумтящо хъхрене. То прозвуча вън на известно разстояние от колибата. Веднага след това изтрещя изстрел и един висок глас извика:

— Attje, tassne le tarfok! (Татко, мечката е тук!)

В миг всичките петдесет и два крайника се приведоха в най-бързо движение и онова привидно невъзможно разплитане за две секунди бе щастливо извършено. Осемте човека крещяха и ревяха; петте кучета лаеха и виеха; огънят беше напълно стъпкан, докато всеки търсеше своите оръжия и хващаше онези, на някой друг. И все пак ние се намерихме само след две минути пред колибата и се завтекохме към мястото, от което Неете^[3], синът на стария Пент, затърча в крайна възбуда насреща ни, като крещеше с всичка сила:

— Tarfok, tarfok le mesam! (Мечката, мечката отмъкна еленчето ми!)

— Къде е? — попита старият.

— Tuos, tuos kwouto pluewai! (Там, там по блатото!)

— Вземете си ските — изкомандва татко Пент, — пушките, ножовете и щеките. Вземете също въжета. Да побързаме след нея!

Всички ски бяха подпрени по шатрата. Ние ги сложихме и тръгнахме към блатото, което се простираше в равнината на неголямо разстояние от лапландското жилище. Какке Кайра^[4] остана при жената и трите дъщери. Ние, другите, наброявахме пет персони: Пент, чичо Сете, Неете, аз и вторият слуга, който се казваше Анда, сиреч Андрей.

Беше може би един час след полунощ, ала въпреки това ние можехме много добре да виждаме, тъй като небето бе озарено от едно северно сияние с такъв разкош и великолепие, както никога не бях го наблюдавал. Това не беше онази леко разширяваща се и отново свиваща се нежна игра на цветове, също не онова голямо и спокойно стоящо по небесната твърд явление, а едно непрестанно, могъщо запокитване във висините на лъчеизпускащи цветни снопове, които искряха и преливаха в безкрайността, един замайващ вихър от хиляди едно след друго въртящи се и с все по-големи радиуси огнени колела, едно непрекъснато сражение, извиване, гонение и стрелкане на всички възможни пламъци, светлини, цветове и нюанси, едно зрелище, което наистина щеше да ми въздейства с поразяващ ефект, ако в мен не се беше пробудил ловецът.

Дирята на мечката можеше съвсем ясно да се различи в дълбокия сняг, а след късо време видяхме и самата нея като тъмна, бързо придвижваща се точка по бялата повърхност на блатото. Тя трябваше да е някое могъщо животно, след като бе в състояние да мъкне при един такъв бяг еленчето със себе си.

Въпреки това ние нямаше защо да се страхуваме от нея. Лапландската мечка е по-малко опасна и от вълка; тя далеч не притежава свирепостта примерно на американската гризли, която я прави толкова опасна, и се осмелява да нападне човека само когато е подтикната от неизбежна самоотбрана. Лапландците до един бяха много опитни скиори. Ние летяхме със скоростта на бърз влак по равнината, но това, види се, все още не бе достатъчно за стария Пент.

— По-бързо — извика той, — иначе тя ще стигне хълма и ще се скрие зад скалите, където много трудно ще можем да я следваме.

Ние забързахме, ала мечката сякаш беше чула думите на предводителя. Тя зави внезапно наляво. Животното трябва да бе забелязало преследвачите си и сега се понесе тромаво към хълма, представляващ предвестник на планината фйел, която със своята отрупана със сняг елхова тъмнота поглеждаше надолу към блатистата страна. Ние опитахме да пресечем пътя на бегълката, но не ни се удаде; тя изчезна от очите ни, още преди да сме достигнали хълма.

— Ето я дирята — рече чичо Сете, — тя води право нагоре към най-калпавото място. Свалете ските! Те тук вече не чинят нищо.

Ние метнахме ските на рамо и заизкачвахме стръмния скат на възвишението. Снегът беше няколко стъпки дълбок, което много затрудняваше изкачването. Ние полагахме всички възможни усилия, така че здравата се запотихме под тежкото облекло, ала независимо от това напредвахме доста бавно. Най-сетне стигнахме билото на хълма, ала трябваше да се задоволим само със следата на мечката — тя самата беше спечелила значителна преднина.

Теренът беше изключително насечен. Ние трябваше да се провираме ту надясно, ту наляво, ту напред, ту отново обратно между остри, наполовина засипани от сняг скални отломъци. Имах чувството, като че на мечката бе доставяло особено удоволствие едно хубавичко да ни обърка. И при това нито за миг не биваше да губим предпазливостта, тъй като зад всеки камък бе възможно да се натъкнем на нея.

Най-после стигнахме до една малка височинка, където тя си беше позволила кратка почивка. Наистина си имахме работа с голяма хитруша. Тя беше избрала този извисен наблюдателен пункт, понеже тук още отдалеч можеше да забележи нашето приближаване, и беше същевременно достатъчно умна да използва времето за една бърза закуска. За тая работа в най-добрия случай беше оставила десет минути, ала за това кратко време еленчето все пак беше кажи-речи напълно изчезнало.

— Wuoike! (Поврага!) — изруга татко Пент. — Тоя partne pahakase^[5] ни е оставил само кожата и краката. Hautesn so mon kalkao lapmet! (Ще наредя да го налагат до смърт!)

Той размаха заплашително над главата си щеката и пое отново по следата. Тя водеше в една стръмна клисура нагоре към фйел. Дълбокият сняг извънредно много ни затрудняваше. Ние се плъзгахме почти на всяка крачка отново надолу и мина доста време, преди да достигнем височината на гората. Предимство беше, че червените ели растяха много нарядко. Многобройни скали лежаха пръснати между стволовете. Следите се виждаха ясно.

Ние крачехме безмълвно все един зад друг. В един момент, тъкмо когато се канехме да стъпим на някаква поляна, вървящият начело Пент спря зад последното дърво.

— Какво виждаш? — попита високо чичо Сете.

Аз вървях след Пент и също като него бях видял един мъж, който се появи с бърз ход вляво от нас измежду дърветата. Но когато чу гласа на чичото, побърза да изчезне обратно в полумрака на гората.

— Кой беше това? — попитах аз тихо.

— Не го разпознах, господине — отговори старият. — Какво ще ти търси един мъж по това време тук в гората!

— Ти навярно си единственият, който живее в този край?

— Да. Дали не е някой мъж, тръгнал на aito^[6]?

— Не ми се вярва. Един такъв нямаше да ни лиши от поздрава си. Той избяга, значи неговият път трябва да е пътят на кривдата.

— Господине, наистина ли мислиш така?

— Да.

— Тогава трябва да го последваме!

Тези думи бяха изречени с припрян, угрижен тон, който не можах веднага да си уясня. Ето защо попитах:

— Мислиш, че е убиец на елени?

— Не, мисля нещо друго, waljam^[7]. Аз трябва да видя кой е. Вие междувременно следвайте мечката!

— Не бива да тръгваш сам! — предупреди синът му Неете.

— Какво знаеш ти, хлапе! Вървете! Не е необходимо да остава някой с мен!

Тези думи бяха изговорени с толкова заповеден тон, че ние трябваше без възражение да се подчиним. Със сигурност не беше безопасно да се залови тук в гората и при този сняг с един непознат, който ни се беше сторил толкова подозрителен. Той трябва да си имаше някоя съвсем особена причина да остане сам, при положение че едно придружителство се явяваше толкова необходимо. Ние го оставихме да върви и продължихме да следваме дирята на мечката. Усилията ни много скоро бяха възнаградени. Само след късо време следата ни отведе до открита площадка, покрита с лабиринт от камъни. Животното лежеше скрито тук някъде, защото когато обходихме мястото, установихме, че дирята не извежда навън.

