Мирча Елиаде
Митът за вечното завръщане (6) (Архетипи и повторение)

Божествени образци на ритуалите

Всеки ритуал има божествен образец, архетип; този факт е дотолкова известен, че можем да припомним само няколко примера. „Трябва да направим това, което боговете са направили в началото“ (Чатапатха Брахмана, VII, 2, 1, 4). „Така направиха боговете, така правят хората“ (Таитириая Брахмана, I, 5, 9, 4). Тази индийска пословица обобщава цялата теория, върху която се основават ритуалите на всички страни. Същата теория намираме както у „примитивните“ народи, така и в развитите култури. Аборигените от Югоизточна Австралия например практикуват обрязването с каменен нож, защото така техните митични предци са ги научили^[1]; негрите от племето амазулу правят същото, защото Ункулункулу (културният герой) е постановил in illo tempore: „Мъжете трябва да бъдат обрязани, за да не приличат на децата“^[2]. Церемонията Хако на индианците пауни, великолепно изучена от Алис Флетчър, е била открита на жреците от Тирава, върховния бог, още в началото на времената. При племето сакалава на Мадагаскар „всички семейни, социални, национални и религиозни обичаи и церемонии трябва да се разглеждат съобразно lilin-draza, т.е. съобразно установените обичаи и неписаните закони, унаследени от предците“^[3]. Да се умножават още примерите е безполезно; предполага се, че всички религиозни действия са били основани от боговете, културните герои или митичните предци^[4]. Между другото, у „примитивните“ народи не само ритуалите имат митичен образец, но всяко едно човешко действие е ефикасно в степента, в която повтаря точно действието, извършено в началото на времената от някой бог, герой или предшественик. Към края на тази глава ще се върнем към тези действия-образци, които хората непрекъснато повтарят.

Трябва да кажем обаче, че подобна „теория“ не оправдава ритуала единствено в „първобитните“ култури. В Египет например властта над обреда и словото, притежавана от жреците, е произтичала от подражаването на първичния жест на бога Тот, който е създал света със силата на своето Слово. Според иранската традиция религиозните празници са били установени от Ормузд, за да се възпоменават действията по Сътворението на Космоса, продължило една година. В края на всеки период, ознаменуващ съответно създаването на небето, водите, земята, растенията, животните и човека, Ормузд си почивал в продължение на пет дни, установявайки по такъв начин основните маздаистки празници^[5]. Човекът не прави друго, освен да повтаря акта на Творението; неговият религиозен календар чества в продължение на една година спомена за всички космогонични фази, които са станали ab origine. Сакралната година повтаря непрекъснато Творението, човекът става съвременник на космогонията и антропогонията, защото ритуалът го проектира в митичната епоха на началото. В оргиастичните ритуали един Бакхусов последовател подражава патетичната драма на Дионис; един орфик чрез церемонията на инициацията повтаря първоначалните жестове на Орфей и т.н. Юдео-християнският „сабат“ (schabbat) е също imitatio Dei, подражание на Бога. Почивката в този ден възпроизвежда изначалния жест на Господа, защото в седмия ден на Творението „Бог си почина от всичките Си дела, що извърши“ (Бит. 2:2). Посланието на Спасителя е на първо място образец, който изисква подражание. След като измива краката на апостолите, Исус им казва: „Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих“ (Иоан, 13:15). Унижението е само една от добродетелите; но унижението, което са практикува, следвайки примера на Спасителя, е религиозен акт и средство за спасение: „както ви възлюбих, да любите и вие един другиго“ (Иоан, 13:34, 15:12). Тази християнска любов е осветена от примера на Исус. Упражняването й в настоящето премахва греха от човешката природа и обожествява човека. Който вярва в Исус, може да направи каквото той е направил; така се премахват ограниченията и немощната природа на човека. „Който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши…“ (Иоан, 14:12), Литургията е тъкмо едно възпоминание за живота и Страстите на Спасителя. По-нататък ще видим, че това възпоминание е всъщност реактуализиране на „онова време“.

Брачните ритуали също имат божествен образец и бракът между хората възпроизвежда свещения брак, йерогамията, по-специално свързването; на Небето със Земята. В „Атхарваведа“ (XIV, 2, 71) съпругът и съпругата са оприличени на Небето и Земята, докато в друг химн („Атхарваведа“, XIV, 1) всеки брачен жест е подкрепен с прототип от митичните времена: „Както Агни хвана дясната ръка на тази земя, така аз хващам твоята ръка… и нека бог Савитар хване твоята ръка… Тващар е натъкмила дрехата й, за да е красива, както наредиха Брашпати и Поетите. Нека Савитар и Бхага благоволят да надарят тази жена с деца, както направиха за дъщерята на Слънцето!“ (48, 49, 52). Дидона празнува своята сватба с Еней посред страшна буря (Вергилий. Енеида, IV, 160); тяхното свързване съвпада със свързването на стихиите; Небето притиска своята съпруга, проливайки оплодотворяващ дъжд. В Гърция брачните обреди имитират примера на Зевс, който се свързва тайно с Хера (Павзаний, II, 36, 2). Диодор Сицилийски (V, 72, 4) ни уверява, че йерогамията на Крит е била подражавана от жителите на острова; с други думи, церемониалното свързване намирало своето узаконяване в изначалното събитие, случило се „в онова време“.

