Едгар Уолъс
Червеният кръг (34)

33
Афишът

Инспекторът не се оказа приятен спътник. Той носеше със себе си цяла купчина вестници и прекара времето в четене на коментарите около Червения кръг. Джек се чудеше как можеше един толкова инертен човек да изпитва удоволствие от недоброжелателните критики по свой адрес, които пълнеха вестниците. Така му и каза.

Пар остави вестника на коленете си и свали пенснето.

— Не помня критичността да е навредила някому — каза той. — Единствено, когато човек съзнава, че не е прав, тогава тя може да го засегне. А доколкото зная, аз съм прав, следователно няма значение какво пишат.

— Наистина ли мислите, че сте прав? В какъв смисъл? — попита изненадано Джек, но инспекторът не му отговори.

Пристигнаха на малката гара и отпътуваха за отдалечената на три мили мрачна къща на Джеймс Бирдмор, с която приживе той толкова се гордееше.

Почти веднага щом прекрачиха прага, икономът, който беше дошъл да се погрижи за удобството на своя господар, връчи на инспектор Пар една телеграма.

Пар погледна отгоре плика, после го обърна.

— Кога пристигна? — попита той.

— Преди около пет минути — отвърна икономът. — Донесе го пощаджията от селото.

Инспекторът извади телеграмата. Беше подписана: „Дерик Йейл“. Той прочете:

„Върни се веднага в Лондон. Много важно събитие.“

Без да продума нито дума, Пар подаде съобщението на младежа.

— Разбира се, че ще отидете. За съжаление до 21.00 часа няма влак каза Джек, макар и разочарован от перспективата да изгуби компанията си.

— Няма да отида — бавно промълви Пар. — Нищо на този свят не е в състояние да ме накара да предприема ново пътуване същата вечер. Ще почака.

Пренебрежителното отношение на Пар към телеграмата някак не съвпадаше с досегашната представа на Джек за характера му. Ако трябва да бъдем искрени, той дори остана малко разочарован, въпреки радостта си от факта, че инспекторът ще прекара първата нощ в къщата, всеки ъгъл, всяка стая, от която имаше някаква особена атмосфера.

Пар прочете телеграмата още веднъж.

— Излиза, че я е изпратил половин час след нашето заминаване. Вие имахте телефон, нали?

Джек кимна. Пар поръча междуградски разговор. Измина четвърт час преди иззвъняването да оповести, че връзката е осъществена.

Джек чуваше гласа на инспектора, докато говореше в хола. След малко той се върна.

— Както си и помислих, телеграмата е фалшива — каза Пар. — Току-що говорих с Йейл.

— Вие сте допускали, че е фалшива?

Пар кимна.

— Вече мога да гадая почти като Йейл — и той се засмя добродушно.

Вечерта прекараха в игра на пикет, където инспекторът беше голям майстор. Едва ли може да се намери по-интересна игра на карти за двама от пикета. Времето премина така неусетно, че когато Джек си погледна часовника, с изненада установи, че е станало полунощ.

Инспекторът щеше да прекара нощта в същата стая, която Джеймс Бирдмор обитаваше приживе. Това беше широко и просторно помещение. Светлината навлизаше през три големи прозореца. Нощем стаята, както и останалата част от къщата, се осветяваше от газови лампи.

— Впрочем вие къде ще спите? — попита Пар, след като пожела „лека нощ“.

— В съседната стая — отвърна Джек.

Инспекторът кимна и затвори вратата след себе си.

След малко той чу как Джек също превъртя ключа и бавно започна да сваля дрехите си. Не направил дори опит да се съблече докрай, Пар извади от очукания си куфар една стара копринена нощница, уви се с нея, после изгаси лампата и дръпна завесите от прозорците.

Нощта беше достатъчно светла, за да намери пътя до кревата си. Той легна и се зави с пухения юрган. Има един, струва ми се, малко познат метод, чрез който дори пациенти, страдащи от най-тежките форми на безсъние, успяват да заспят. За целта те трябва да държат очите си отворени в тъмнината.

Пар се справи, като се обърна на една страна и се загледа в най-близкия прозорец, който беше леко отворен.

Призори той се събуди внезапно, стана и безшумно се приближи до прозореца. Беше чул неясно бръмчене, което много приличаше на шум от бавно движеща се кола. Но сега наоколо беше тихо. Пар отиде до умивалника, изми лицето си със студена вода и бавно го подсуши. После се върна отново до прозореца, придърпа един стол и седна така, че да може да обхване с поглед цялата алея, която водеше към къщата.

След около половин час видя една тъмна сянка да се прокрадва между дърветата. Малко след това тя се скри зад къщата.

Инспекторът излезе тихо от стаята, пресече площадката и се спусна по стълбите. Главният вход беше заключен и мина известно време докато го отвори. Когато излезе, навън вече нямаше никой. Той се промъкна крадешком по пътеката край къщата, но не откри неканения гост. Завърнал се при главния вход, Пар чу заглъхващ шум от отдалечаваща се кола — нощният посетител си беше отишъл.

Пар затвори вратата, заключи и се прибра обратно в стаята си. Случката го озадачи много. Който и да е бил този човек, той със сигурност не го беше видял, нито е можел да предположи, че е следен. По всяка вероятност си беше заминал почти веднага.

Загадката се изясни едва на сутринта, когато Пар слезе на закуска.

Джек стоеше пред камината и четеше един смачкан лист хартия, който изглеждаше така, сякаш е бил залепен някъде и след това откъснат. По големина приличаше на малък, ръчно напечатан афиш. Още преди да го пречете, Пар знаеше, че посланието е от Червения кръг.