Кучетата до момента бяха при нас — всяко вързано със сиджимка към своя господар. Но сега, когато обградихме мястото, бяха пуснати. Те се стрелнаха между камъните и скоро долових редом с яростния им лай едно дълбоко и сърдито ръмжене. Данданията спря за кратко време и после се придвижи към срещуположната на мен страна. Докато на вълка налита направо на гърлото, спрямо мечката кучето на лапландеца се държи предпазливо. То я примамва да излезе от леговището, без самото да се подхвърля на опасност. Така и днес не се чуваше някое от кучетата ни да е получило удар. Отсреща много скоро отекна изстрел и веднага след него втори. После хайката надигна триумфиращ вой, по който веднага се разбра, че мечката е повалена.

— Неете, мъртва ли е? — провикна се през поляната стоящият вдясно от мен Анда.

— Mije lepe winsam! (Ние победихме!) — отговори запитаният. — Wiesodake le tarfok. (Мечката е мъртва.) Елате насам, kratnatjeh^[8]!

Побързахме към викащия. Мечката лежеше безжизнена на земята. Младият Неете я беше оставил да приближи на две крачки, тикнал сетне дулата на двуцевната си пушка в разтворената паст и дръпнал два пъти спусъка.

— Тя е заела, че е мое еленчето, което изяде — рече той доста равнодушно, — и затова дойде аз да я убия.

При лапландците всеки член от фамилията има собствени животни при стадото с негов собствен, определен [???]. Още при рождението бащата подарява на детето един елен; при кръщенето то получава втори; който открие първия му зъб, трябва да му подари трети. Домашната прислуга също получава своето възнаграждение и специалните подаръци в елени и ето как един ратай, който се сдомява за някоя ратайкиня и присъединява нейните животни към своите, много лесно събира стадо, правещо го самостоятелен мъж. По тая причина при лапландците няма същинска немотия, освен ако чрез някоя епидемия или безснежен студ не изгуби стадото си. В този случай животните не могат да освободят мъха, представляващ тяхната зимна прехрана, от леда и са обречени окаяно да загинат от глад.

— Sotn le anak (Това е мъжкар) — рече чичото. — Одерете му кожата и го нарежете на парчета, за да можем по-лесно да го носим. Тялото принадлежи на нас, лапите ще дадем…

Той спря посред изречението. Моето присъствие, види се, му попречи да си довърши приказката. Аз заподозрях причината. Лапландците са в голямата си част християни, ала си имат още много езически обичаи от отколешно време, на които много държат, макар че с крайна неохота допускат чужденеца да го забележи. Може би и мечите лапи щяха да бъдат обречени на Термес — едно от техните по-раншни божества, на чиято статуя, един грубо обдялан пън, все още много лапландци издигат скрито светилище в някой потаен лес. И лапите наистина бяха отделени и вързани заделено наедно.

— Вижте колко са постали вече! — каза Неете, синът на Пент. — Този мечок не е бил смушен в земята и нещо го е смутило в неговия зимен сън. Той е тръгнал да търси някое друго място и е огладнял. Пристигна така тихо, че аз го съзрях едвам когато чух клетото същество да избрехтява за последен път. Дано душата му вечно странства като дух в metse^[9]!

Отделните късове от убитото животно, което сигурно бе имало една дължина от шест стъпки, бяха взети и ние поехме по обратния път. Когато стигнахме при мястото, където Пент се бе отделил от нас, аз спрях.

— Още не се е върнал — казах. — Няма ли да е по-добре да видим какво става с него?

— Не бива — отговори чичо Сете. — Той е повелителят и заповяда никой да не го следва. Ние сме длъжни да се подчиним.

— Но ако му се е случило нещастие!

— Аз не го вярвам. Той познава всяка стъпка ширина от тази местност, всяко дърво в гората и всяко животно, живеещо тука. Ние можем да бъдем напълно спокойни. Той сигурно се е върнал при колибата.

— Това е много съмнително. Той като ловец съвсем определено щеше да се присъедини към нас, за да ни помогне да повалим мечката.

— За тая цел ние си бяхме достатъчно мъже, той го знаеше. Нека значи спокойно си продължим!

Ние изминахме обратно горския участък, спуснахме се по скалистия хълм и се намерихме отново по блатистата равнина, където сложихме ските и можехме по-бързо да се придвижваме. Северното сияние беше пред угасване, когато достигнахме колибата.

Скелетът на тази колиба бе образуван от известен брой пръти, които бяха така забити в земята, че върховете им горе се събираха. Понеже татко Пент се числеше към заможните лапландци, те бяха покрити с двоен пласт еленови кожи, а горе беше оставен един отвор, та да може да се изтегля пушекът. По време на спане обаче той биваше затварян, за да не бяга топлината. Това кожено покривало се простираше още на известно разстояние над земята, което позволяваше да се съхраняват под него провизии. Сега през зимата жилището беше покрито от дебел свой замръзнал сняг, който не допускаше да проникне никакъв студ във вътрешността. В средата на жилищното помещение се намираше, както вече казах, огънят, над който бе провесен един меден котел, закрепен със синджир горе за един от прътите. Околовръст бяха проснати върху пласт сено меко ощавени кожи, формирайки по този начин местата за спане и сядане за членовете на семейството и кучетата. Посудата висеше по наклонените стени, а горе, в близост до димохода, бяха окачени еленови бутове и шкембета, съдържащи сиренето и замразеното мляко, а може би и служещата като универсално целебно средство еленова кръв.

Когато пристигнахме, бяхме посрещнати от какке Кайра с високо ликуване, дължащо навярно своята причина на мечата шунка, която за лапландеца е винаги добре дошъл деликатес. При неговите силни викове пристъпиха от колибата жените.

— Kussne le attje? (Къде е таткото?) — попита майка Снйера, като видя, че старият Пент липсва.

— Той още ли не е пристигнал? — осведоми се чичо Сете.

— He. Etnatjam^[10], той къде остана?

— Там в гората.

— В гората? Във wuorai^[11]? Ами ако го нападне някоя мечка, вълк или чак пък някой wuoikenes^[12]? Защо остана той в гората?

— Видя един мъж, когото последва. Беше някакъв ammats^[13], който поиска да се скрие от нас.

— Tije lepet takkam jermetipme. (Вие сте постъпили неразумно.) Този чужденец може да е някой еленоубиец, който носи много оръжия със себе си. Защо оставихте сам таткото?

— Sotn le trawam mau. (Той така заповяда.)

— Тогава е трябвало да го послушате — успокои се тя. — Каквото той заповяда, това трябва да стане, защото той знае какво прави.

Татко Пент следователно беше истински патриарх, който управляваше неоспорвано и винаги съумяваше да издейства верния престиж на своята воля. При обяснението, че той самият е пожелал да остане сам, всички грижи на жената отпаднаха и хората се заеха вече с ловната плячка, която бяхме донесли. Лапите изчезнаха незнайно къде. Карантията беше хвърлена в котела, за да бъде сварена и изядена веднага, а месото бе накачено за замразяване.

Хората и кучетата отново седяха уютно край огъня. Сънят беше забравен. Но ето че чухме дращене под вратата и кожата, покриваща входа, се повдигна нагоре.

— Repe^[14]! — извика уплашено майка Снйера.

Така се казваше именно любимото куче на стария, което го бе придружавало в гората. То дойде, пропълзявайки под кожата, и се спря с прибрана опашка да нададе протяжен вой.

— Repe, kusne le attje? (Репе, къде е таткото?) — попита чичото, скачайки от постелята.

Кучето забеляза, че е било разбрано. То скочи, скимтейки, нагоре към питащия и после обратно към вратата.

— То иска да заведе помощ — казах аз, посягайки към пушката си. — Неговият господар го е сполетяло нещастие. Ние трябва бързо да го последваме.

