Едгар Уолъс
Червеният кръг (10)

9
Талия в полицейския съд

Съдията, добродушен човек, изглежда се чувствуваше неудобно. Той погледна от безстрастния мистър Пар, който стоеше в свидетелската ложа, към момичето зад стоманената преграда. То беше почти толкова хладнокръвно и спокойно, колкото полицейският свидетел. Лицето му би привлякло внимание при всякакви обстоятелства, ала неугледната обстановка в полицейския съд подчертаваше и подсилваше още повече красотата му.

Съдията погледна списъка на арестуваните с указания за техните простъпки. Там се посочваше, че възрастта на момичето е двайсет и една години, а професията й — секретарка.

Човекът на закона, който през живота си бе преживявал много шокове и бе свикнал на най-необикновени и невероятни събития, само поклати глава в знак на отчаяние.

— Знае ли се нещо против тая жена? — запита той и почувствува, че е глупаво дори да нарича стройната, млада арестантка „жена“.

— Тя беше под наблюдение от известно време, ваше благородие — бе отговорът, — но не е попадала досега в ръцете на полицията.

Съдията погледна под очилата си момичето.

— Не мога да разбера как сте се озовали в това ужасно положение — каза той. — Вие сте момиче, което явно е получило добро възпитание, а сте обвинена в кражба на няколко лири стерлинги, макар че откраднатият от вас предмет е струвал много повече и сте съзнавали това. Вашата постъпка вероятно се дължи на някакво голямо изкушение. Предполагам, че сте имали много спешна нужда от пари; и все пак това не оправдава постъпката ви. Ще бъда снизходителен към вас, тъй като за пръв път извършвате престъпление, и най-искрено ви призовавам да живеете честно и да избягвате друг път такова неприятно преживяване.

Момичето се поклони леко и тръгна от подсъдимата скамейка към полицейската канцелария. Започна следващият процес.

В същото време стана и Харви Фройънт и излезе от съда. Той беше богаташ, за когото парите представляваха цел и смисъл на живота. Човек, който броеше съдържанието на джоба си всяка вечер, преди да си легне, и при подобни обстоятелства би поискал да арестуват дори собствената му майка. Простъпката на Талия Дръмънд беше в неговите очи още по-ужасна, тъй като последната й работа като негова служителка беше да му връчи предупреждението на Червения кръг и той още не се бе съвзел от този шок.

Фройънт беше висок, слаб човек, вечно изгърбен. Той се отнасяше към света с дълбока подозрителност, а в момента — с възмущение, защото държеше много на светостта на собствеността.

На Пар, който излезе подире му от съда, той изрази разочарованието си, че момичето не бе пратено в затвора.

— Такава жена е опасна за обществото — оплака се той с тънкия си, сърдит глас. — Отде да знам дали не се е съюзила с тия мошеници, които ме заплашват? Да ми искат четиридесет хиляди! Четиридесет хиляди! — Той проплака последните думи. — Ваш дълг е да ме пазите! Разберете това — ваш дълг е!

— Чух ви! — каза инспектор Пар уморено. — А що се отнася до момичето, предполагам, че тя никога не е чувала за Червения кръг. Много е млада.

— Млада, а! — тросна се кльощавият човек. — Точно сега е време да бъде наказана. Залавяйте ги млади и ги наказвайте млади, за да можете да ги направите почтени граждани!

— Сигурно сте прав — съгласи се дебелият мистър Пар с въздишка, а после добави някак без никаква връзка:

— Децата са голяма грижа.

Фройънт промърмори нещо под нос и без дори да кимне за сбогуване, мина бързо през съда и се качи в колата, която го чакаше пред входа.

Инспекторът го гледаше с вяла усмивка как заминава, а когато се озърна, хвана погледа на един млад мъж, който чакаше до вратата на секретаря на съда.

— Добро утро, мистър Бирдмор — каза инспекторът.

— Чакате да видите младата дама ли?

— Да. Колко време ще я задържат? — попита Джек нервно.

Мистър Пар го изгледа с безизразни очи и изсумтя.

— Не се обиждайте, мистър Бирдмор — каза той тихо, — но ми се струва, че проявявате към мис Дръмънд по-голям интерес, отколкото е полезно за вас.

