Едгар Уолъс
Червеният кръг (21)

20
Ключът на къщата край реката

Уговориха се Фройънт да изтегли необходимата сума от банката в четвъртък сутринта, за да плати откупа, а Йейл да се срещне с Пар в кантората си, за да извършат нужните приготовления за посрещане на посетителя.

На път за полицейското управление мистър Пар мина покрай голямата къща, където Джек Бирдмор живееше в усамотение.

Събитията от последните няколко седмици бяха предизвикали необикновена промяна у младежа. От юноша той изведнъж беше станал мъж, с уравновесеността и разбиранията на зрял човек. Бе наследил огромно състояние, но с него стимулът да живее бе почти изчезнал. Все не можеше да се отърси от спомена за Талия Дръмънд; и в спящо, и в будно състояние лицето й беше пред него и макар че се наричаше глупак и можеше да доведе въпроса до логично заключение, всичките му разсъждения се изпаряваха пред образа, който носеше в сърцето си.

Между инспектор Пар и него бе възникнала странна дружба. По едно време той беше на път да намрази този пълен, нисък човек, но благоразумието му подсказваше, че каквато и голяма роля да играеха чувствата в живота му и в насоката на постъпките му, те бяха неуместни.

Инспекторът се спря пред вратата на къщата и щеше да я отмине, но нещо го подтикна да се изкачи бавно по стъпалата и да натисне звънеца. Лакеят, който го пусна, спадаше към десетината слуги, които подчертаваха пустотата на къщата.

Джек беше в столовата, уж погълнат от късната закуска.

— Влезте, мистър Пар — каза той, като стана. — Предполагам, че сте закусили отдавна. Има ли нещо ново?

— Нищо — отговори Пар, — само дето мистър Фройънт реши да плати.

— Къде ще отиде, че няма да плати — каза Джек презрително, а после за пръв път от много време се засмя. — Не бих искал да бъда на мястото на Червения, или Пембения кръг, или как се нарича там.

— Защо? — попита мистър Пар с насмешлива искрица в очите, но се досещаше за отговора.

— Горкият ми баща казваше, че Фройънт трепери за всеки цент, който му вземат, и не мирясва, докато не си го възвърне. Когато паниката на Харви премине, ще подгони Червения кръг и няма да го остави на мира, докато не му върне и последната банкнота, която е дал.

— Много вероятно е — съгласи се инспекторът, — но парите още не са у тях.

Той разказа на Джек съдържанието на писмото, което Фройънт бе получил тази сутрин. Младият му домакин явно се учуди.

— Те поемат голям риск, нали? Няма да се намери човек, който да надвие Дерик Йейл.

— Така мисля и аз — заяви инспекторът, кръстосвайки удобно крака. — Аз свалям шапка на Йейл. У него има неща, на които много се възхищавам.

— На психометричните му способности например — усмихна се Джек, ала инспекторът поклати глава.

— Аз не го познавам достатъчно, за да им се възхищавам. Те ми се струват странни, но в известен смисъл ги разбирам. Не, имам предвид други негови качества.

Внезапно той млъкна и Джек усети смущението му.

— Май си имате големи неприятности в полицейското управление, а? — попита той. — Предполагам, че не са много доволни от безнаказаността на Червения кръг?

Пар кимна.

— Точно сега пътят ми не е застлан с рози — призна той. — Но това не ме безпокои ни най-малко. — Той изгледа втренчено Джек. — Впрочем вашата млада приятелка е на нова работа.

Джек се сепна.

— Моята млада приятелка ли? — запъна се той.

— Имате предвид мис…

— Имам предвид мис Дръмънд. Дерик Йейл я е взел в кантората си — той се изсмя тихо на учудването на Джек.

— Взел мис Талия Дръмънд в кантората си? Вие май се шегувате? — каза Джек.

— Аз пък мислех, че той се шегува, когато направи предложението си. Странна птица е Йейл.

— Мнозина са на мнение, че той би трябвало да работи в официалната полиция — каза Джек и още преди думите да излязат, разбра, че е направил гаф.

Но дори мистър Пар да беше обиден, не издаде това.

