Мирча Елиаде
Митът за вечното завръщане (9) (Архетипи и повторение)

„Година“, Нова година, космогония

Обединени под общото заглавие „възраждане на времето“, тук се разглеждат множество ритуали и вярвания, които — и това е предварително ясно — не могат да се впишат в една единна система. В настоящето изложение се въздържам и от преглед на всичките възможни форми на Възраждане на времето, от техния исторически и морфологичен анализ. Целта е не да се разкрие как се е стигнало до изработването на календара, нито доколко е възможно включването в една единна система на схващанията за „година“ у различните народи. При повечето от първобитните общества „Нова година“ означава вдигане на табуто върху новата реколта, която от този момент става безопасна и годна за консумация от цялата общност. Там, където се отглеждат множество житни растения и плодове, чието съзряване става през различни сезони, понякога се наблюдават няколко новогодишни празника.^[1]

Това означава, че „времевите отрязъци“ се управляват от обреди, които регулират възобновяването на хранителните запаси; с други думи това, което осигурява продължението на живота на общността като цяло. (Въпреки това в тези обреди не трябва да се вижда просто отражение на стопанския и обществения живот. В традиционните общности „икономическото“ и „социалното“ получават съвсем различно значение в сравнение с това, което съвременният европеец се стреми да им припише.) Възприемането на слънчевата година като единица време е станало в Египет. Повечето от исторически засвидетелстваните култури (и самият Египет до известна епоха) си служат със слънчево-лунната година от 360 дни (т.е. 12 месеца по 30 дни всеки), към които се прибавяли 5 допълнителни дни (епагомени^[2]). Индианците зуни наричали месеците „стъпала на годината“, а годината им се наричала „минаване на времето“. В различните страни началото на годината се изменяло с редуването на историческите епохи, а равновесието между сезоните и същинския обреден смисъл на прикрепените към тях празници се поддържало чрез непрекъснати реформи на календара.

Краят на един период от време и началото на нов период са от основно значение, независимо от подвижното начало на годината (март-април, 19 юли в древния Египет, септември, октомври, декември/януари), нито от различната продължителност на годината у различните народи. За нас е без значение дали например африканското племе йоруба дели годината на сух и дъждовен сезон и „седмицата“ му се състои от 5 дни срещу осем у племето дед калабар, или че у варумби месеците са лунни и годината им наброява 13 месеца, докато аханта делят своя „месец“ на две десетдневки. Същественото е, че навсякъде срещаме възгледа за край и ново начало на период от време, изведен чрез наблюдението на биокосмичния ритъм и вписващ се в по-широката система на периодичното очистване (срв. постите, изповедта и др. подобни практики при първата консумация на плодове от новата реколта) и възраждането на живота. Сама по себе си, тази необходимост от периодично възраждане е от особено значение. Приведените по-долу примери разкриват нещо особено важно: периодичното раждане на времето предполага — особено при историческите цивилизации — ново сътворение, което ще рече повторение на космогоничния акт. Именно тази идея за периодично създаване (т.е. циклично възраждане) на времето повдига въпроса за унищожаването на „историята“, с който се занимахме в първа глава.

Читателите, добре запознати с етнографията и историята на религиите, си дават сметка за значението на поредицата периодични празненства, които за удобство тук са групирани в две рубрики: 1. — ежегодно изгонване на демоните, болестите и греховете; 2. — ритуали в дните, предшестващи и следващи Нова година. В един от томовете на Златната клонка^[3] Фрейзър групира по свой начин достатъчно количество факти от двете категории и нашата цел не е да го преразкажем. Обредното изгонване на демони, болести и прегрешения се свежда в общи линии до няколко основни елемента: постене, измиване и очистителни практики: ежегодното изгасяване на огъня и палене на нов на един следващ етап на празника; изгонване на „демоните“ посредством шум, викове, удари (вътре в жилищата) и преследването им през цялото село с голяма гълчава. Това изгонване може да става и под формата на ежегодно ритуално извеждане на животно (тип козел отпущения) или на човек (тип Мамурий Ветурий^[4]), считан за материалния носител, чрез когото греховете на цялата общност се извеждат извън границите на обитаемата територия (евреите и вавилонците изгонвали козел отпущения „в пустинята“). Същото бива изразено чрез ритуални боеве между две групи фигуранти, или чрез колективни оргии, или чрез шествия на маскирани мъже (представящи душите на предците, богове и др.). На много места се среща вярването, че при тези прояви душите на мъртвите се приближават до света на живите, които на свой ред ги приемат с уважение и ги обграждат с почести в течение на няколко дни, след което първите биват изпращани с шествие до границите на селото, или прогонвани. Все по този повод се честват и младежките инициации, точни сведения за което има при японците, при индианците хопи, както и при някои индоевропейски народи (виж по-долу). Това изгонване на злите сили почти навсякъде съвпада — или поне в течение на известен период е съвпадало — с празнуването на Нова година.