— Какво искате да кажете? — запита Джек бързо.

— Цялата тази работа е заговор. Онова говедо Фройънт…

Инспекторът поклати глава.

— Мис Дръмънд призна, че е взела статуетката — изтъкна той, — и освен туй я видяхме да излиза от заложната къща. Няма никакво съмнение в това.

— Само че е направила това признание по някаква причина, която тя най-добре знае — каза Джек разпалено.

— Мислите ли, че такова момиче би извършило кражба? Защо да краде? Аз бих й дал всичко, каквото поиска… — той се спря внезапно. — Тук се крие нещо — продължи по-спокойно, — нещо, което не разбирам, а вероятно и вие, инспекторе, не разбирате.

В този момент вратата се отвори и момичето излезе оттам. То се спря, като видя Джек, и лека руменина пропълзя по бледото му лице.

— Какво търсите в съда? — запита тя бързо.

Джек кимна, а тя поклати глава.

— Не биваше да идвате — каза девойката почти ядно. — Отде узнахте? Кой ви каза? — Изглежда бе забравила присъствието на инспектора, но за пръв път от арестуването си насам проявяваше известни признаци на потиснато вълнение. Тя ту пребледняваше, ту се изчервяваше, а гласът й леко трепереше, когато продължи: — Съжалявам, че сте узнали нещо, мистър Бирдмор, и дълбоко съжалявам, че сте дошли.

— Но това не е вярно — прекъсна я той. — Как можете да говорите така, Талия? Та това е било заговор, нали? Заговор, целящ да ви унищожи? — гласът му беше почти умолителен, но тя поклати глава.

— Не е имало никакъв заговор — каза Талия Дръмънд спокойно. — Аз откраднах от мистър Фройънт.

— Но защо, защо? — запита той отчаяно. — Защо направихте това.

— Боя се, че не мога да ви кажа защо — отвърна тя с едва забележима усмивка на устните, — освен, че имах нужда от пари, а това е основателна и достатъчна причина, нали?

— Никога не бих повярвал. Лицето на Джек беше замръзнало, сивите му очи я гледаха втренчено. — Вие не сте способна да извършите дребна кражба.

Тя дълго го гледа, после извърна очи към инспектора.

— Вие може би ще успеете да разбиете илюзиите на мистър Бирдмор — каза тя. — Боя се, че аз не мога.

— Къде отивате? — попита Джек, когато момичето минаваше край него с леко кимване.

— Отивам си у дома — отговори тя. — Моля ви, мистър Бирдмор, не идвайте с мен.

— Но вие нямате дом.

— Имам квартира — отговори тя малко нетърпеливо.

— Тогава и аз идвам с вас — заяви той упорито.

Тя не възрази нищо. Излязоха заедно от съда на оживената улица. Не продумаха нито дума, докато не стигнаха до входа на подземната железница.

— А сега трябва да си вървя вкъщи — каза тя по-меко отпреди.

— Но какво ще правите? — запита той. — Как ще си изкарвате прехраната, когато върху вас тежи такова ужасно обвинение?

— Толкова ли е ужасно? — попита тя хладно. Когато влизаше през входа на метрото, Джек я улови за ръката и я завъртя почти със свирепа рязкост.

— А сега ме изслушай, Талия — процеди той през зъби. — Аз те обичам и искам да се оженя за теб. Не съм ти казвал това досега, ала ти си се сетила. Няма да ти позволя да изчезнеш от живота ми. Разбираш ли? Аз не вярвам, че си крадла, и…

Много внимателно тя отдръпна ръката си и каза тихо:

— Мистър Бирдмор, вие сте просто смешно романтичен и глупав! Казахте ми какво няма да позволите, аз пък ви казвам, че няма да позволя да разсипете живота си заради увлечението си по една осъдена крадла. Вие не знаете нищо за мен, освен че съм привидно мило момиче, с което сте се запознали случайно, и мой дълг е да ви бъда майка и леля. — В очите й проблесна весела искрица, когато пое подадената му ръка. — Някой ден може пак да се срещнем, а дотогава обаянието на любовта ще е угаснало. Сбогом.

И изчезна в билетното помещение, преди той да успее да проговори.