— Или то само е изтичало пред attje — рече какке Кайра, ратаят, който беше сменен от Анда.

— Не. То има досущ поведението на куче, което търси помощ. Ние излязохме пред вратата и закрещяхме името на стария в здрачната северна нощ. Студът позволяваше на вика да се разнесе на далечно разстояние, ала колкото и остро да се вслушвахме, отговор не можахме да чуем.

— Harra^[15], ти имаш право — отсече чичото, — на него нещо му се е случило. Вземете ските и оръжията и нека следваме кучето!

— Това не е достатъчно — отговорих аз. — Вземете също ремъци, въжета и пръти. Той може да е паднал в някоя sala^[16].

Жените заплакаха и се завайкаха, пък ние взехме мълчешката всичко необходимо, надянахме ските и се предоставихме на водителството на умното куче, което чичото, първи в колоната, водеше за едно въже.

Напуснахме колибата в срещуположната отпреди туй посока. В началото на нашия мечи лов, хълмовете бяха от лявата ни страна, но сега те лежаха от дясната. Подстъпите им започваха в края на една обширна, покрита с дълбок сняг равнина и в тяхното протежение кучето се втурна в най-бърз бяг. Без ските изобщо нямаше да сме в състояние да го следваме. Така изминахме може би четири английски мили, когато то зави надясно и се насочи към едно възвишение, което нямаше голяма стръмнина, така че не беше необходимо да се освобождаваме от ските. Вървяхме по нагорнището с почти същата бързина както досега, докато стигнахме до една открита, лишена от гора площ, която от другата страна доста рязко се спускаше отново в дълбочина.

— Ipmel — извика чичото изплашен, — sotn watsa salajagnai! (O, Господи, навлизаме в Ледените процепи!) Orrop wahrok! (Нека бъдем предпазливи!)

Той опъна въжето, принуждавайки кучето по този начин по-бавно да тича, като проверяваше с щеката си земята на всяка стъпка ширина, преди да пристъпи.

— Опасна ли е тази земя? — попитах го аз.

— Господине, ние вървим през rutaimo^[17], където живеят злите духове. Всеки от тях си е издълбал една бездна, която е покрил със сняг, за да имаме samelatjeh^[18]. Стъпи ли някой върху него, то се сгромолясва долу в пъкъла, ако saiwaolmak^[19] не протегне ръката си да го задържи. Понякога идва също някой свят ангел и го изтегля обратно.

Така се смесваха в представите на стария лапландец християнски картини с езически. На него в крайна сметка му беше все едно дали от ангел, или от божество ще трябва да очаква помощ. Може би си мислеше, че единият е толкова могъщ, колкото и другият.

Та ние се плъзгахме значи предпазливо по платото и наистина стигнахме няколко процепа, над които снегът бе образувал една споена кора, която едва бе в състояние да издържи куче. Ние разпознавахме тези места по формацията и цвета на тяхната покривка и ги прескачахме с помощта на щеките. После започна спускането. Ние трябваше здраво да запъваме щеки, за да можем да запазваме предпазливия си начин на придвижване, тъй като пукнатините станаха по-многобройни отпреди. Кучето теглеше много мощно въжето и при едно внезапно дръпване му се удаде да го скъса. То се втурна с дълги скокове надолу по хълма, но недалеч спря и извиси един висок вой.

— Там е! — викна чичо Сете. — Дано помощта е навреме! Ние се постарахме да изминем колкото се може по-бързо късото разстояние и скоро стояхме пред една тясна, дълбоко навлизаща в земята пукнатина, в чиято покривка имаше пробита дупка. Кучето опита с ровене да я разшири, но се пазеше пред опасността да се громоли долу. Една следа от ски водеше отдясно към мястото, но не излизаше отвъд.

Неете, синът, легна по корем и викна надолу:

— Attje totn lep tann? (Татко, тук ли си?)

Не прозвуча никакъв отговор, ала кучето беше направо извън себе си. То на няколко пъти се приготви да скочи долу, ала страхът все го възпираше.

— Той е долу — казах аз. — Нека зарежем всяко питане, защото нямаме време за губене. Дайте въжетата, някой трябва да се спусне!

— Аз ще сляза — отговори Неете, — аз съм най-лекият. Хера (господине), ти си най-едрият и силният от всички ни, ти ще държиш kartsait^[20]!

— Добре, вържете halkoit^[21] заедно и ги сложете напреко на цепнатината, за да ни служат като опора. Но бързо!

Само минута по-късно младият мъж висеше в отверстието, в което трябва да владееше ужасен студ. Той съвсем не бе стигнал кой знае колко надолу, когато даде знака.

— Mon lep sot (Намерих го) — извика. — Спуснете още едно въже!

Въжетата бяха тънки, наистина, но сплетени от неразкъсваеми ремъци от еленова кожа, така че и най-тежкият мъж можеше да им се повери. Докато аз държах сина, друг му спусна второ въже, на което трябваше да върже бащата. Това стана за късо време и после двамата бяха изтеглени.

Татко Пент падна вкочанен на снега.

— Той е мъртъв! — изплака Неете. — Злите духове са му отнели живота!

Аз прегледах стария лапландец. Сърцето му биеше и нито един от крайниците му не изглеждаше увреден. Ето защо успокоих другите:

— Sotn ela! (Той е жив!) Няма му нищо, лишен е само от съзнание. Какво положение имаше той в пукнатината, Неете? Тя май не е дълбока.

— О, хера, дълбока си е тя, много дълбока и изцяло покрита с лед — отговори той. — Но е тясна и така щеката му се заклинила здраво и го задържала.

— Wekkes auto! (Какво чудо!)

— Да, светият Jesots^[22] го е предвардил. Но кажи, възможно ли е той въпреки това да умре?

— Възможно е да си е ударил главата в леда. Той въпреки дебелите си дрехи се е вдървил от студ и трябва следователно много дълго да се е намирал в цепнатината. Това ме кара да предполагам, че е зашеметен, защото от един несвяст отдавна да се е съвзел. Вземете прътите и направете една носилка. Ще го отнесем при колибата! Нека един избърза напред и да вземе еленската шейна, за да можем по-бързо да се придвижим.

— Аз ще го сторя! — предложи услугите си доблестният какке Кайра. — Аз така ще бързам, че няма да ми е мразовито, и поради това ви оставям кожуха си, защото инак няма да можете да направите свястна носилка.

Той хвърли широкия кожух, грабна щеките и пушката и започна да се плъзга със ските си обратно по същия път, по който бяхме дошли. С помощта на кожуха, прътите и въжетата беше стъкмена една съвсем прилична носилка. Ние вързахме здраво на нея спасения и поехме по обратния път. За нас естествено той беше тежък, защото не бе дреболия да прехвърляме товара си невредим през процепите. Това изискваше толкова много предпазливост и време, че шейната вече чакаше долу при хълма, когато достигнахме равнината. Какке Кайра беше заел временно кожуха на Анда.

Припадналият беше закрепен на шейната и после ние се понесохме с вихрена бързина към колибата по сега гладката и сигурна повърхност. Естествено теглената от бързите като вятър северни елени шейна стигна с чичо Сете, който я караше, по-рано от нас и когато ние свалихме ските и влязохме, намерихме татко Пент вече да лежи до огъня. Той беше все още в безсъзнание, ала въпреки това майка Снйера се беше заела много усърдно заедно със своите дъщери да тъпче догоре, оплаквайки и окайвайки, насилствено отворената му уста с парчета замръзнала еленска кръв.

— Да го уморите ли искате? — викнах им аз.

— Кръвта помага за всичко, хера! — увериха ме тържествено те.

— Тук тя само вреди! Извадете му я и го разгърдете. Аз имам едно по-добро лекарство!