Разбира се, трудно е да срещнем всички изброени елементи на едно място; докато в някои общества доминиращо е ритуалното изгасяване и запалване на огъня, в други това е вещественото изгонване (с помощта на шум и на отривисти жестове) на демони и болести, а в трети — изпъждането на „изкупителна жертва“ под формата на животно или човек. Общото значение на празника и на всеки от съставните му елементи е ясно при всички тях; във времеви отрязък като „Годината“ налице е не само действително изчерпване на един интервал от време и начало на нов, но и унищожаването на изминалата година и на изтеклото време. Впрочем това е и смисълът на ритуалното очистване: едно изгаряне, унищожаване на прегрешенията и грешките както на индивида, така и на общността като цяло, а не просто „пречистване“. Така под „възраждане“ разбираме ново раждане. Примерите, приведени в първа глава и особено по-долу ясно показват, че това ежегодно изгонване на греховете, болестите и злините всъщност представлява опит за миг да се възстанови митичното и първоначално време, „чистото“ време в мига на Сътворението. Всяка Нова година започва времето отначало, т.е. повтаря космогонията. Всеки един от останалите елементи — ритуалните боеве между двете групи фигуранти, присъствието на мъртвите сред живите, оргиите и сатурналиите, на свой ред отбелязва, че в края на годината и в навечерието на Новата година се повтарят митичните моменти на преминаване на Хаоса към Пораждане на Космоса.

Вавилонският новогодишен празник акиту (akitu) е завършен пример в това отношение. Акиту е можел да бъде празнуван както при пролетното равноденствие (през месец Нисан), така и при есенното (месец Тишрит — произхожда от shurri, „започвам“). Древността на празника е несъмнена дори и ако датите му са подвижни. Идеологията и ритуалната структура на този празник са съществували още през шумерската епоха^[5] и X. Франкфорт^[6] установи наличието на характерната за акиту система и в акадската епоха. Хронологическите уточнения не са без значение; пред нас са документи от най-старата „историческа“ цивилизация, в която владетелят — възприеман като син и като земен наместник на бога — е играл особена роля; като такъв той е бил отговорен за регулярното повтаряне на природните ритми и за доброто състояние на общността като цяло. Тази роля на царя в новогодишния празник не трябва да ни учудва: нему се пада задачата да възроди времето.

По време на дванайсетдневния празник акиту, в храма на Мардук била тържествено и многократно рецитирана поемата Енума елиш („Сътворението“). Така двубоят между Мардук и водното чудовище Тиамат, при който, in illo tempore, изначалният Хаос бил надвит от бога, отново се състоял наяве. Същото се наблюдава и при хетите, където двубоят-образец между бога на бурята Тешуп и змията Илуянкас бил рецитиран и разиграван в рамките на новогодишния празник^[7].

Мардук създава отново света с части от разкъсаното тяло на Тиамат и създава човека с кръвта на Кингу — демон, комуто Тиамат е поверил своите Таблици на съдбите^[8].

Мотивът за създаване с помощта на разкъсаните части на тялото е разпространен и в други култури (Китай, Индия, Иран, древните германци). Че това повторение на Сътворението се е схващало като действително повторение (реактуализация) на космогоничния акт, се доказва от ритуалите и от заклинателните формули, произнасяни в течение на празника. Двубоят между Мардук и Илуянкас се разиграва, подобно на пантомима, от две групи фигуранти^[9]; същият обред намираме у хетите^[10] и египтяните^[11], отново като драматичен сценарий на новогодишния празник. Борбата между двете групи фигуранти не само ознаменува първоначалния конфликт между Мардук и Тиамат, но повтаря — и чрез това обновява раждането на света, преминаването от Хаоса към Космос. Митичното събитие се развива в настоящето „Нека (той) да продължи да побеждава Тиамат и да скъсява дните му!)“, възкликва обредното лице. Двубоят, победата и Сътворението стават в самия момент, в който се представят.

