Георги Коновски
Територията (10)

10.

В салона беше тъмно, но човек можеше да види какво става. Малките индивидуални лампички светеха — оцелелите се бояха от тъмнината и не склопваха очи. Мълчаха, втренчени в гърба на предната седалка, свиваха се на кълбо, а погледите шареха из полумрака. На големите екрани беше черно. Камерите работеха, обаче нощта потопи в черното си мастило всякакви природни картини отвън…

„Ако са картини — мислеше си Джейн — А ако са зловещи изображения на всички човешки страхове… Какво ли ни чака? Да изпаднеш в такова положение… При това — в края на модерния XXII век…“

Разбира се, хората бяха изживявали и по-тежки моменти…

И тя започна да си спомня за черните мигове от историята — познати й от супер ултраекстрафилмите, наградени със световната награда „Оскар“…

Някъде преди два века, по време на световната експанзия на исляма, група американци бяха паднали със самолет в земите на днешната колония Персия. Организирали се, събрали сили, с помощта на автоматичното си оръжие успели да разбият бандите от жени и деца, които ги обкръжавали, успели дори да извикат помощ…

Джейн помнеше вълнуващия момент от филма, когато сред димящите развалини и купищата трупове каца американска бойна машина и в нея гордо се качват смелчаците…

Помнеше и друга история — за двете влюбени девойки, които са отвлечени в харема на някакъв черен вожд, но смело се изправят срещу желанията му, убиват го с голи ръце, а после взривяват целия град… И гордо се завръщат в базата на специално изпратения хеликоптер…

Даааа…

Нямаше смисъл да си ги преразказва. Много, много истории знаеше от филмите. А това бяха истински истории — иначе защо ще ги заснемат, защо ще печелят награди и толкова много пари за създателите си?

Джон по всяка вероятност беше гледал повече исторически филми… Сети се как последната вечер преди отлитането той остана пред видеопроектора, за да догледа историческия филм. Много вълнуващо беше разказано как американските войници превземат Берлин — столицата на рашъните, по време на Виетнамската война, която се водила в Корея и Ирак…

Тя се огледа…

Джон беше все още в кабината. Сега беше негов ред да дежури два часа. Пилотът спеше, прегърнал упоения си любовник, стюардесата Нели се беше отпуснала на седалката до упоената мисис Смит, останалите мълчаха и само по пробляскващите им очи се разбираше, че не спят…

Джейн стана и отиде до апарата за вода. Сипа си малко — Джон беше изнесъл цяла лекция на спасилите се за положението и необходимостта да пестят водата и храната. Отпи и се загледа в черния екран. Стори й се, че нещо помръдва навън…

Не, беше се излъгала…

Обаче…

Наистина — петно, доста по-тъмно от нощта, бавно се придвижваше към камерата. Просто петно — не се забелязваха никакви части на тялото…

Опита се да разбере колко е голямо, сравни го с остатъка от дървото, покрай който мина вчера… Беше високо нейде колкото човек, но доста разлято на ширина…

После петното остана зад дънера и се сля с него и мрака…

Трябваше да предупреди Джон. Макар че засега никой не искаше да излиза навън, той й спомена, че смята на другия ден да тръгне на разузнавателна обиколка. Имаха двата лъчеви пистолета на пилотите, имаха дори две бронежилетки и непробиваеми шлемове. А от задния люк можеше да изкарат авто количката, използвана от летците за пренос на багаж в някои изостанали летища по света…

В този момент единият от свилите се на кълбо пътници се надигна. Джейн го позна — мистър Хокинс, Нийл Хокинс. Здравият мъж. Явно беше станало време да смени дежурния в кабината.

Джейн огледа за пръв път Нийл. Висок, строен, с късо подстригана коса, леко мрачен… Чу, че бил търговски пътник и търсел малко разтуха след сложна и богата сделка в Ню Париж. Хубаво беше, че е при тях — изглеждаше силен и самоуверен, може би беше и служил в армията…

Другите двама мъже — Колинз и Гарбър, май си бяха само тежък товар. Едно, че бяха ранени, второ — като че бяха смазани. Приведени, мълчащи, с бягащи наоколо им очи, очакващи още нещо да им се случи… Далеч от образа на бащите — пионери, смелите завоеватели на Америка и света…

Хокинс изкачи трите стъпала към кабината, след малко оттам излезе Джон. Всички погледи се впиха в него. А той — сигурен, силен, смел, отиде до креслото на Джейн, отпусна се на второто, до нея, заметна я с одеалото и дори я прегърна през рамо…

Това като че успокои стресираните пътници и скоро в салона се раздаде лекият шум на заспиващи хора…