В силно свилия се пътен сак от страна на медикаменти нямах всъщност нищо друго освен половин шишенце арникова тинктура, но срещу нараняване при падане тя си беше съвсем добро средство, стига да нямаше пострадали и вътрешни органи. Дрехите му бяха разтворени, за да се облекчи дишането, и тъй като нямаше в наличност нафта, нишадъров спирт или нещо подобно, то помолих за енфие. Всички порядъчно се зачудиха, че един почти мъртвец трябва още и да смърка, ала въпреки това към мен веднага се протегнаха множество изработени от еленова кожа кутийки. Лапландецът изключително много обича тютюна, почти също колкото ракията, но тъй като от нея той най-често е лишен, то пуши и смърка много. Ето защо в колибата имаше достатъчно табакери.

Аз приложих на зашеметения една порядъчна щипка в онази част на лицето, която лапландците наричат njuonne^[23], действително не се наложи никак дълго да се чака възнамерявания ефект. Неговото изпъкнало чело се покри с бръчки, затворените очи започнаха да треперят, устата се отвори — бавно, наистина, но толкова широко, колкото беше възможно. Обмазаните заради студа и разните дребни гадинки с помада от смола бузи се разтеглиха и сетне последва онази позната експлозия, за която всички народи имат едно и също обозначение: апп… чих!

— Aeitnan! (Наздраве!) — прозвуча ликуващо от всички уста. Магията беше разтурена. Очите се отвориха, раздвижиха се няколко мига учудено от кръга и после прозвуча вече, и то с много категоричен тон, първият доловим за слуха признак за живот:

— Muaji, wattopte malep! (Дайте ми кръв!)

Майка Снйера ме погледна въпросително. Аз й кимнах, защото на това заповедно искане на един едва-що събудил се от смъртта моето чувствително сърце не можеше да се противопостави. Тъй като съдържанието на стария еленски търбух вероятно не беше богато, бе отворен нов и съхраняваната вътре кръв извадена. После майката се нахвърли с трите асистентки върху пациента и той получи от четири страни такова енергично натъпкване на устата, че трябваше пет пъти да преглъща, преди да намери време веднъж да си вземе сулука. Големите късове замразена до лед кръв изчезваха така бързо и масирано в хранителното отверстие на клетия болник и той разкриваше едно толкова издръжливо въодушевление да се изплъзне по този начин на смъртта, че мен ме достраша и накрая прекратих процедурата. Но едва бяха престанали новосъбудените му жизнени сили да работят в тази посока, то той посегна към главата си и проплака:

— Mon lep luokatest, mon lep hawetetowum! (Аз имам болки, аз съм ранен!)

Прегледах мястото, посочено от ръката му, и открих под дебелия кожен калпак, който носеше, един доста голям оток. Значи все пак си беше ударил главата.

— Tunji mon kalkap wekketet! (Аз ще ти помогна!) — успокоих го и посегнах към тинктурата.

— Tote lep pasker? (Ти доктор ли си?) — попита той учудено.

— Да — отговорих, за да му вдъхна вяра.

— Какво имаш тук?

— Това е един цяр, който ще ти облекчи болките.

— Добър ли е на вкус?

— Ти няма да го пиеш, а аз ще ти го сложа на главата.

— Я дай да го помириша!

Поднесох му с неблагоразумна драговолност отвореното шишенце под носа. Той пое миризмата на силния спирт с растящо благоразположение и помоли с прояснена физиономия:

— По-добре дай да изпия лека, хера! Тогава аз ще оздравея по-бързо, отколкото ако ми го туриш на главата.

Аз отклоних и поисках да ми дадат парцали от една стара лятна рокля. Навлажних ги и направих компрес на подутината. Понеже исках след известно време да повторя навлажняването, не върнах шишенцето в сака, а го тикнах, за да ми е под ръка, в сеното на моята постеля.

— Аттйе (татко), как попадна в процепа? — попита сега младият Неете, като с този въпрос се притече на помощ на всеобщото любопитство.

Старият помълча известно време, после отговори:

— Не ме питайте. По-късно ще научите!

На тази заповед трябваше да се откликне с подчинение, макар аз да не можех да проумея защо отказва информация, за която ние чрез неговото спасяване все пак си бяхме извоювали едно предостатъчно основание. Той от своя страна пожела да знае как е протекъл мечият лов и какво обстоятелство му беше довело нашата помощ. Изслуша доклада ни и едва-що узнал, че дреболиите на мечката все още се намират във врялата вода на котела, то заповяда да се вземат nipeh^[24] и веднага да се започне апетитната гощавка.

Майка Снйера набоде отделните парчета карантия от бакъра и ги наслага в кожения си скут, чийто матов блясък даваше да се отгатне всичко, що беше в него изтривано, обърсвано и изчиствано. Там те бяха нарязани на части и цялото мъжко, женско и… кучешко съсловие получи сега разрешение да си взема каквото му е по угодата.

Що се отнася до мен, то аз имах щастието да бъда обслужен от красивата Маря^[25]. Тя беше най-голямата дъщеря на Пент, броеше може би двайсет и три лета и, види се, по време на моя четиринайсетдневен престой в тяхната колиба вече много приятелски ме беше сключила в сърцето си. Тя ми стигаше таман до под мишницата, имаше два фунта лой в плитките си и трийсет квадратни цола смолисто мазило по страните; устните й се усмихваха с дванайсетсантиметрова широта; нослето й приличаше на лешник, а от постоянното заслепяване на снега очичките й бяха навикнали към примигването на земеровка^[26], което оказваше на моето неохраняемо сърце едно не баш с логаритми пресметнато въздействие.

Тя накъса най-хубавите късчета, които свари да отърве за мен от зъбите на кучетата, със своите дебелички, катраненорозови пръстица и ми ги напъха в направо „концентриращата се назад уста“. Родителите наблюдаваха с добродушие тази гостолюбива закачливост и аз успях да се измъкна от това общително тъпчене единствено като излязох за малко пред колибата, за да мога да стана отново господар на храносмилателните си органи.

Когато влязох отново, направи ми впечатление небесното усмихване, тронуващо по лицата с една топлота от седемдесет градуса по Реомюр^[27]. Аз тутакси схванах своята непредпазливост, посегнах към шишенцето и го задържах срещу пламъците — беше празно, „бом бош“ би казал турчинът — „съвсем празно“. Достопочтените лапландци си бяха разтрили стомасите с моята тинктура отвътре.

Аз усетих голямо желание здравата да ги навикам, ала бях принуден да се разсмея, когато старият Пент поднесе извинението си:

— Хера, нали няма да се караш, а? Ние ядохме от мечката и по вкуса ни се видя, че тя е била болна. Ето защо взехме от твоя цяр, който лекува всички болести. За моята глава той вече не е нужен, понеже болката се махна и аз съм здрав!

Аз му подадох празното шише.

— Щом си взел лекарството, то вземи и шишето. Подарявам ти го!

С този дар причиних голяма радост, тъй като стъклото или шишето в домакинството на лапландеца е рядкост. По тая причина той заговори много щастливо:

— Harratjam^[28], ти си един много прочут и добър доктор и заедно с теб в моята колиба пристигна една голяма благодат. Когато дойде при нас, ти донесе три шишета spanska win^[29], което облекчи нашите сърца, ама цярът ти ни се услади още повече. Де само да имаше повече от него! Сега обаче аз съм уморен. Искаш ли да легнеш пак заедно с мен да поспиш? Когато се събудим, ти ще ме придружиш до фйел, защото аз имам да говоря с теб нещо важно.

Последните часове бяха за всички ни повече или по-малко уморителни и ето как предложението му беше дарено с живо одобрение. Отвореният димник беше пак затворен и скоро достойната за завиждане ситуация, от която ни беше откъснала мечката, бе отново възстановена.

