Мирча Елиаде
Митът за вечното завръщане (11) (Архетипи и повторение)

Непрекъснато възраждане на времето

Хетерогенният материал, изложен на предишните страници, не трябва да ни отклонява от поставената задача, а тя не е да се правят прибързани историко-етнографски заключения. Целта ни беше само един сумарен феноменологичен анализ на периодичните очистителни обреди (изгонване на демоните, болестите и греховете) и на празненствата, отбелязващи края на годината и началото на следващата. Признаваме, че във всяка група сходни вярвания има множество нюанси, разлики и несъвместимост, както и че произходът и разпространението на тези ритуали повдигат маса непроучени проблеми. Ето защо избягваме всякаква социологическа или етнографска интерпретация и се задоволяваме с обикновено тълкуване на общия смисъл на всички разглеждани празници. Крайната цел е да разберем смисъла им, да видим какво ни показват, дори и ако се наложи да оставим за по-далечното бъдеще специалното изследване на всеки миторитуален комплекс, било то от генетическа, било от историческа гледна точка.

Наличието на значителни различия между различните групи периодични празници се разбира от само себе си, дори и само поради факта, че се съпоставят „исторически“ и „неисторически“, „цивилизовани“ и „първобитни“ народи или пластове. Интересно е да се отбележи, че обредният новогодишен сценарий на възпроизвеждане на Сътворението е по-ясен и експлицитен у историческите народи — тези, с които започва историята: вавилонци, египтяни, евреи, иранци. Като че ли тези народи, осъзнаващи се като първо-строители на „историята“, нарочно са записали делата си за полза на идващите поколения, и не без неизбежното преобразуване на архетипи и категории, каквото видяхме в предишната глава. Изглежда, че тъкмо тези народи са изпитвали по-належаща необходимост да се възраждат периодично чрез премахване на изтеклото време и повторение на космогоничния акт. Що се отнася до „примитивните“ общества, все още живеещи в рая на архетипите, за тях времето се отчита само биологично, без да се превръща в „История“ (т.е. без корозивното му въздействие да се осъзнава като невъзвратимост на събитията); те периодически се възраждат чрез прогонване на „злините“ и изповед на греховете. Може да се каже дори, че у някои народи космогоничният момент е изразен чрез растителността. Тези общества също се нуждаят от периодично прераждане и това е доказателство, че не могат да останат задълго в тъй наречения от нас „рай на архетипите“ и че започват да осъзнават (разбира се, много по-бавно отколкото съвременния човек) необратимостта на събитията, т.е. да регистрират „историята“. За тези примитивни народи, също както и за другите, съществуването на човека във вселената е следствие на падение. Необозримият и еднообразен материал като изповедите на прегрешенията (основно изследван от Р. Петацони в образцовия му труд^[1]) показва, че дори в най-простите човешки общности „историческата“ памет, което ще рече споменът за събития, несвързани с архетип и за „лични“ събития, най-често означавани като „грехове“, е непосилно бреме. Известно е, че в основата на изповедта стои магическата по същество идея за премахване на прегрешението чрез физическо действие (кръв, акта на произнасяне на думата). Но в този случай изповедта ни интересува не като процес или техника, а като израз на необходимостта на примитивния човек да се освободи от спомена за „грешката“, т.е. от поредица „лични“ събития, чиято съвкупност представлява „Историята“.

Така си даваме сметка за изключителната важност, която придобива у народите — творци на историята, колективното прераждане чрез повторението на космогоничния акт. По различни причини, но главно поради метафизичната и неисторична същност на индийската душевност, индийците не са създали космологичен новогодишен сценарий в тези размери, в каквито го срещаме в Близкия изток. Нека припомним също, че един образец на исторически народ като римския живее непрекъснато с идеята за „края на Рим“ и непрекъснато търси системи на обновление (renovatio). За момента изоставяме този път и само ще припомним, че извън насочените към премахване на историята периодични празници, традиционните общества (т.е. всички, включително и днешните) са познавали и прилагали други методи за възраждане на времето.

