Мирча Елиаде
Митът за вечното завръщане (7) (Архетипи и повторение)

Архетипи на „профанните“ дейности

Нека се прехвърлим сега към друг пример — танца. От самото начало всички танци са били свещени, т.е. имали са извънчовешки образец. Понякога този образец е бил тотемично или символично животно и неговите движения са били възпроизвеждани с цел да се прогони чрез магията конкретното му присъствие, да се умножи броят на животните или в животното да се превъплъти човек; друг път образецът е бил открит от някое божество (например пирика, танцът с оръжие, създаден от Атина, и т.н.) или от някой герой (танцът на Тезей в Лабиринта); танцът се е изпълнявал с цел да се набави храна, да се отдаде почит на мъртвите или да се затвърди добрият ред на Вселената; можел е да се изпълнява също по време на инициациите, на магическите религиозни церемонии, на бракосъчетанията и т.н. Всички тези подробности обаче можем да пропуснем без специално обсъждане. Това, което ни интересува, е предполагаемият извънчовешки произход на танца (защото всеки танц е бил създаден in illo tempore, в митичната епоха, от „предшественик“, тотемично животно, бог или герой). Ритмите на хореографията имат своя образец извън делничния живот на човека; Независимо дали възпроизвеждат движенията на тотемичното или символичното животно или движенията на звездите; дали самите ритми се превръщат в ритуали (лабиринтообразни стъпки, подскоци, жестове, извършвани с помощта на церемониални инструменти, и т.н.), един танц подражава винаги архетипен жест или възпоменава митичен момент. С една дума, танцът е повторение и следователно реактуализация на „онова време“.

Битките, сблъсъците, войните имат също повечето време ритуална причина и ритуална функция. Това е подбуждащото противопоставяне между двете половини на клана или битка между представителите на две божества (например в Египет борбата на две групи, представящи Озирис и Сет), но конфликтът винаги възстановява спомена за някой епизод от космическата и божествената драма. Войната или дуелът в никой случай не могат да се обяснят с рационални мотиви. Хокарт много вярно осветли ритуалната роля на военните действия^[1].

Всеки път, щом сблъсъкът се повтори, има подражание на архетипен образец. В нордическата традиция първият дуел се състоял, когато Тот, предизвикан от великана Хрунгнир, го пресрещнал на „границата“ и го победил в самостоятелен бой. Същият мотив се открива в индоевропейската митология и Жорж Дюмезил^[2] е прав да го разглежда като късна, но все пак автентична версия на един твърде дребен сценарий на военно посвещаваш. Младият воин трябвало да възпроизведе битката между Тор и Хрунгнир; наистина, войнското посвещаване се състои в акта на храброст, чийто митичен прототип е умъртвяването на триглавото чудовище. Яростните берсеркири (berserkir), свирепите войни, възпроизвеждали точно състоянието на свещена ярост (wut, ménos, furor) от първичния образец.

Индийската церемония по възкачването на царя на престола — râjasûya, е само земно възпроизвеждане на древното посвещаване, което Варуна, първият Владетел, е направил за себе си; това повтарят брахманите до безкрайност… В хода на ритуалните обяснения натрапчивото, но и поучаващо твърдение постоянно гласи, че ако царят прави един или друг жест, то е, защото в зората на времето, в деня на своето посвещаване Варуна е направил същия жест^[3]. И същият механизъм може да се види във всички останали традиции, в степента, в която ни позволява материалът, с който разполагаме (вж. класическите трудове на moret върху свещения характер на царската власт в Египет и на Labat върху асиро-вавилонската царска власт). Ритуалите на построяването повтарят първичния акт на космогоничното построение. Жертвата, която се дава, докато се строи къща (църква, мост и т.н.) е само подражание в човешки план на първичното жертвоприношение, отслужено in illo tempore, за да се даде живот на света (вж. втора глава).

Що се отнася до магическата и изцелителна сила на някои билки, тя също се дължи на небесния прототип на растението или на факта, че то за първи път е било откъснато от някой бог. Никое растение не е ценно само по себе си, а единствено чрез свързаността си с архетипа или чрез повтарянето на някои жестове и думи, които изолират растението от профанното пространство и така го освещават. Така две заклинателни англосаксонски формули от XVI в., които обикновено се произнасяли при беритбата на билки, уточняват произхода на лечебното им свойство: за пръв път (т.е. ab origine) те са пораснали на свещената планина Голгота (в „центъра“ на Земята): „Здравей, о, света трева, която растеш на земята, отначало ти се намираше на планината Голгота; добра си за всякакви рани; в името на сладкия Исус, откъсвам те“ (1584). „Свещена си, Върбинке, както растеш на земята, защото най-напред те намериха на планината Голгота. Ти излекува нашия Изкупител Исус Христос и затвори кървящите му рани; в името (на Отца, на Сина и на Светия Дух) откъсвам те“^[4]. Действената сила на тези треви се приписва на факта, че прототипът им е бил открит в решаващ момент от развитието на света („в онова време“) върху планината Голгота. Те са получили освещаването си, задето са излекували раните на Изкупителя. Откъснатите треви оказват своето лечебно въздействие само доколкото късащият ги повтаря първичния жест на изцелението. Ето защо една стара заклинателна формула казва: „Ще отидем да наберем треби, за да ги наложим върху раните на Спасителя“^[5].