Човек и особено пътникът скоро свиква на всичко и ето как аз си заспах най-блажено и не се събудих, докато очарователната Маря не придърпа дългите ми кожени ботуши, за да ги използва като столче при новото раздухване на огъня, макар че някак си случайно двата ми крака бяха пъхнати в тях. Аз търпеливо издържах натиска на дребната особа, докато свърши и с достойно за признание внимание бутна пак към тялото ми изпънатите колене. После се надигнах разположено до седнало положение, за да погледам как се приготвя сутрешната супа.

Като първа приправка естествено послужи бульонът, останал в котела от варенето на мечешките вътрешности. Към него бяха притурени парчета съсирена кръв, натрошено сирене от кошута, което е приблизително толкова вкусно, колкото би се усладила на човек старата рогова кутия на Детска латерничка, ако му скимне да я дъвчи, след това порция sick^[30], която издаваше присъствието си с една повече от натрапчива миризма, няколко шепи blabar^[31], малко сол, която можеше да се сложи само защото татко Пент беше богат човек, една малка доза брашно, което обаче наподобяваше сухи стърготини, и накрая още изчистените по не знам какъв начин черва на мечката, естествено нарязани и накъсани на парчета, чиято чистота изглеждаше да е от много съмнително естество.

Вместо да участвам в този пир, аз предпочетох да си измоля едно парче еленско, което желание на драго сърце ми беше удовлетворено, тъй като хорицата, види се, се раздаваха да могат да изконсумират и моя супен пай.

След тази утринна закуска, която всъщност не можеше да бъде наречена утринна, понеже сега имахме месеци траещата зимна нощ на Севера, татко Пент ме помоли да го последвам на открито. Ние си взехме щеките и пушките и надянахме ските. Той ме поведе по съвсем същия път, по който бяхме преследвали мечката. Това ме накара да предположа, че намекнатият разговор ще се отнася до неговото последно, злощастно приключение, ала той се плъзгаше мълчаливо напред и не обели нито дума, докато не стигнахме мястото, на което се бяхме разделили там горе в гората.

— Piejo, harra! (Седни, господине!) — каза, като самият се намести в мекия сняг. — Аз ще говоря с теб по една работа, за която не бива никой нищо да знае.

Аз заех място до страната му, а кучетата, без които никой лапландец не напуска колибата си, легнаха пред нас. Дори на госта се зачислява, ако остане за по-дълго време при тях, един от тези верни, постоянни придружители. Старият гледа известно време в земята пред себе си — вероятно търсеше вярното начало, а аз се пазех да прекъсна с някоя дума размишленията му. Накрая подхвана:

— Хера, можеш ли да мълчиш?

— Да — отговорих просто.

— И наистина ще си мълчиш?

— Да.

— Аз ти вярвам, защото те наблюдавах и мога да ти се доверя. Искаш ли да ми хванеш един крадец?

— Крадец…? Аз…? — попитах удивено.

— Да, ти! Когато при нас бива извършено някое злодеяние, то konoks^[32] изпраща тук войниците си да издирят извършителя. Само че минава много дълго време, докато приключат с далечното пътуване, и той вече отдавна е изчезнал към Norje^[33], където те нямат право да го последват. Пък и тези мъже рядко са достатъчно умни, за да заловят един samelats^[34], който познава местността по-добре от тях.

— Ти си бил окраден? — запитах аз.

Неговото иначе радушно лице възприе един направо разлютен израз.

— Да — отговори с див поглед на малките си примигващи очички.

— От кого?

— Това не знам.

— Имаш ли подозрение?

— Не.

— Да не е някой от слугите?

— Не.

— Какво ти е откраднато? Някой елен?

— О, хера, как бих могъл да зная дали ми е откраднат елен! Аз имам над хиляда парчета, от които често се губи по някой. А и да ми беше взет един елен, това нямаше да ми причини такава болка. О, не, кражбата е много по-лоша, защото ми липсват пари, много пари!

При тези думи той зарони горчиви сълзи. Детинската душевност на лапландеца не е в състояние да понесе загубата с мъжествено спокойствие.

Сега догадих взаимовръзката. Мъжът, побягнал от нас, ли беше крадецът? Някое от потайните скривалища на Пент ли беше открил той? Татко Пент беше много богат. Той притежаваше над хиляда елена, както току-що ми бе казал, и навярно беше заровил много пари.

Когато лапландецът отива на някое пазарище или посещава някой от малкото градове, то иска цената за неговите кожи и другите там стоки да му се плаща в твърди сребърни талери. Годишно по този начин се запътват значителни количества сребро към негостоприемните райони на високия Север, където изчезват, защото жителят на Лапландия рядко или никога не дава талер, който веднъж е прибрал, напълни ли се торбичката, той потърсва някое усамотено място в гората, блатото или между скалите, където скрива твърдите „riksdaler“. За тези неща той съблюдава най-дълбоко мълчание и разбулва тайната пред своите наследници едвам когато почувства неизбежната смърт. За да не изгуби цялата си налична сума при случайното откриване на едно такова място, той я разпределя в няколко скривалища, които от време на време тайно навестява, за да се наслаждава на своите богатства. Нерядко се случва някой лапландец неочаквано да умре, без да е могъл да издаде скривалищата си, или пък те са били описани така неточно, че не могат да бъдат открити от неговите близки. Сегиз-тогиз настъпват и природни явления, които унищожават или правят недостъпен един такъв тайник, и става така, че се губят значителни суми, за които никой не може да се надява, че някога ще бъдат отново намерени. Дивите пущинаци на Лапландия представляват една огромна спестовна касичка, поглъщаща доста значителни капитали.

— Бива ли да узная за колко пари става дума? — попитах аз стария.

— Kwekte wuossdh (Две торбички) — отговори той.

— Ти си ги бил скрил?

— Да, хера, известно ти е, че никой не бива да знае къде лежат талерите — ни братът, ни жената, нито децата. Ти знаеш също, че аз бях на тържището в Енонтекис. Там продадох много кожи, много сирене и също много ръкавици, които моите дъщери бяха изплели. Направих размяна за неща, от които се нуждаех, и накрая пак ми останаха две торбички лъскаво сребро. Вчера, когато кошутите бяха доени и моите хора значи бяха възпрепятствани да ме последват, аз взех ските си и тръгнах нагоре към фйел да скрия среброто. На връщане съгледах някакъв другоземец, който се плъзгаше помежду скалите. Проследих го, ама той ми убягна. Сега се върнах при скривалището, извадих пак парите и ги скрих на друго място. След полунощ обаче, когато преследвахме мечката, отново видях другоземеца. Веднага си помислих, че той дири среброто ми, и го последвах. Той изчезна. Сега навестих моето скривалище — среброто си беше там, ала докато го оглеждах, получих един удар. Стана ми много тъмно пред очите и се сгромолих, но само след минута се съвзех. Парите ми бяха отмъкнати и аз видях крадеца вече далеч от мен да лети много бързо по lopme^[35]. Подгоних го. Той опита да достигне другата страна на karr^[36] и затова аз се насочих към Ледените процепи, за да му пресека пътя. Аз познавам този лед, ала гневът замъгляваше очите ми; пропуснах да видя една пукнатина и се стоварих вътре… когато дойдох отново на себе си, лежах в моята колиба и имах енфие в носа си. Крадецът обаче се изплъзна.

— Не го ли разпозна?

— Не. Той се беше промъкнал зад мен, без да го забележа. Носеше зимна маска както всички ние, за да не му измръзне лицето.

— Не запомни ли поне фигурата му?