Другаде вече показахме^[2], че обредите по построяването също предполагат в някаква степен точна имитация на космогоничния акт. За традиционния човек имитирането на архетипния модел представлява връщане към митичното време, в което е зададен този архетип. Следователно и ритуали от този тип, които не са нито колективни, нито периодични, също бележат спиране хода на профанното време и проектират това in illo tempore. Всички ритуали имитират божествен архетип и непрекъснатото им възобновяване се събира в същия митичен момент на безвремие. Строителните обреди ни разкриват нещо повече: тук става дума за имитирането на космогонията, т.е. извикването й към нов живот. „Нова ера“ се отваря с построяването на всяка къща. Всеки строеж е едно абсолютно начало, което се стреми да възстанови началния миг на сътворението и даде пълнота на дадено настояще, което не съдържа нито грам „история“. Действително, запазените до днес строителни обреди са в по-голямата си част преживелици и е трудно да се определи в каква степен им съответства личен опит, фиксиран в съзнанието на хората, които ги наблюдават; тази рационалистична забележка може обаче да се пренебрегне. Важното е, че човекът е усетил необходимостта да възпроизведе сътворението на света в строежите си, каквито и да са те, и че това възпроизвеждане го връща в първоначалното време, както и самият факт, че той се е нуждаел от възможно най-често връщане към този митичен момент, за да се възроди. Доста смелост се изисква, да се покаже в каква степен съвременните наблюдатели на строителни обреди могат да се считат за участници в тази мистерия. Без съмнение, техният личен опит е по-скоро в сферата на профанното: „новата ера“, открита с една построена къща, се превежда като „нов етап“ от живота на бъдещите й обитатели. Но от това структурата на мита и на обреда съвсем не се променя, дори и в случай, че извиканият при това връщане към началото житейски опит има само профанен характер. Един строеж винаги е ново организиране на света и на живота. На съвременния човек му е нужна само малко повече житейска чувствителност, за да преоткрие обновлението тогава, когато строи нова къща или влиза за пръв път в нея; по същия начин и Нова година запазва в съвременния свят престижа на края на едно минало и на началото на „нов живот“.

Всяко брахманско жертвоприношение бележи ново сътворение на света^[3]. В действителност самото издигане на олтара се възприема като „сътворение на света“. Водата, в която месят глината, е първоначалната Влага; самата глина за основите е Земята, стените представляват Атмосферата, и т.н. Нещо повече, всеки етап от строителството на олтара се съпровожда от напеви, които определят коя точно част от вселената се строи^[4]. И ако издигането на жертвения олтар имитира космогоничния акт, самото жертвоприношение има друга цел: да се възстанови изначалния ред, какъвто е съществувал преди сътворението. Праджапати създал вселената от самия себе си; изпразнен от собствената си материя, „той се уплашил от смъртта“^[5] и боговете му донесли дарове, за да го съживят и „направят“ отново. По аналогичен начин и до днес всяко принасяне на жертва възпроизвежда възстановяването на Праджапати. „Този, който извърши добро дело, след като е разбрал това, или дори само разбере (без да извърши някакъв обред), възстановява разкъсания бог (като го прави) цялостен и завършен“^[6].

Съзнателното усилие на този, който принася жертва, да възстанови изначалното единство (т.е. Единното цяло отпреди Сътворението), е основна характеристика на индийската душевност с жаждата й за това изначално Цяло, но тук няма да се спираме на това. Достатъчна е констатацията, че при всяко жертвоприношение брахманът възпроизвежда архетипния космогоничен акт и че съвпадането между „митичния момент“ и „настоящия момент“ предполага както премахване на профанното време, така и продължително възраждане на света.

Ако в действителност „Праджапати е годината“^[7], то „Годината е смърт и този, който го знае, остава недокоснат от Смъртта“^[8]. Ведическият олтар е материализирано Време^[9]. „Олтарът на огъня е годината… Нощите са камъните на оградата и те са 360 на брой, понеже има 360 нощи в годината; дните са тухлите yajusmall и такива има 360 на брой, понеже дните са 360 в годината^[10]“.

В даден момент от строителството на олтара се поставят две тухли, наречени на сезоните (rtavyâ) и коментарът е: „Защо се слагат тези две тухли? То е, защото този Агни (олтарът-огнище) представлява годината… Той е Праджапати, а Праджапати е Годината^[11]“. Самото изграждане на ведическия олтар „прави отново“ Праджапати, а също и Космическото време. „Олтарът на огъня има пет слоя… (всеки слой съответства на един сезон), петте сезона правят една година и Агни (олтарът) е Годината… Този Праджапати, който се разпаднал на съставните си части, е самата Година и петте части на тялото му са сезоните. Пет годишни времена, пет слоя. Тъй както се натрупва пласт след пласт, така сезоните създават Праджапати… Тези пет части от тялото му…, представляващи сезоните, са изток; има пет пласта, пет Изтока. И като се трупат пласт след пласт, всеки от един изток, така се строи Праджапати, който е Годината“^[12].

Така в строителството на всеки нов ведически олтар не само се повтаря космогонията и се вдъхва живот на Праджапати, но и се строи самата „Година“, т.е. Времето е възродено, като се „създаде“ отново.