— Какво мислите за това? — попита Джек, когато го видя да влиза. — Намерихме половин дузина такива афиши, залепени или забодени по дърветата край алеята. А този висеше под прозореца ми.

Инспекторът прочете:

„Дългът на баща ви още не е платен. Той ще остане неплатен, ако не убедите вашите приятели Дерик Йейл и Пар да прекратят дейността си.“

Отдолу с малки букви беше добавено, очевидно след известен размисъл:

„Няма да имаме повече претенции към отделни лица.“

— Значи е разлепвал афиши — замислено каза Пар. — Чудех се защо си отиде толкова бързо.

— Видяхте ли го? — попита изненадано Джек.

— Само го мернах. Всъщност знаех, че ще дойде, но очаквах по-сериозни последствия.

Той закуси, без да каже нито дума повече, отговаряйки само на въпросите на Джек, и то по възможно най-лаконичния начин. Едва когато тръгнаха през ливадата Пар попита:

— Чудя се, дали Червеният кръг знае, че сте влюбен в Талия Дръмънд?

Джек се изчерви.

— Защо питате? — и добави загрижено: — Нима мислите, че е възможно да си отмъсти на Талия?

— Ако това му е необходимо, той не би се поколебал да я ликвидира, ей така — и Пар щракна с пръсти.

После се обърна, прекратявайки разговоря.

— Ще го направи — повтори след малко.

— Мислех, че ще поискате да отидете на гарата, откъдето онази сутрин пристигна Марл.

Пар поклати глава.

— Предпочитам да разбера как е достигнал до къщата. Можете ли да си спомните на кое място точно той внезапно се развълнува?

— Разбира се — каза с готовност Джек, недоумяващ за какво е всичко това. — Беше много близо до къщата, всъщност мога да ви посоча точно мястото, защото си спомням, че стъпвайки в страни от алеята, той премаза с крак един току-що напъпил розов храст. Ето го и храста, или по-скоро онзи, който градинарят посади на неговото място.

И Джек посочи с ръка. Пар поклати глава няколко пъти.

— Това е изключително важно — каза той и отиде до мястото, където беше стъпканият храст. — Знаех си, че ме е излъгал. Оттук не би могъл да види цялата тераса. Марл каза, че е видял баща ви точно в момента, когато са му нанесли удара. Затова първото ми впечатление беше, че именно тази гледка го е изплашила.

Той разказа подробности от разговора, който беше провел с Марл, малко преди неговата смърт.

— Бих искал да уточня казаното — каза Джек. — Онзи ден татко прекара цялата сутрин в библиотеката и не излезе от къщата до момента, в който се качихме на терасата.

С бележник в ръка Пар правеше груба скица на околността. Вляво пред него се намираше масивната сграда на Сержууд хауз, а точно отпред бяха градините, заградени с лека телена ограда, която предпазваше цветните лехи от пасящите говеда. Сега тя беше изкривена от вратата, през която вероятно беше преминал Марл. Отдясно имаше храсталак и сред него стърчеше веселият връх на градински чадър.

— Татко обичаше този кът с храстите — обясни Джек. — При нас винаги има силен вятър, дори в най-топлите дни, и храстите правят заслон. Обикновено татко прекарваше в четене тука цели часове.

Пар се извърна бавно, отбелязвайки всеки детайл от пейзажа. След това кимна.

— Мисля, че видях всичко, което ми беше необходимо.

Докато се прибираха обратно към къщата, за голяма изненада на Джек, той заговори отново за снощния афиш.

— Това беше единствената грешна стъпка, която допусна Червеният кръг. — Мисля, че му е хрумнала допълнително. Кълна се, че не това е било първоначалното му намерение.

Той седна на стъпалата на терасата и огледа околността. Джек си помисли, че никога не е срещал по-невпечатляващ човек от Пар. Ниският му ръст, пълнотата му, едрото му и невъзмутимо лице някак не съвпадаха с представата на Джек за проницателен криминален следовател.

— Сетих се — каза накрая Пар. — Първата ми хипотеза се оказа вярна. Той е дошъл, за да ви изнудва за парите, които не е получил от баща ви. По пътя му е хрумнала новата идея, загатната в послеписа на съобщението. Тъй като явно е замислял някакъв голям удар, споменаването на моето име и това на Йейл изглежда напълно правдоподобно. Той иска да ни извади от играта и вероятно е глупак, щом не знае, че в този смисъл, подобно на неговото желание, е отдавна изпълнено. Дайте да видя отново афиша.

Джек му го подаде и инспекторът го опъна върху терасата.

— Да, било е съчинено набързо, може би дори го е написал в колата си. Това подменя напълно първоначалното съобщение — той потри нетърпеливо брада. — Така, и какъв е новият план?

Сигурно щеше да разбере веднага, ако не беше влязъл икономът, който съобщи, че телефонът в кабинета на Джек звъни вече от пет минути.

— Вас търсят — каза Джек и подаде слушалката на инспектора.

Пар веднага разпозна гласа на полковник Мортън.

— Върнете се веднага в Лондон, Пар. Трябва да присъствате на среща в Кабинета на министрите днес след обяд.

Инспекторът окачи обратно слушалката и по лицето му се разля доволна усмивка.

— Какво се е случило? — попита Джек.

— Ставам член на правителството — отвърна Пар и се засмя така, както Джек никога не го беше виждал да се смее.