— Хера, нощта на Самеланд трае три месеца и мами очите. Северното сияние беше неспокойно и пламъците му трептяха по снега. Кой може тогава точно да ти вижда! Мъжът беше облечен както другите мъже; един samelats изглежда като всеки друг, когато не си седи в шатрата. Аз не бих го разпознал. Ако ти не ми помогнеш, хера, никога няма да мога да открия крадеца и моето бляскаво сребро е изгубено.

— Аз? Как мога аз да ти помогна, след като на теб дори войниците на краля не са ти от полза! Аз познавам тази страна също така малко като тях и нямам нито даже властта, която те притежават спрямо крадеца.

— Хера, ти се лъжеш! Твоята глава стърчи над всички samelatjeh^[37] и хората тук никога не са виждали такива оръжия като твоите. Всеки един крадец ще се бои от теб. Пък и ти си бил в далечни, диви страни, където си се научил да четеш дирята на един беглец, както ние не умеем. Та нали самият ни разправи за злите indatjit^[38], които сте преследвали през планини и долини, за да си вземете пак кожите, дето са ви ги били откраднали. Аз ще те наведа на дирята на крадеца и знам, че като я разгледаш, той няма да ни се измъкне.

Хм! Едно такова доверие не бях очаквал. Щях да се посрамя, ако откликнех на желанието му, без да съумея да го оправдая. Ето защо отговорих:

— Attjats^[39], аз съм от съвсем наскоро в Самеланд. Наистина не мисля, че мога да ти помогна.

Тогава той ми смигна с една от най-хитрите си усмивчици и каза:

— Хера, ти можеш, защото нали сам каза, че си доктор!

— Да не би да мислиш, че един доктор трябва да се е научил и крадци да лови?

— Ти искаш да се шегуваш с мен? Един доктор е учил всичко; един доктор може всичко, стига само да поиска!

— Кой ти го каза?

— Не е необходимо някой да ми го казва, защото ние всички бездруго си го знаем. На един доктор трябва всичко да се отдава, защото той е учил как да прави saiwa tjalem^[40], а който носи в себе си един добър saiwa tjalem на него нищо не може да му се опре, стига да има грижата да го пази непокътнат.

— Лъжеш се — казах аз с укорително поклащане на глава. — Няма амулет и saiwa tjalem, който да притежава такава сила.

— Хера, ти само не искаш да си признаеш! Та нали аз самият имам една такова писание.

— От кого?

— От един доктор, когото срещнах в Лулеа край морето. Той беше много умен мъж. Даде ми цяр за болните очи, а когато го помолих за амулет, написа го веднага, без да вземе пари. Аз го носих в продължение на много години върху гърдите и през това време никога не съм имал нещастие. Сега обаче потта го разяде и поради това въздействието му почти съвсем се изгуби. Ако не беше така разяден, със сигурност нямаше да попадна в цепнатината. Аз ще те помоля да ми напишеш един нов.

— Къде го държиш?

— Тук — отговори той, посочвайки гърдите.

— Можеш ли да ми го покажеш?

— Докторът не ми е забранил. Искаш да го видиш?

— Да.

Той бръкна под дрехите си и извади едно сгънато парче кожа, което висеше на връв и съдържаше един многократно сдиплен лист хартия. Подаде ми го.

— Ето — рече. — Познаваш ли знаците, дето стоят на него? Изписаните с молив букви бяха много избледнели, ала въпреки това аз от пръв поглед различих, че думите са немски.

Моята немалка изненада премина във весел смях, когато разгадах следните слова:

„По Ганг ухае и сияе,

дървета исполински там цъфтят

и хора хрисими, красиви

пред цвета лотосов коленичат.

В Лапландия има люде мръсни,

плоскоглави, широкоусти и дребни.

Край огъня те клечат и пекат

си риба и квакат и крещят.

Един шегобиец“

Значи този известен стих на Хайнрих Хайне добрият татко Пент беше носил години върху сърцето си и беше му приписвал чудодейна сила! Палавият кобалд^[41] на поета следователно се бе подвизавал даже тук горе, в Лапландия. Но кой можеше да е бил писачът на тези редове? Наистина ли някой лекар? Можеше ли един образован мъж да се забрави дотолкова, че да подсилва в предразсъдъците един суеверен лапландец? Въпреки първоначалното си развеселяване аз все пак се ядосах, поради което казах:

— Аттйе Пент, това не е saiwa tjalem, a kaiwes tjalok^[42], и който ти ги е написал, не е бил доктор.

— Хера, ама той помагаше!

— Аз ще ти прочета текста и тогава ти ще прецениш какво да мислиш за него.

Преведох му, доколкото добре ставаше, словата на лапландски, но при последните думи той скочи гневно и извика:

— Да ме подиграваш ли искаш? Тези думи ги няма тук!

— Те са тук!

— Това не е вярно, хера!

— Лъжец ли искаш да ме изкараш? — Той се замисли.

— Хера, ти винаги си бил сериозен и добър с нас, ама сега се майтапиш. Този saiwa tjalem ме е спасявал не от една и две беди, но думите, които ти сега ми казваш, са зли. Те ме оскърбяват, те не могат никого да спасят, те не могат също да ми върнат среброто!

— Тук ти много право говори. Аз ти прочетох съвсем точно какво е писано на хартията, не пропуснах нито дума и нито също прибавих някоя! Захвърли хартията, тя не може да ти послужи за нищо!

— Действително ли казваш истината? — попита той разколебан.

— Да.

— Хера, аз ще изпробвам хартията.

— Как се каниш да я подхванеш тая работа?

— Аз ще си я прибера пак. Ако заловим крадеца, то тя е добра, не го ли заловим обаче, то тя не чини нищо.

— Това изпитание не е достоверно, защото ти нали искаш да хванеш крадеца чрез мен, а не чрез тази хартия. Ако ти наистина искаш да направиш тази проверка, то трябва да тръгнеш сам.

Той се замисли и после каза:

— Ти имаш право и затова аз ще направя проверката другояче. Крадецът вече ще е скрил парите, когато го намерим, и няма да признае нищо. Тогава аз ще му дам това писание. Закриля ли го, значи то си е добро, намерим ли обаче парите, то значи е вярно онова, което ми прочете.

Това сега си беше наистина една чисто лапландска сметка, ала тъкмо защото работата звучеше така необикновено, аз се съгласих.

— Добре, нека бъде волята ти. Покажи ми следата на крадеца! Ние потеглихме, прониквайки все по-дълбоко в рядката гора. След може би четвърт час достигнахме една обрасла с недоразвита жълтуга и засипана от сняг скална халда. Тук видях снежните дири на двама мъже.

— Да ти покажа ли мястото, където си бил скрил среброто? — попитах Пент.

— Ще го намериш ли? — попита той учудено.

— Със сигурност!

Прегледах двете следи, плъзнах се после по едната и спрях пред една тясна цепнатина в скалата.

— Тук е било!

— Хера, ти наистина отгатна! — извика той. — В тази цепнатина бях скрил торбичките, насилвайки ги после със сняг.

— Погледни насам! Тук си бил клекнал, когато си разглеждал парите, а тук е спрял крадецът, когато те е ударил.

— Откъде го виждаш?

— По-късно ще ти обясня.

Докато непознатият е стоял в продължение на няколко мига зад Пент, дългите му ски бяха потънали по-дълбоко в снега и бяха оставили много ясни отпечатъци. Тогава видях всъщност, че по плъзгача на едната ска има един много добре забележим белег, причинен вероятно от силния удар по някой остър камък. Сметнах обаче за по-добре да не казвам засега на Пент нищо за този ценен разпознавателен знак.

— Ще го последваме ли? — попита той.

— Да.

Продължихме да се плъзгаме — навън от гората по голото възвишение и после от другата страна на веригата хълмове, надолу по една широка напречна долина, докато излязохме отново на откритата равнина. Тук следите бяха толкова леко отпечатани върху снега, че преследваният трябва да се е носил в най-бърз бяг. Ние направихме същото, плъзгайки се със скоростта на влак по матово проблясващата повърхнина.