Английският антрополог Хокарт^[13] пространно изследва церемониите, които съпровождат възцаряването на владетеля у множество народи — „примитивни“ и цивилизовани — и ги сравнява с инициационните обреди (чийто произход авторът търси в царския ритуален сценарий). Отдавна е известно, че инициацията, с присъщата й обредна „смърт“ и възкресение, може да се разглежда като „ново раждане“. Но на Хокарт принадлежи заслугата, че посочва елементите на инициация в ритуала на короноване на владетеля и установява паралели в този дух между цели групи от ритуали. От това изследване ще припомним и няколко факта: например, че у жителите на островите Фиджи в планинския район Вити Леву възкачването на нов вожд се нарича „сътворение на света“, докато при намиращите се на изток от Вануа Леву племена същата процедура (mhuli vanua/tuli vanua) е преведена като „fashioning the land“ или „creating the Earth“ (създаване на Земята — Бел.прев.)^[14]

От предишната глава стана ясно, че влизането в собственост на една територия при скандинавците е равнозначно на повтаряне на Сътворението. За туземците от Фиджи „миросъзданието“ се повтаря при всяко възшествие на нов вожд; впрочем тази идея се е запазила и на други места, под една или друга форма. Почти навсякъде възцаряването на нов владетел се е схващало като прераждане на историята на съответния народ, и дори на всеобщата история. С всеки нов владетел, колкото и незначителен да е той, започва „нова ера“. Често в подобни формулировки се вижда превзетост или стилистична украса, но те изглеждат изключителни само поради обвивката на тържественост, с която са дошли до нас. Според примитивното схващане „новата ера“ започва не само с всяко ново възцаряване, но и с всяка първа брачна нощ, с раждането на всяко дете и т.н., защото вселената и човекът се възраждат безспирно и чрез всякакви средства, миналото се консумира, а злото, болестите и прегрешенията се очистват без остатък. Избиращи различни формули, всички тези начини на възраждане са насочени към една и съща цел: да се унищожи изтеклото време, да се премахне историята посредством връщането за миг in illo temporee чрез повторение на космогоничния акт.

Да се върнем на островите Фиджи, където „сътворението“ се повтаря не само при възшествието на всеки нов владетел, а и всеки път, когато реколтата е слаба. Хокарт не се спира на тази подробност, понеже тя не подкрепя тезата му за „ритуалния произход“ на космогоничния мит, но за нас тя е от голямо значение. Всеки път, когато животът е застрашен и вселената им изглежда изчерпана и празна, жителите на Фиджи изпитват необходимостта да се върнат към началото, in principium; с други думи, те очакват възобновяването на космическото време не като поправяне, а тъкмо като пресъздаване на този живот. Оттук произтича и огромното значение, което придобива в ритуалите и митовете всичко свързано със и обозначаващо „началото“, изначалното и първото: нови съдове и „вода, налята преди зори“ в народната медицина и магически практики, темите за „детето“, „сирачето“ и т.н.^[15]. Лекарството е ефикасно само ако се знае произхода му и ако впоследствие употребата му се представи, че протича едновременно с митичния момент на неговото изнамиране. Ето защо значителен брой баяния и заклинания припомнят „историята“ на болестта или на причинителя й — зъл дух, като се връщат същевременно и в момента, когато божество или светец сполучва да овладее демона. Така например в едно асирийско заклинание срещу зъбобол^[16] се изтъква, че „след като Ану направил небесата, те направили земята, земята направила реките, реките направили каналите, каналите направили блата, а блатата произвели Вер“. „Облян в сълзи“, Вер отива при Шамаш и Еа и пита какво ще му отредят за храна („да разяде“). Боговете му предлагат плодове, но той им иска човешки зъби. „Понеже поиска това, о Вер, нека Еа те смаже с могъщата си длан!“ Налице е не просто на повторение на парадигматичния лечителски жест, осигуряващ ефикасното лечение (Еа унищожава Вер), но и самата митична „история“ на болестта, с помощта на която лечителят проектира своя пациент in illo tempore.

