Мирча Елиаде
Митът за вечното завръщане (5) (Архетипи и повторение)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Mythe de l’Eternel Retour (Archétypes et Répétition), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(23 септември 2007 г.)
Допълнителна корекция
NomaD(2014)

Издание:

Мирча Елиаде. Митът за вечното завръщане. Архетипове и повторение

Френска. Първо издание

Редактор: Цветан Старейшински

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ренка Кръстанова

Коректор: Вирджиния Абаджиева

ИК „Христо Ботев“, София, 1994

ISBN: 954-44Л-214-1

 

Издателски №8893

Печатни коли 13. Формат 84/108/32

Предпечатна подготовка „Спектър-365“

Печат Дф „Балканпрес“, София

 

Превели от френски: Лидия Денкова, Галина Вълчинова

© Лидия Димитрова Денкова, превод, и послеслов, 1994

© Галина Иванова Вълчинова, превод, 1994

© ИК „Христо Ботев“, София, 1994

 

Преводът е осъществен по изданието:

Le Mythe de l’Eternel Retour. Archétypes et Répétition

par MIRCEA ELIADE. Gallimard, Paris, 1349.

 

Mircea Eliade.

Le Mythe de l’Eternel Retour

(nouvelle édition revue et augmentée)

Gallimard, Paris, 1969.

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция на маркер за бележка
  3. —Корекция от NomaD

Повторение на космогонията

Следователно „Центърът“ е във висша степен областта на свещеното, на абсолютната реалност. Подобно на това всички други символи на абсолютната реалност (Дърво на Живота и Дърво на Безсмъртието, Извор на Младостта и др.) също се намират в някакъв Център. Пътят, водещ към центъра, е „труден път“ (dûrohana) и това се потвърждава на всички равнища на действителността: мъчнодостъпни извивки на храма (като в Барабудур); поклонничество в светите места (Мека, Хардвар, Йерусалим и т.н.); изпълнени с опасности странствания на героите в походите за Златното руно, Златните ябълки, Тревата на Живота и т.н.; залутвания из лабиринта, трудности на онзи, който търси пътя към себе си, към „центъра“ на своето същество и др. Пътят е мъчителен, осеян с опасности, защото това фактически е ритуалът на преминаването от всекидневното към свещеното, от преходното и илюзорното към действителното и вечното, от смъртта към живота, от човешкото към божественото. Достигането на „центъра“ е равнозначно на посвещение, на инициация; съществуването, довчера мирско и илюзорно, е последвано сега от ново, действително, траещо и действено съществуване.

Ако актът на Творението осъществява преминаването от непроявеното към проявеното или, казано с езика на космологията, от Хаоса към Космоса; ако Творението — в целия обхват на своя обект — се е извършило, започвайки от някакъв „център“; ако, следователно, всички разновидности на битието, от неодушевеното до живото, биха могли да постигнат съществуването си само в една, във висша степен свещена област, то за нас стават съвършено ясни символизмът на свещените градове („центровете на света“), геомантичните теории, които постановяват основаването на градовете, и схващанията, които подкрепят ритуалите на тяхното изграждане. На изследването на тези ритуали по построяването и на теориите, които те включват, посветих едно по-ранно свое произведение[1]; затова бих препратил читателя към него. Ще напомня само две важни положения:

1. Всяко творение повтаря най-висшия космогоничен акт: Сътворението на Света.

2. Следователно, всичко, което е основано, е основано в Центъра на Света (защото, както знаем, самото Сътворение се е извършило от някакъв изходен център).

Сред множеството примери, с които разполагаме, ще изберем един, интересен и с други свои аспекти, които ще ни накарат да се върнем към него в следващото изложение. В Индия, „преди да се постави дори и един камък…, астрологът посочва точката на полагането на основите, намираща се над змията, която поддържа света. Майсторът зидар издялва един кол от ствола на дървото khandira и го забива в почвата с помощта на кокосов орех точно в посочената точка, така че добре да закрепи главата на змията“[2]. Един основополагащ камък (padmaçilâ) бива поставен над кола. Крайъгълният камък се намира също точно в „центъра на света“. Но актът на полагането на основите повтаря едновременно космогоничния акт, защото „закрепването“, забиването на кола в главата на змията имитира изначалния жест на Сома или Индра, когато последният „удари Змията в нейното скривалище“[3]. Змията символизира хаоса, непроявената безформеност. Индра среща Вритра (Ригведа, IV, 19, 3) неразделен (aparvan), непробуден (abudhyam), спящ (abudhyamânam), изпаднал в най-дълбок сън (sushupânam), разпрострян (âcayânam). Поразяването с мълния и обезглавяването му е равнозначно на акта на творението, с преход от непроявено към проявено, от безформеното към имащото форма. Вритра бил завладял Водите и ги пазил в процепите на планините. Това означава: 1) или Вритра подобно на Тиамат или което и да е змиеподобно божество е бил абсолютен повелител на целия хаос, предхождащ Творението; 2) или голямата Змия, запазвайки водите само за себе си, е оставила целия свят да бъде опустошен от засухата. Дали това завземане на водите е станало преди акта на Творението, или се разполага след основаването на света — смисълът е един и същ: Вритра „пречи“[4] на света да се създаде или да трае. Символ на непроявеното, скритото или безформеното, Вритра представлява Хаоса отпреди Творението.

В едно предишно изследване, „Коментарии към легендата за Майстор Манол“ се опитах да обясня ритуалите по построяването чрез имитацията на космогоничния жест. Теорията, която тези ритуали съдържат, се свежда до следното: нищо не може да трае, ако не е „одушевено“, ако чрез жертвоприношение не е надарено с „душа“; прототипът на ритуала по построяването е жертвоприношението, станало по време на основаването на света. Действително, в някои архаични космогонии съществуването на света е започнало с жертвоприношението на някое първично чудовище, символ на Хаоса (Тиамат), или на космически гигант (Имир, Пан-Ку, Пуруша). За да се осигури действителността и трайността на построеното, повтаря се божественият акт на построението-образец: Сътворението на световете и на човека. Най-напред „реалността“ на мястото се постига чрез освещаването на терена, т.е. посредством трансформирането му в „център“; по-нататък действителната сила на акта на построяването се потвърждава с повторението на божественото жертвоприношение. Естествено, освещаването на „центъра“ протича в пространство, което е коренно различно от профанното пространство. Чрез парадокса на ритуала всяко осветено пространство съвпада с Центъра на Света, също както времето на някой ритуал съвпада с митичното време на „началото“. Чрез повтарянето на космогоничния акт конкретното време, в течение на което се извършва построяването, бива проектирано в митичното време, in illo tempore, когато е станало основаването на света. Така се осигуряват реалността и трайността на една постройка — не само чрез преобразуването на профанното пространство в трансцендентно („Центърът“), но също и чрез преобразуването на конкретното време в митично време. Всеки ритуал, както ще имаме случай да видим по-нататък, се развива не само в осветено пространство, но и в едно „свещено време“, „в онова време“ (in illo tempore, ab origine), т.е. когато ритуалът е бил изпълнен за първи път от някой бог, предшественик или герой.

Бележки

[1] Eliade, M. Comentarii la legenda Mesterului Manole. Bucarest, 1943.

[2] Stevenson, Sinclair. The rites of the twiceborn, p. 354.

[3] Rig-Veda, VI, 17, 19; Rig-Veda, I, 52, 10.

[4] Мефистофел също е бил „der Vater aller Hindernisse“, баща на всички пречки („Фауст“, ст. 6209).