По този начин и в тази посока щяхме след два часа да стигнем до най-близкия съсед на Пент, когото вече на два пъти бяхме посещавали. Той също беше заможен, но домакинството му се състоеше само от него, жена му, тяхната дъщеря и един teutmar^[43], който някак си не бе събудил у мен голямо доверие. Стопанинът ми беше казал, че мъжът е дошъл от Норвегия и почти от година се намирал на работа при него. Който рискува да тръгне съвсем сам през дивите планини, обикновено не е имал достойна за похвала причина да напусне отечеството си. Ето защо неволно си помислих, че може той да е крадецът. Ако предположението ми беше вярно, то следваше да се очаква, че преди да стигне колибата на своя господар, той ще извие настрани, за да скрие парите. Но не стана така. Крадецът беше или много непредпазлив, или много нахален, понеже изобщо не смяташе за достоен труда да помисли за своята сигурност.

Така продължавахме пътя си мълчаливо, докато достигнахме колибата на съседа. Дъщерята, която бе отвън, му бе обърнала внимание на нашето идване, поради което той тръгна да ни посрещне.

— Tuina litja atna! (Мир на теб!) — поздрави го Пент.

— Tuina aj aj! (На теб също!) — отговори той.

След това те се прегърнаха, поместиха зимните маски и си потъркаха много радушно носовете. Аз като чужденец обаче се отървах само с едно ръкостискане. Двете жени бяха приветствани по същия начин и после Пент попита:

— Къде е teutnar Pawek^[44]? He го виждам.

— Там, при животните, можеш да го видиш.

Действително видяхме фигурата на ратая при елените, заети с изравянето на лишеи от снега.

— Сложил ли е ските си? — осведомих се аз.

— Не, ей къде са облегнати на колибата.

Аз пристъпих по-близо да огледам ските и веднага забелязах на една от тях споменатия белег.

— Повикай го да дойде. Ние имаме да говорим с него — рекох. При едно пронизително изсвирване и един знак с ръка ратаят мудно пристигна.

— Puorest! (Добър ден!) — поздрави с най-невинната физиономия на света.

— Тези ски твоите ли са? — попитах.

— Да, хера — отговори той.

— Елате в колибата! Аз трябва да поговоря с този мъж. Ратаят веднага пропълзя без всяка съпротива пръв през входа и неговите господари го последваха любопитно. Собственикът на колибата се казваше Стало, сиреч Исполин, макар да ми стигаше само до рамото.

— Аттйе Стало — казах му аз, — твоят ратай много скоро ще си тръгне от теб.

— Накъде?

— Към kittek^[45].

Той подскочи изплашен.

— Какви ги говориш, хера?

— Че ще отиде в затвора.

— Защо?

— Защото е крадец.

— Хера, ти искаш да поругаеш мен и моя дом!

— Не. Защо ще искам да те оскърбявам? Та ти си нашият kweime^[46]. Аз ядох и пих с теб, обикнах теб и домашните ти, грижа се само за твоето щастие и добруване, и затова ти казвам, че твоят ратай е крадец.

Ратаят не отговори и не се помръдна. Двете жени също бяха безмълвни, но Стало извика:

— Хера, докажи го!

— Веднага! Този мъж отдалечавал ли се е вчера от колибата ти?

— Да. Завчера аз го пратих през фйел до arpen Raima^[47], която се беше сдобила partnekuts^[48], и сега аз трябваше да му проводя като дар за първия зъб един елен.

— И той кога се върна?

— Много късно, днес по времето за доене.

— Аттйе Пент може да ти разкаже защо ратаят е загубил толкова време.

Пент започна да разказва злощастното си приключение. Ратаят слушаше много спокойно, ала другите изпаднаха в крайна възбуда. Когато свърши, Стало попита ратая:

— Какво ще кажеш за това?

— Аз не съм го извършил — отговори онзи напълно невъзмутимо.

— Лъжеш!

— Заклевам се, че това е бил някой друг. Аз изобщо не съм ходил към Ледените процепи.

— Но те са проследили дирите ти!

— Те се заблуждават! Търсете да видим дали ще намерите среброто у мен!

— Ще го сторим — отговори господарят му.

Неговото облекло и също колибата бяха най-внимателно претърсени, ала не бе открито нищо.

— Той къде е ходил, откак се върна? — поисках да знам аз.

— Само при стадото — отвърна Стало.

— По-надалеч не?

— Не. Не би ли напуснал за кратко колибата?

— Защо? — попитах.

— Искам да говоря с kunnus^[49].

Той знаеше, че татко Пент ме числи към истинските си приятели, и затова ми каза толкова откровено какво възнамерява да прави. Мнозина лапландци са привързани все още повече или по-малко към старите си езически обичаи, към които спада също питането на магическия барабан. Аз с най-голямо удоволствие бих присъствал на тази манипулация, ала трябваше естествено да се подчиня на волята на домакина. Жените също не биваше да присъстват; те напуснаха колибата и се отправиха към стадото. Те на драго сърце биха завързали приказка с мен, но аз предпочетох да си сложа ските и да обследвам околността на бивака, защото от само себе си се разбираше, че ратаят е скрил някъде парите.

Следи имаше достатъчно — както от ботуши, така и от ски, и аз трябваше да бъда много внимателен. Най-напред описах един тесен и после един по-широк кръг около колибата и стадото, при което жените ме наблюдаваха с поклащане на глава. Не забелязах нищо. Едва при третия, още по-широк кръг се натъкнах на една единична следа, по едната страна на която съгледах известния белег. Веднага я последвах. Тя водеше към един тесен, отделен от гората дол, в който протичаше покрит с лед поток. След няма и пет минути спрях изненадан, защото бях открил най-голямата тайна на един лапландец, а именно tiorfwigardi^[50], един малък, стъкмен от еленови рога плет, който обграждаше езическо жертвено място. Средището образуваше един така наречен sait — намерен във водата камък с причудлива форма. Макар този камък сега навярно да не е истински почитан, то всяко едно tiorfwigardi си е все още свещено място, където има право да пристъпва всъщност само стопанинът на дома. Само че точно насам водеха следите на ратая. Аз предугадих, че имам пред себе си неговото скривалище. Кой ли можеше да предположи, че един лапландец ще скрие откраднато имущество на едно такова свято място!

Дирята вървеше до втория ъгъл на роговата ограда, откъдето извиваше обратно. Аз докарах моите ски точно в същото разположение и се намерих следователно тъкмо в положението, което ратаят е заел, когато е крил парите. Сега разгледах най-напред снега, лежащ в обсега на ръцете ми. Той беше непокътнат… и все пак не, тъй като долу имаше няколко снежни звездички, които не бяха отвяти там, а бяха съборени от механично докосване. Наведох се и погледнах през рогата — правилно, там висеше търсеното, но така добре скрито между навлизащите едни в други разклонения, че само с гола случайност изобщо не можеше да бъде открито. Това беше една голяма пунгия и когато я попипах, несъмнено почувствах двете кесии, които съдържаше.

Оставих я да виси и незабавно се върнах. Когато стигнах при двете жени, попитах за ратая и узнах, че той все още се намира в колибата. Не се наложи дълго да чакаме, докато ни бе разрешено да влезем.

Ратаят ме погледна подигравателно.

— Хера, аз му дадох моя saiwa tjalem и той го закриля — обясни ми татко Пент. — Този saiwa tjalem е добър!

— Тъй! — рекох аз сериозно. — И къде го държи той всъщност?

— Ей тук на врата му виси, ама той ще ми го върне, понеже го защити.

— А какво каза магическият барабан? — попитах съседа Стало.