Деметра се съединила с Ясион върху прясно засята земя в началото на пролетта (Одисея, V, 125). Смисълът на този съюз е ясен: той спомага да се увеличи плодородието на почвата, да се разгърне удивителният порив на съзидателните земни сили. Тази практика е била много разпространена чак до миналото столетие в Северна и Централна Европа, за което свидетелстват обичаите на символичното свързване на двойките в полето.^[6] В Китай младите двойки отивали през пролетта да се съединят на тревата, за да стимулират „обновяването на света“ и „всеобщото покълване“. И наистина, всеки човешки съюз намира своя образец и узаконяване в йерогамията, космическото свързване на началата. Ю Линг в „Книга на месечните предписания“ уточнява, че съпрузите се представят на Императора, за да съжителстват с него през първия месец на пролетта, когато се чува гръмотевицата. Космическият пример е последван както от Владетеля, така и от целия народ. Брачният съюз е обред, включен в космическия ритъм, и чрез тази интеграция той узаконява своето съществуване.

Цялата древноизточна символика на брака може да бъде обяснена посредством небесните образци. Шумерите чествали свързването на началата в деня на Новата Година; в целия дребен Изток същият този ден се бележи както от мита за йерогамията, така от обредите на свързването на царя с богинята. Тъкмо в деня на новата година Ищар ляга заедно с Тамуз и царят възпроизвежда тази митична йерогамия, изпълнявайки ритуалното свързване с богинята (т.е. със свещената блудница, която я представя на земята^[7]) в една тайна стая на храма, където се намира брачното ложе на богинята. Божественото съединение осигурява земното плодородие; когато Нинлил се съедини с Енлил, започна да вали дъжд^[8].

Същото плодородие осигуряват церемониалният съюз на царя, съединяването на двойките върху земята и така нататък. Светът се обновява всеки път, когато йерогамията бива имитирана, т.е. при всяко сключване на брачния съюз. Немският термин „Hochzeit“ произтича от „Hochgezit“ — празника на Новата Година. Бракът „възражда“ годината и вследствие на това дарява плодородие, изобилие и щастие.

Уподобяването на сексуалния акт и полската работа е често срещано в множество култури^[9].

В „Чатапатха Брахмана“ (VII, 2, 2, 5) земята се уподобява на детераждащ женски орган (уот), а посевът — на мъжкото семе (semen virile). „Вашите жени ви принадлежат като земята“ (Коран, И, 223). Повечето от колективните оргии намират ритуално оправдание в подтикването на силите на растежа: те стават в определени критични периоди на годината, когато покълват насажденията или зрее реколтата и т.н., и техният митичен модел е винаги йерогамията. Такава е например оргията, която племето еве (Западна Африка) организира в момента на покълването на ечемика; оргията е узаконена чрез йерогамия (предлагат млади момичета на бога-питон^[10]). Същото узаконяване намираме у ораоните; тяхната оргия е през май, времето на съединяването на бога Слънце с богинята Земя^[11]. Всички тези оргиастични крайности по един или друг начин намират своето оправдание в някой космичен или биокосмичен акт: възраждане на Годината, критично време за реколтата и така нататък. Шествието на голите младежи по улиците на Рим по време на празника Флоралии (27 април) или това, че докосвали с ръка жените по време на Луперкалиите, за да прогонят безплодието им; допусканите в цяла Индия свободи по повод празника Холи; обичайната за Централна и Северна Европа разпуснатост при празнуването на жътвата, срещу която църковните власти много мъчно можели да се преборят (например на събора в Оксер през 590 г. и т.н.) — всички тези прояви имали също надчовешки прототип и били насочени към постигането на всеобщо изобилие и плодородие. (За космологичното значение на „оргията“ вж. втора глава).

За целта, която преследваме в настоящото изследване, е без значение да се знае в каква степен брачните обреди и оргията са създали оправдаващите ги митове. Важен е фактът, че оргията, също както и бракът, са създавали ритуали, имитиращи божествените жестове или някои епизоди от свещената драма на Космоса; важното в случая е узаконяването на човешките действия чрез извънчовешки образец. Това, че митът някой път е следвал обреда — например предбрачните церемониални съюзи са предхождали появата на мита за предбрачните връзки между Хера и Зевс, мит, който им служел за оправдание — подобна констатация не намалява ни най-малко свещения характер на ритуала. Митът е късен единствено като формула; неговото съдържание обаче е архаично и се отнася до тайнствата, т.е. до действията, които предполагат една абсолютна действителност извън човека.