Георги Коновски
Територията (20)

20.

И после Иван започна своя разказ.

— Преди повече от 150 години тук е живял моят народ. Немалък народ — няколко милиона е бил в началото на XXI век. Трагично време за нас… Лоши и продажни управници, липса на национално единение, никакви стремежи към развитие, желание да се оцелее — на каквато и да е цена…

Мнозина заминали по чужди земи, а скоро след това и изчезнали в новите си народи. Просто се претопили…

Другите останали на родната земя. Която била много, много красива — зелени равнини, чисти реки, високи планини, прекрасни гори, изпълнени с животни и птици…

Само че някой някъде решил — да изтегли шистовия газ от тая земя. И започнали взривовете. Скоро водното море под равнината било отровено. Химикалите, които разбивали шистите, залели питейната вода и я превърнали в страшна отрова…

Безкрайната равнина, житницата на страната, завехнала и постепенно умряла. Хората я напуснали…

А на юг станало друго…

Джипситата, дошли преди десетина века, постепенно завладели земята на юг от планината. Американците — неотстъпно заемащи хубавата земя, не допуснали джипситата зад големия град Пловдив — сега Филипопол. И ги блокирали около града Елхово, станал нещо като столица на джипситата и на нахлуващите през границата пришълци от Азия и Африка…

Удобно за американците — един огромен лагер, в който са събрани всички, пречещи на нормалния живот в колонията Европа…

Та дори от това господарите на света успели да извлекат някаква полза — създали в тая област своеобразен център за екзотичната забава. Селища за живот сред аборигените — с всички песни и танци, със свободната любов, с приключенията. И — под строг контрол!

Едновременно с това историята е била пренаписана. Оказва се, че по новата българите са тюркски народ, братя на южните си съседи. И врагове на рашаните, техни братя по кръв — на които преди векове са дали писмеността и религията. Но сега — за нуждите на „Разделяй и владей“, двата народа са обявени за антиподи…

— Малко останахме — каза Иван — малко… Тук наоколо има още десетина села, на изток има няколко по-големи селища, повече хора живеят в западната част на планината и дори в равнината… Там, където винаги са живели и не са допускали кракът на врага да стъпи на земята им. Но — бедстват, едва оцеляват, слизат все по-надолу в развитието си…

Спасените мълчаха…

— Ето защо не ви дадох да пиете вода по пътя. Отровата вече век и половина излиза, но… Няма да е скоро… И равнината не е за живот. Превърнали са я в бунище. Отначало стоварвали тук всякакви боклуци — защо да пазят равнината, вече е била безплодна… После започнали да изсипват сметта направо от въздуха…

И видяхте какво е — сиво, черно, кафяво… Страшни и странни животни и птици, тежък въздух, убийствена атмосфера…

Трудно ни е, но се оправяме. Избягваме да поддържаме връзки с вашите военни, обаче внимателно охраняваме района. Джипситата не смеят да минат насам — за тях присъдата е произнесена предварително. Да, не е човешко — обаче целта ни не е да сме връх на хуманизма, а да оцелее народът ни…

Тук сме към сто човека — както сами виждате. Но не сме сами, а част от народа ни…

Настъпи тишина…

Майкъл се надигна:

— Страшна е съдбата на народа ви… Само това мога да кажа… Но засега има друг, в момента по-важен за нас въпрос…

— Накъде? — попита и утвърди Иван…

— Именно…

Иван вече беше решил:

— Вие сте свободни хора. Мисля, че трябва да го решите сами. Ние ще ви помогнем, разбира се…

Спасените кимнаха… И се загледаха в гърбовете на излизащите българи. Които ги оставяха — да решават…