— Той е невинен — отговори онзи. — Крадецът е дошъл от изток, каза барабанът. Той е едно kainolats-platnak^[51], което веднага е офейкало със среброто.

— Това сигурно ли е?

— Барабанът никога не се заблуждава. Той е като словото на някой storfar^[52], който говори от Библията!

— Не богохулствай, аттйе Стало! — назидах аз. — Речта на вашия барабан не е чак дотам ценна, колкото думата на една обикновена ска!

— Ти се шегуваш, хера, защото една ска никога не може да проговори.

— Тя говори по-сигурно и вярно от твоя барабан и закриля двете wuossah^[53] на татко Пент много по-добре, отколкото може да го стори неговият негоден saiwa tjalem!

— Моят saiwa tjalem си е добър — заяви Пент. — Ама я ти накарай някоя ска да проговори, де, хера!

— Добре, ти ще я чуеш да говори и после ще хвърлиш твоята хартия в огъня.

Аз излязох и внесох въпросната ска.

— Тази ска твое имущество ли е? — попитах ратая още веднъж. — Да — ухили се оня насмешливо.

— Виждате ли белега на плаза? Той е устата, с която тя говори. Той се е отпечатал в снега там, където Павек е окрал татко Пент, и се е впечатил по целия път дотук. Той ми каза, че Павек и никой друг е крадецът, и ми каза още на кое място той е скрил среброто.

— Ами я хайде го накарай сам да ни каже мястото, де! — изхили се ратаят.

— Това той веднага ще стори — отговорих. — Той най-напред ми каза, че ти си напъхал двете wuossah със среброто в твоята пунгия. Покажи ми я!

Сега той из един път страшно се смути.

— Аз я изгубих — отвърна колебливо.

— Това е лъжа, защото тази ска казва, че ти си я скрил тук наблизо. Последвайте ме! За времето, през което човек три пъти изрича „Attje mijen, jukko leh almesne“^[54], вие ще бъдете на мястото, където той е скрил пунгията със среброто!

— Хера, вярно ли? — извика Пент.

— Да!

— Наистина ли? Топава ти давам обет, че ще хвърля в огъня saiwa tjalem и никога вече няма да слушам магическия барабан!

— Хващам се за думата ти! Елате, но внимавайте обесникът да не ни избяга!

Закрачих напред и другите ме последваха. Когато стигнах мястото, където следата на ратая можеше ясно да се различи, посочих в снега.

— Наведете се и вижте колко ясно говори тази ска. Нейният език е по-достоверен от онзи на магическия барабан, само че вие си затваряте очите и ушите, за да не го видите и чуете!

Тръгнах напред. Пент и Стало ме последваха с ратая помежду си, а двете жени образуваха завършека. Така достигнахме роговата ограда, където Стало изпадна в известна възбуда.

— Насам ли ни водиш, хера? — извика той. — Не знаеш ли, че това място е забранено?

— Значи един честен мъж не бива да припарва до това място, но един крадец може да крие тук грабежа? Ех, съседе Стало, ти наистина не си добър християнин, ти си един закоравял езичник! Виж, тук дирята от ските престава, а тук… тук виси пунгията. Виж дали е онази на ратая ти!

Въздействието на тези думи и свързаните с тях движения изобщо не могат да се опишат. Аз се бях навел да взема пунгията и сега я държах нависоко.

— Тя е, неговата кесия е! — извика Стало.

Неговите жероня пригласиха, а татко Пент помоли с копнеещо протегнати ръце:

— Хера, отвори я да видим дали двете wuossah са вътре!

— Те са вътре. Ето, отвори я сам!

Той посегна жадно, отстрани връвта и измъкна двете торбички с парите.

— Трябва да ги преброя! — викна, прикляквайки. Съседът Стало и двете фусти веднага клекнаха до страната му. Те естествено бяха любопитни да узнаят колко е бил скрил старият Пент. Никой не наблюдаваше ратая, който потайно се измъкна. Аз го оставих да действа — нека си бяга. Неговото наказание и бездруго щеше да се състои само в прогонването му. Но го последвах бавно, за да бдя да не извърши някоя нова поразия. Той побърза да улови един елен, метна му един pakke^[55], запрегна го в една стара шейна и седна в нея, след като набързо бе събрал малко провизии. От откриването на торбичката едва ли бяха минали и три минути, когато оня вече отпраши. Аз бях стигнал само до края на младата горичка, откъдето можех да го наблюдавам. Сега чух зад себе си ликуващия вик на татко Пент:

— Tjuote-kwektelokke nala! (Сто и дванайсет!) Точно са! Цялото ми сребро е налице! Хера! Къде е хера?

— Тук! — извиках аз. Те дотърчаха.

— Хера, ти си прав! — викна той. — Аз ще хвърля моя saiwa tjalem в огъня!

— И също магическия барабан вече няма да питаш?

— Нивгаж! Ето ти, хера, две пари от сто и дванайсетте! Аз бутнах усмихнато назад ръката му с двата талера.

— Задръж си ги! Няма да ги взема!

— Ох, хера, колко си добър! Хайде да побързаме към къщи! Аз трябва да разправя на майка Снйера колко съм щастлив! Ама къде е ратаят?

— Там!

Посочих към шейната, представляваща вече само една точка върху далечния сняг.

— Избягал! — извикаха всички.

— Оставете го! — помолих аз. — Нека си потърси в някой далечен край друг господар. Но ти си прав, ние трябва да побързаме, защото майка Снйера изобщо не знае къде се намираме.

Само че сбогуването не се състоя все пак толкова бързо, тъй като трябваше да направим една малка закуска и да ударим по juckastaka^[56]. Едва когато това стана и приключението беше изчерпателно обсъдено, ние поехме със ските по обратния път.

Който е здрав в коленете, за него ски-бягането не е трудно, а татко Пент сега летеше значително по-леко. За два часа достигнахме колибата, чиито обитатели вече бяха започнали да се безпокоят.

Когато седнахме на мечо месо край огъня, той разказа целия случай. Последицата от неговото изложение беше едно бурно хвалебствие, проявено към мен от всички страни. Чичо Сете и младият Нете ми подадоха благодарствено ръка; какке Кайра и Анда ми кимнаха с хрисимо радушие; а пък красивата Маря ми се усмихна така лоено-чародейно, че лицето й замяза на белена шунка, пристигаща направо от соса. Ами добрата стара майка Снйера…? О, горко! Тя се обърна към своя съпруг със сладък тон:

— Attje, to mon etsap! (Татко, аз го обичам!) — А после се обърна към мен: — Tjalmit tappo, to mon kalkap tjulestet! (Затвори си очите, аз ще те целуна!)

Тя се хвърли към мен с такава бързина, сякаш искаше да ме „karket“^[57] наместо „tjulest“^[58], и тази единствена „tjulastak“^[59], която отнесох от Лапландия вкъщи, имаше съвсем същата каденца^[60] и същата хидродинамична мощ на шише-грейка, когато му източваш водата. Признавам, че и друго нещо затворих освен само очите.

Татко Пент зяпаше с подхилкване. Сетне бръкна в един от големите си джобове и измъкна талисмана, който си беше прибрал от ратая, преди да се отправим към оградата от рога. Той наистина го хвърли в огъня и се врече:

— Хера, ето че правя каквото ти бях обещал. Ти ми доказа, че този saiwa tjalem не е свещен текст. Нека огънят го изяде. Ти обаче остани при нас, докато ти харесва, защото ние те обикнахме, а ти си толкова умен и любезен, все едно си наш брат… Mon kalkap wuortnot! (Аз ще го потвърдя с клетва!)

Огънят погълна редовете на неизвестния „шегобиец“. Духът на Хайне сигурно ще прости, дето татко Пент вече няма да носи този стих като saiwa tjalem върху сърцето си…