В рамките на същия празник се изпълнява и ритуалът замкук („жребий“), при който се гадае за всеки от 12-те месеца на годината; това означава да се създадат бъдещите 12 месеца (практиката се среща в множество други традиции — виж по-долу). Слизането на Мардук в ада (той е „затворникът на планината“ — т.е. на ада и на отвъдното) съответства на един период на униние и въздържание (пост), спазван от цялата общност, и на „унижаването“ на царя. Този ритуал се вписва в много по-широката система на карнавалната обредност, на която не се спираме тук. В същия този момент се провежда и изгонването на болестите и греховете под формата на „козел отпущения“. Кръгът се затваря със свещения брак между бога и Сарпанътум, възпроизведен от царя и от свещена робиня в стаята на богинята^[12] и на която несъмнено съответства период на ритуална оргия^[13].

Както бе показано, празникът акиту обхваща ред драматични елементи, всичките насочени към унищожаване на изтеклото време, възобновяване на първоначалния Хаос и повторение на космогоничния акт. 1. — Първото ритуално действие представя надмощието на Тиамат, т.е. бележи връщане назад в митичното време, предшестващо сътворението; всички форми се сливат и биват погълнати от морската бездна на началото (апсу). Възцаряването на един „карнавален цар“ — „унижение“ спрямо истинския владетел, преобръщане на социалния ред (според Берозий робите ставали господари, а господарите — роби) и др. — няма нито един елемент, в който да не се долавя разграждането на вселената, премахващо ред и йерархия, „оргията“, властването на хаоса. Присъстваме на „потоп“, който унищожава цялото човечество, за да подготви идването на нов и възроден човешки род. Впрочем във вавилонската традиция на Потопа (XI табличка от Песента за Гилгамеш) се напомня, че преди да се качи на специално построения за бягство от потопа кораб, Утнапиштим организирал празник „като на Нова година“ (акиту). Елементът потоп, понякога само вода, се открива и в други традиции. 2. — Станалото се в онзи момент, in illo tempore (в началото на годината) сътворение на Света се възобновява всяка година; 3. — Макар и в ограничена степен, човекът участва пряко в космогоничния акт (борби между две групи фигуранти, представящи Мардук и Тиамат; празнувани по този случай „тайнства“^[14]).

Както видяхме в предишната глава, това участие се проектира в митичното време, което е съвременно на мига на сътворението на света. 4. — Празникът на „съдбите“ е още една формула на сътворението, при която се „нарича съдбата“ на всеки месец и на всеки ден. 5. — „Възраждането“ на света и на хората намира конкретна реализация в свещения брак (йерогамията).

Както значението, така и обредността на вавилонската Нова година намират съответствия в целия древноизточен свят. Някои бяха вече отбелязани, но ще се опитаме да допълним списъка. В забележителното си изследване, което за жалост не получи полагащия му се широк научен отглас, Венсинк^[15] подчертава симетрията между миторитуалните системи на „Нова година“ в целия семитски свят. Всяка от тях съдържа все същата идея за ежегодното връщане към хаоса, последван от ново създаване. Венсинк много добре е схванал космическия характер на новогодишната обредност като цяло, при всички резерви относно неговата теория за „произхода“ на тази ритуално-космогонична концепция, търсен в периодичната поява и изчезване на растителността. Действително, за „първобитните хора“ природата е проявление на божественото (йерофания), и „природните закони“ са една от формите на съществуване и проява на божеството. За неотменното присъствие, под една или друга форма, на „потопа“ и изобщо на водната стихия в новогодишните ритуали може да съдим дори и само по обредните новогодишни възлияния и връзката им с дъжда. Според Р. Елиезер, „светът е създаден през месец Тишри“, докато Р. Джошуа поддържа, че това е станало „през месец Нисан“; впрочем и двата месеца са дъждовни^[16].