Примерите лесно могат да се умножат, но не изчерпват темите, заложени в настоящия труд, и не това е нашата задача. Ние искаме само да ги подредим с оглед на една обща перспектива, а именно: необходимостта на архаичните общества периодично да се възраждат чрез унищожаване на времето. Независимо дали са колективни или индивидуални, периодични или спорадични, обредите на пресъздаване съдържат винаги като структура и като значение елемент на повторение на архетипно действие, най-често на акта на сътворението. Това, което свързва всички тези архаични системи, е премахването на конкретното време и, оттам, антиисторичността им. Отказът да се запази спомена за миналото, дори и за непосредственото минало, според нас е показател за една особена антропология. Това означава отказ на архаичния човек да се възприеме като историческо същество, отказ да отдаде каквато и да е действителна стойност на „паметта“ и впоследствие на необичайните събития (т.е. тези, които нямат свой модел-архетип) и които всъщност изграждат конкретното време. В последна сметка, всички тези ритуали и поведенчески практики могат да се разчетат като стремеж към „обезценяване“ на времето. Доведени до крайната си точка, всички приведени по-горе обреди и поведенчески актове биха се вписали в следната формулировка: ако не му се обръща внимание, времето не съществува, а там, където ходът му става осезаем (по причина на човешките „грешки“, допуснати поради отдалечаване от архетипа и навлизане в конкретното времетраене), времето може да бъде премахнато. Ако се погледне в истинската перспектива, въпреки че протича във времето, животът на архаичния човек е сведен до повторение на архетипни действия (т.е. на категории, а не на събития) при непрекъснатото повторение на едни и същи митове за сътворението. Той не носи тежестта на времето и не регистрира неговата необратимост, с други думи не държи никаква сметка за тези качества, в които се изразява самото съзнание за времето. Както мистикът и изобщо религиозният човек, „примитивният“ човек живее в сегашно продължително време. (И в този смисъл може да се каже, че религиозният човек е „примитивен“; той повтаря жестовете и постъпките на някой друг и чрез това повторение живее постоянно в настоящето).

Непрекъснатото обновяване на времето (т.е. в течение на целия интервал, наречен „година“) у примитивния човек се доказва и от древността и универсалния характер на свързаните с Луната вярвания. Луната е първият мъртвец, но и първият умрял, който възкръсва. Другаде вече показахме^[17] значението на лунарните митове за появата на първите цялостни „теории“ във връзка със смъртта и възкресението, с плодовитостта и прераждането, инициациите и т.н. Тук ще напомним само, че ако Луната служи за „измерване“ на времето (в индоевропейските езици повечето термини, означаващи месец и луна, са производни от корена me–, който на латински дава както mensis, така и melior, „меря“) и ако фазите й представляват една времева единица (месец) доста преди преминаването към слънчевата година и по много осезаем начин, с това тя разкрива и „вечното завръщане“.

Фазите на луната — поява, нарастване, смаляване и изчезване, последвано от нова поява след безлунни три нощи — са изиграли огромна роля за формирането на цикличните концепции. Такива намираме главно в апокалипсисите и в архаичните антропогонии^[18]; потопът или наводнението слагат край на изчерпалото се и потънало в прегрешения човешко общество, и роденото наново човечество обикновено води началото си от спасил се от потопа митичен „прадед“, или от свързано с луната животно. Стратиграфският анализ на тези групи от митове показва очевидния им лунен характер^[19].

Това означава, че лунните ритми не само покриват кратките интервали (седмица, месец), но и дават архетипа на по-продължителното времетраене; фактически „раждането“ на една човешка общност, нейният растеж, овехтяване („износване“) и смърт са приравнени към лунния цикъл. Този паралелизъм е от значение не само защото ни разкрива „лунната“ структура на космическото „ставане“, но и поради оптимистичната си насоченост: както луната никога не изчезва окончателно (а е последвана от нова луна), така и човешката смърт, и особено загиването на една човешка общност (потоп, наводнение, потъване на материк) не бива пълна и завинаги, защото една преживяла катастрофата семейна двойка дава живот на новото човечество.

Това циклично схващане за смърт и ново раждане на човечеството се е запазило и в историческите култури. През III в пр.н.е. Берозий дава на елинистическия свят — откъдето го приемат римляни и византийци — вулгаризираната версия на халдейското учение за „Голямата Година“. В него Вселената се разглежда като вечна, но периодически всяка „Голяма година“ се унищожава и сътворява отново (съответният брой хилядолетия варира според различните школи). Когато седемте планети се съберат заедно в знака на Рака („Голямата зима“), ще стане потоп; когато се срещнат в знака на Козирога (т.е. в лятното слънцестоене на „Голямата година“), цялата Вселена ще бъде погълната от огъня. Възможно е тази доктрина за периодични космически пожари да е била споделяна и от Хераклит^[20]; във всеки случай тя доминира в схващанията на Зенон и в цялата космология на стоиците. Митът за космическото изгаряне (’εκπύροσις) се е радвал на широко разпространение между I в. пр.н.е. и III в. в н.е. в целия източен регион на римския свят и бива включен в значителен брой учения (гноси), възникнали на основата на гръко-иранско-юдейския синкретизъм. Подобни идеи се срещат в Индия и Иран (където вавилонското влияние е несъмнено поне в астрономическите изчисления), както и у маите от Юкатан и при мексиканските ацтеки. Ще се върнем на тези въпроси, но още отсега можем да подчертаем „оптимистичния характер“ на тези идеи. Този оптимизъм се свежда до съзнанието за нормалност на цикличната катастрофа, до сигурността относно нейния смисъл, и особено в убеждението, че тя никога не е окончателна.