Тези формули на народната християнска магия продължават стара традиция. В Индия например тревата Kapitthaka (Feronia elephantum) лекува сексуална слабост, защото ab origine Гандхарва я е използвал, за да върне на Варуна неговата мъжественост. Следователно ритуалното събиране на тревата е наистина повтаряне на действието на Гандхарва. „Тебе, тревата, която Гандхарва изкопа за изгубилия своята мъжественост Варуна, тебе изравяме!“ (Атхарваведа, IV, 4, 1). Едно дълго заклинание, намиращо се в Парижкия папирус^[6], посочва изключителното положение на набраната трева: „Тебе те посея Кронос, прие те Хера, запази те Амон, породи те Изида, отхрани те Зевс дъждоносеца; ти поникна благодарение на Слънцето и росата…“. За християните лечебните растения дължали въздействието си на факта, че за първи път били намерени на планината Голгота. За древните оздравителните свойства на билките произтичали от това, че най-напред били открити от боговете. „Ти, ранилисте, който най-напред откри Ескулап или кентавъра Хирон…“ — такова заклинание се препоръчва в един трактат по лечебни растения^[7].

Би било отегчително и дори безполезно за замисъла на това изследване да се припомнят митичните прототипове на всички човешки дейности. Това например, че човешката справедливост, основана върху идеята за „закона“, има своя небесен и трансцендентен образец в космическите норми (tao, artha, rta, tzedek, themis и т.н.), е твърде добре известно, за да се разпростираме надълго. Друг един лайтмотив на древните естетики — че „произведенията на човешкото изкуство са подражания на творенията на божественото изкуство“^[8], е чудесно осветлен в изследванията на Ананда К. Кумарасвами^[9]. Интересно е да се отбележи, че самото състояние на блаженство (eudaimonia) е подражание на божествената природа, без да говорим за различните състояния на екстаз (enthousiasmos), създавани в човешката душа чрез повтарянето на известни действия, които са извършили боговете in illo tempore (дионисовски оргии и т.н.): „Дейността на Бога, чието блаженство надминава всичко, е чисто съзерцателна и сред човешките дейности най-щастливата от всички е тази, която се доближава най-много до божествената дейност“ (Nic. Eth, 1778 b, 21); „уподобяване във възможната степен на бога“ (Teemem, 176 b^[10]); „така съвършенството на човека е уподобяването на Бога“ (haec homimis est perfectio, similitudo Dei — св. Тома Аквински).

Трябва да добавим, че за „първобитния манталитет“, чиято структура беше наскоро изследвана изключително задълбочено от Van der Leuw^[11], всички важни действия на текущия живот са били открити ab origine от богове или герои. Хората не правят нищо друго, освен да повтарят до безкрайност тези парадигматични жестове-образци. Хората от австралийското племе юин знаят, че Дарамулун, „Бащата на всичко“ е измислил специално за тях всички инструменти и оръжия, с които си служат досега^[12]. По същия начин в племето курнаи вярват, че Мунгангауа, Висшето Същество, в началото на времената е живял в близост с тях, за да ги научи как да изработват инструментите си, лодките, оръжията — „с една дума, всички умения, които познават“^[13]. В Нова Гвинея множество митове разказват за дълги пътешествия по море, предоставяйки така „образци за съвременните мореплаватели“, но също и образци за всички останали дейности, „независимо дали става дума за любов, война, риболов, за това да се предизвика дъжд или за каквото и да е… Разказът дава прецедентите за различните моменти от построяването на кораб, за съдържащите се в това действие сексуални табута и т.н.“^[14].

Когато предводителят излезе в морето, той персонифицира митичния герой Аори. Той носи дрехата, която според мита обличал Аори; като него лицето му е почернено, а в косите си има един love, подобен на този, който Аори свалил от главата на Ивири. Той танцува върху платформата, и разперва ръцете си, както Аори разпервал крилете си… „Един рибар ми каза, че щом тръгвал да стреля рибата (с лъка си), представял си, че е самият Кивавиа. Той не молеше за благосклонността и помощта на този митичен герой: направо се отъждествяваше с него“^[15].

Този символизъм на митичните прецеденти се среща също в други първобитни култури. По повод на племето каруки в Калифорния Дж. П. Харингтън пише: „Всичко, което правеше карукът, го вършеше само защото се вярваше, че иксарейавите са дали примера за това още в митичните времена. Иксарейавите са били хората, обитаващи Америка преди идването на индианците. Съвременните индианци, които не знаеха как да преведат думата, предлагаха значения като «владетелите», «вождовете», «ангелите»… Те останали с тях само колкото е необходимо да ги запознаят и да задействат всички обичаи, казвайки всеки път на каруките: «Ето как биха направили хората». Техните действия и техните думи днес все още се предават и цитират в магическите формули на каруките“^[16].

Любопитната система на ритуален обмен — потлач, която се среща в Северозападна Америка и на която Марсел Мос посвети известното си изследване^[17], е само повторение на практиката, въведена от предшествениците в митичната епоха. Примерите лесно биха могли да бъдат умножени.^[18]