Тъкмо на празника на странстването (Tabernacles) се решава какво количество дъжд да се отпусне през идващата година^[17], т.е. определя се „жребият“ на бъдещите месеци. Христос освещава водата на деня Богоявление, докато Великден и Нова година са обичайните дати за кръщаване в ранното християнство. (Кръщаването е равносилно на ритуална смърт на предишния човек, последвана от ново раждане. В космически план то съответства на потопа: премахване на ясните очертания, сливане на всички форми, връщане към аморфното състояние.) Прозрял мистерията на това ежегодно повтаряне на Сътворението, Ефрем Сирин се е опитал да го обясни: „Бог е създал други небеса, понеже грешниците боготворели небесните тела; той отново създал света, жигосан от Адам. Със самата си слюнка той го сътворил отново.^[18]“

Някои следи от стария обреден сценарий, включващ двубой и победа на божеството над морското чудовище — въплъщение на хаоса, се съдържат и в израилтянския новогодишен празник, какъвто го виждаме в йерусалимския култ. Проучванията напоследък^[19] разкриха ритуалните елементи и космогонично-есхатологичното звучене на Псалмите, както и ролята на царя в новогодишния празник, при който се чества победата на Яхве (предводител на силите на светлината) над силите на мрака (морския хаос, чудовището Рахаб). Триумфът е последван от възцаряването на Яхве в качеството му на цар и от повторение на космогоничния акт. Гибелта на чудовището Рахаб и победата над Водите (което означава подреждане на света) са равносилни на сътворение на вселената и същевременно на „спасение“ на човека (победа над „Смъртта“, осигуряване на храна за през идващата година и т.н.^[20]).

Нека за момента от всички тези архаични следи в култа запомним периодичното повтаряне^[21] на Сътворението (понеже битката с Рахаб предполага връщане към изначалния Хаос, докато победата над „морските бездни“ може да означава само установяването на „твърди форми“, т.е. Сътворение). По-нататък ще видим, че в съзнанието на еврейския народ тази космогонична победа се превръща в триумф над сегашни и бъдещи чужди царе; космогонията оправдава месианизма и апокалипсиса, и полага основите на една философия на историята.

Фактът, че периодичното „спасение“ на човека има пряко съответствие в осигуряването на храна за през идващата година (освещаване на новата реколта) не трябва да ни кара да виждаме в него единствено следите на „примитивен“ аграрен празник. Наистина във всички архаични общества храненето има своето ритуално значение; така наречените „житейски ценности“ представляват по-скоро един биологичен израз на онтологията; за архаичния човек „животът е абсолютна реалност“ и като такава е „свещен“. От друга страна, Нова година в еврейския празник на странстването (Tabernacles), празник на Яхве в пълния смисъл на думата^[22], настъпва в петнадесетия ден на седмия месец^[23], т.е. пет дни след йом ха-кипурим, когато става изгонването на изкупителната жертва (козел отпущения). Тези два религиозни момента — изгонването на греховете от общността и Новогодишния празник — трудно могат да бъдат разделени, особено ако се отчете фактът, че преди приемането на вавилонския календар тъкмо седмият месец се явява пръв в израилтянския календар. Съществувал е обичай по време на йом ха-кипурим девойките да отиват на танци и развлечения извън пределите на селото или на града, и по този случай ставали сватбите. И именно през този ден се гледало със снизхождение на ред крайности, някои дори оргиастични, което ни напомня както последната фаза на празника акиту (също провеждан извън границите на селището), така и почти повсеместната разюзданост на новогодишните празненства^[24].

Сватби, сексуална разпуснатост, колективно очистване от грешките чрез изповед и изпъждане на козел отпущения, освещаване на новата реколта, възцаряването на Яхве и честване на победата му над „Смъртта“ — всичко това са моменти от една обширна празнична система. Полярният и амбивалентен характер на отделните епизоди (пост и излишества, тъга и радост, отчаяние и оргия и т.н.) само потвърждава взаимно допълващата им функция в рамките на една и съща система. Безспорно основните ù моменти са очистването чрез изкупителна жертва и повторението на космогоничния акт от Яхве; всичко останало е само приложение върху различни плоскости и съобразно различните нужди, на все същия архетип — акта на ново раждане на света и на живота като повторение на Раждането на Вселената.