— Там не вземат външни хора — заяви той с усмивка, а много рядко се усмихваше. — Иначе, мистър Бирдмор, щяхме да вземем вас. Предполагам, не бихте очаквали от един полицай да признае, че човек, когото наричаме „фантазиращ“ детектив, може да бъде нещо друго, освен глупак, който само ни пречи? Но иначе Йейл е способен човек.

Те бяха се приближили до прозореца и сега гледаха към тихата улица, на която се намираше жилището на Джек Бирдмор.

— Това не е ли мис Дръмънд? — попита той внезапно.

Пар вече я бе видял. Тя крачеше бавно от другата страна на улицата и гледаше номерата на къщите. След малко пресече.

— Иде тук — ахна Джек. — Интересно какво ли… — той не се доизказа, а изхвръкна от стаята и й отвори вратата на вестибюла точно когато пръстът й беше на копчето на звънеца.

— Приятно ми е да те видя, Талия — каза той, улавяйки я пламенно за ръката. — Няма ли да влезеш? В столовата има един стар твой познайник.

Тя повдигна вежди.

— Да не би да е мистър Пар?

— Отгатна засмя се Джек, затваряйки вратата подире й. — Искаш да говориш с мен насаме? — попита той внезапно.

Тя поклати глава.

— Не, само имам едно съобщение за теб от мистър Йейл. Той иска да му дадеш ключа на къщата ти край реката.

В това време бяха вече в столовата. Срещайки безизразния поглед на мистър Пар, момичето кимна рязко.

„Вие явно не обичате моята приятелка, мистър Пар“, помисли си Джек.

Той обясни целта на посещението на момичето.

— Горкият ми баща имаше една занемарена къщурка край реката — каза той. — Тя е необитаема от години и специалистите казват, че ремонтът й ще ми струва почти толкова, колкото самата постройка. Кой знае по каква причина Йейл смята, че Брабазон може да я използува за скривалище. Брабазон я владееше известно време, опитваше се да я продаде. Той беше хвърлил око на някои от имотите на баща ми. Но възможно ли е изобщо да се намира там?

Мистър Пар сви дебелите си устни и замига замислено.

— Аз зная за него само едно: че засега не е напуснал страната — каза той най-после. — Не мисля, че би се заврял в къща, за която сигурно знае, че ще бъде претърсвана — загледа разсеяно Талия. — И все пак би могъл — добави замислено. — Предполагам, че има ключ за това място. Какво е то, къща ли?

— Полукъща-полусклад — отговори Джек. — Аз никога не съм я виждал, но предполагам, че е от ония жилища, които старите търговци са обичали преди двеста години, когато живеели на местата, където въртели търговията си.

Джек отключи бюрото си и издърпа едно чекмедже, пълно с ключове, всеки с етикетче.

— Мисля, че е този, мис Дръмънд — каза той, подавайки й ключа. — Харесва ли ви новата работа?

Нужна му беше известна смелост, за да зададе такъв въпрос, защото беше почти уплашен от присъствието й. Тя се усмихна леко и отговори:

— Забавна е, макар и не чак толкова привлекателна! Не мога да ви кажа много за работата си, защото започнах едва тази сутрин — тя се обърна към детектива. — Не, не се безпокойте, мистър Пар. Единственият ценен предмет в кантората е едно сребърно преспапие. Не се налага дори да подавам писмата — продължи тя подигравателно. — Кантората е построена по американски терк и в кабинета на мистър Йейл има една малка тръба, по която писмата се спускат право в пощенската кутия във вестибюла долу. Много отчайващо!

Колкото и сериозна да беше, очите й играеха весело.

— Особена жена сте вие, Талия Дръмънд — рече Пар, — но съм сигурен, че все пак у вас има нещо хубаво.

Тази забележка изглежда я развесели много. Тя се смя до сълзи, а Джек се усмихваше съчувствено.

Пар, от друга страна, с нищо не показа, че му е весело.

— Внимавайте — предупреди той и усмивката изчезна от устните на Талия.

— Мога да ви уверя, че много ще внимавам, мистър Пар — каза тя, — а ако си навлека някаква неприятност, мога да ви уверя също, че веднага ще ви потърся!

— Дано — рече Пар, — макар че се съмнявам.