Видяна в „лунната“ перспектива, човешката смърт, както и периодичната гибел на човечеството, са необходими по същия начин, както и трите денонощия са сенките, предшестващи „възраждането“ на луната. Смъртта на човека и на човечеството са необходимо условие за тяхното ново раждане. Една форма, каквато и да е тя, се изхабява и отслабва поради самия факт на своето съществуване; за да се възземе отново, тя трябва — макар и само за миг, да бъде погълната от аморфното, да се разтвори в изначалното единство, от което е произлязла. С други думи, тя трябва да се върне към хаоса, да влезе отново в „хаоса“ (в космически план) и в „оргията“ (негова проекция в социален план), в „сенките“ (за посевите), във водата (кръщение в чисто човешки план, „Атлантида“ в историческа проекция) и т.н.

Наблюдението показва, че доминиращото във всички тези космическо-митологични лунарни концепции е цикличното завръщане към началната точка, с една дума — „вечното завръщане“. Отново откриваме мотива на повторението като архетипно действие, с възможните му проекции: космическа, биологична, историческа, човешка и т.н. Но същевременно различаваме и цикличната структура на времето, което се възпроизвежда в който и да е план при всяко ново „раждане“. Това „вечно завръщане“ подсказва, че имаме работа с една онтология, останала незаразена от идеята за времето и за ставането. Тъй както гърците търсят утоляване на метафизичната си жажда за „онтично“ и за статичното в мита за вечното завръщане (от гледна точка на безкрайността, ставането на нещата, които постоянно се връщат към предишното състояние, е имплицитно сведено до нула, и може дори да се твърди, че „светът остава на едно място“), така и „примитивният човек“, давайки кръгова посока на времето, унищожава неговата необратимост. Във всеки един момент всичко започва отначало; миналото е само предзнаменование на бъдещето. Нито едно събитие не е необратимо, никоя промяна не е окончателна. В известен смисъл, нищо ново не се случва, тъй като всичко е повторение на едни и същи архетипи; като актуализира митичния момент на архетипното действие, повторението винаги поддържа света във все същия миг на началата. Времето не служи за друго, освен да даде възможност на нещата да възникнат и да съществуват, без да има някакво решаващо въздействие върху тяхното съществуване — понеже самото то непрекъснато се възражда.

Хегел твърди, че в Природата нещата се повтарят до безкрайност и че „няма нищо ново под слънцето“. Всичко, което разгледахме дотук, потвърждава наличието на идентично схващане и на хоризонта на архаичното съзнание; нещата се повтарят до безкрай и в действителност нищо ново не се случва под слънцето. Но както видяхме в предишната глава, това повторение има някакъв смисъл: само то придава реалност на събитията. Освен това, при повторението времето е спряло, или поне жизнеността му е намалена. Но наблюдението на Хегел е от значение по друга причина: Хегел се опитва да изгради една философия на историята, в която историческото събитие, макар и необратимо и автономно, все пак може да се пише в една отворена диалектика. За него историята е „свободна“ и винаги „нова“, тя не се повтаря, но въпреки всичко е съобразена с плоскостта на действие на Провидението. Следователно историята има образец (или идеал, но това е все същото) в самата диалектика на Духа. На тази неповтаряща се история Хегел противопоставя „Природата“, където нещата се възпроизвеждат до безкрайност. Видяхме, че в продължение на доста дълъг период от време човечеството се е противопоставяло с всички средства на „историята“. Можем ли от всичко това да заключим, че през цялото това време то е пребивавало в Природата, без да се откъсне от нея? „Само животното е наистина невинно“, пише Хегел в началото на своите Лекции по философия на историята. Примитивните хора невинаги са се възприемали като „невинни“, но са се стремели да станат отново такива чрез периодичната изповед на грешките си. Можем ли в този стремеж към очистване да видим носталгията по изгубения рай на животинското? И дали желанието да нямаш „памет“, да не отчиташ времето, а само да го понасяш като един от параметрите на съществуването си, без да го „интериоризираш“ и превърнеш в съзнание, не може да се тълкува като жажда на примитивния човек към „онтичното“, като волята му да съществува, както съществуват и архетипните същества, чиито действия той непрекъснато възпроизвежда?