Едгар Уолъс
Червеният кръг (5)

4
Мистър Феликс Марл

Джек Бирдмор огледа околността. Единственото живо същество, което се виждаше, беше един човек, който се отдалечаваше бавно от тях с чанта в ръка. Джек подвикна и човекът се обърна.

— Кой сте? — запита Джек. — Какво правите тук?

Непознатият беше висок, възпълен и от тежестта на багажа си малко задъхан. Мина известно време, преди да отговори.

— Името ми е Марл — каза той, — Феликс Марл. Може да сте чували за мен. Мисля, че вие сте младият мистър Бирдмор, нали?

— Точно това е името ми — каза Джек. — Какво правите тук? — повтори той въпроса си.

— Казаха ми, че тук имало пряк път от железопътната гара, но не е толкова пряк, колкото ме уверяваха — отговори мистър Марл, дишайки хрипкаво. — Идвам да се видя с баща ви.

— Приближавали ли сте се до онова дърво? — попита Джек.

Мистър Марл го изгледа гневно.

— Защо да се приближавам до каквото и да било дърво? — запита той агресивно. — Казвам ви, идвам направо през полето.

В това време пристигна Харви Фройънт и явно позна новодошлия.

— Това е мистър Марл, аз го познавам. Марл, виждал ли си някого близо до онова дърво?

Човекът поклати глава. Очевидно дървото и неговата тайна бяха загадка за него.

— Не знаех, че тук има дърво — рече той. — Какво… какво се е случило?

— Нищо — каза Харви Фройънт рязко.

Скоро стигнаха до къщата, като Джек носеше чантата на госта. Външността на едрия човек не му бе направила особено впечатление. Гласът му беше груб, държането — фамилиарно, и Джек се запита каква връзка може да има този недодялан човешки екземпляр с баща му.

Точно когато се приближаваха до къщата, внезапно и без никаква видима причина пълният мистър Марл нададе уплашен вик и отскочи назад. Нямаше никакво съмнение в страха му. Той беше изписан очебийно по пребледнелите бузи и треперещите устни на човека, който се тресеше от глава до пети.

Джек само го гледаше с учудване — и дори Харви Фройънт изведнъж се заинтригува.

— Какво по дяволите ти става, Марл? — запита той ядосано.

Дори неговите нерви бяха опънати, а като гледаше неприкрития ужас на човека, изпитваше още по-нетърпимо напрежение.

— Нищо… нищо — промърмори Марл пресипнало.

— Аз…

— Май си пил — тросна се Фройънт.

Въведоха човека в къщата. Джек се завтече да потърси Дерик Йейл. Той откри детектива в гъсталака, където седеше на един голям плетен стол с опряна на гърдите брада и скръстени ръце — характерната му поза.

Той вдигна очи, като чу стъпките на младия човек.

— Не мога да ви отговоря — каза детективът, преди още Джек да успее да зададе въпроса си, а после, виждайки учуденото изражение на лицето му, се засмя.

— Щяхте да ме запитате какво е уплашило Марл, нали?

— С такова намерение дойдох — засмя се Джек. — Чуден човек сте вие, мистър Йейл! Нима забелязахте необикновената му уплаха?

Дерик Йейл кимна.

— Видях го точно преди да изпадне в шок — рече той.

— Полската пътека се вижда ясно оттук. — Детективът се намръщи. — Той ми напомня за някого — изрече бавно той, — ала да ме убиете, не мога да кажа кой е. Чест гост ли е тук?

Джек поклати глава.

— За първи път го виждам — отговори той. — Сега обаче си спомням, че баща ми и Фройънт имаха някаква работа с човек на име Марл. Татко ми спомена за него един ден. Мисля, че е поземлен спекулант. Точно сега баща ми живо се интересува от земя. Впрочем аз видях знака на Червения кръг — добави той и описа изрисуваното отскоро „О“, което бе открил на бряста.

Йейл моментално загуби интерес към мистър Марл.

— Когато слизах в долината, го нямаше на дървото — каза Джек. — Мога да се закълна в това. Трябва да е бил изрисуван, докато разговарях с… една приятелка. Дънерът не се вижда от граничния плет и напълно възможно е някой да е изрисувал незабелязано знака. Какво значи това, мистър Йейл?

— Значи неприятности отговори Йейл накратко.

Той стана внезапно и се заразхожда по застланата с плочи пътека. След като почака малко, Джек го остави потънал в размишления.

В това време мистър Феликс Марл беше сравнително излишна трета страна в разговора, при който се обсъждаше прехвърляне на земи. Марл беше, както се бе изразил Джек, поземлен спекулант, дошъл тази сутрин с многообещаващо предложение, което беше абсолютно неспособен да обясни.

— Не мога, господа — каза той, и за четвърти път вдигна трепереща ръка към устните си. — Тази сутрин се поизплаших.

— От какво?

Но Марл явно не беше в състояние да обясни. Само клатеше безпомощно глава.

— Не мога да говоря спокойно — рече той. — Ще трябва да отложите въпроса за утре.

— Да не мислиш, че съм дошъл днес тук само да слушам такива глупости? — озъби се мистър Фройънт.

— Казвам, искам тази работа да се уреди. Вие също искате, Бирдмор.

Джим Бирдмор, комуто беше безразлично дали въпросът ще се уреди още сега или идващата седмица, се засмя.

— Не знаех, че е толкова важно — каза той. — Ако мистър Марл е разстроен, защо да го безпокоим? Може би ще останете тук тази вечер, Марл?

— Не, не, не — гласът на госта се извиси почти до крясък. — Не, няма да остана тук… предпочитам да не остана!

— Както обичате — каза Бирдмор безразлично и сгъна документите, които бе приготвил за подписване.

Излязоха заедно в коридора.

Колата на Бирдмор откара госта и чантата му до гарата, а оттам нататък държането на мистър Марл беше странно. Той зарегистрира чантата си до града, но слезе на следващата гара и за човек, който толкова мрази да върви пеш и по природа толкова не обича физическите усилия, прояви почти героична смелост, като тръгна да измине пеш двете мили, които го деляха от имението Бирдмор — и то не по най-прекия път.

Наближаваше да се мръкне, когато мистър Марл се вмъкна крадешком в гъстите насаждения на края на имението Бирдмор.

Седна уморен и прашен, но решителен и зачака нощта да се спусне над полето. И докато чакаше, прегледа с нежно внимание тежкия автоматичен пистолет, който бе взел от чантата си във влака.