Едгар Уолъс
Червеният кръг (17)

16
Мистър Марл слиза от сцената

— Значи дойдохте, а? — каза мистър Марл, ставайки да посрещне момичето. — Честна дума, много елегантен вид имате! А и изглеждате прекрасна, мила моя!

Той я улови за двете ръце и я въведе в малката златистобяла гостна.

— Прекрасна! — повтори с почти глух глас. — Мога да ви заявя, че малко се страхувах да ви заведа в „Риц-Карлтън“. Нали не се обиждате от моята откровеност? Искате ли цигара?

Той порови в джоба на фрака си, извади голяма златна табакера и я отвори.

Талия си взе цигара и я запали. Марл седна тежко на едно кресло.

— Имате ли навик да каните на гости млади и красиви жени? — Талия седна на голямата подплатена предпазна решетка пред камината и го загледа изпод притворени клепачи.

— Е — отвърна мистър Марл, потривайки самодоволно ръце. — Аз не съм чак толкова стар, та да не ми е приятна компанията на дами. Но вие сте очарователна!

Той беше рус, червендалест мъж с подозрително кестенява коса, подозрително равни зъби и за тази вечер с талия, която изглеждаше твърде неестествена.

— Първо ще вечеряме, после ще отидем да гледаме „Момчетата и момичетата“ в Зимния дворец — каза той, — а след това — малко се поколеба — какво ще кажете, ще похапнем ли пак?

— Малка допълнителна вечеря? Аз нямам такъв навик — отвърна момичето.

— Е, можете да хапнете малко плодове — предложи мистър Марл.

— Къде? — запита момичето непоколебимо. — Повечето ресторанти са затворени още преди театралните представления да завършат, нали?

— Няма причина да не дойдем отново тук. Вие не сте чак толкова благонравна, нали, мила моя?

— Не много — призна тя.

— Мога да ви изпратя до дома ви с колата си.

— Благодаря ви, но аз си имам кола — каза момичето, и мистър Марл облещи очи. После се разсмя, отначало тихо, ала смехът му завърши с астматичен пристъп. Накрая изпъшка: — Ох, каква дяволица сте вие!

Вечерта беше интересна за Талия, а още по-интересна поради това, че докато минаваше през фоайето на хотела, й се мярна мистър Флъш Барнет.

Едва след като театърът свърши и стояха във вестибюла да чакат асансьора, Талия прояви известни признаци на колебание. Ала красноречивият мистър Марл надви неохотата й и точно когато часовникът удряше единайсет и половина, тя влезе в хола, като не пропусна да забележи, че мистър Марл не бе позвънил на слугите си, а влезе със собствен секретен ключ.

Вечерята беше сложена в столова с розова ламперия.

— Аз ще ви сервирам, мила моя — рече мистър Марл. — Слуги не са ни нужни.

Но Талия поклати глава:

— Нещо не мога да хапна, мисля веднага да се прибера.

— Чакайте, чакайте — замоли се той. — Искам да поговорим за вашия началник. Аз мога да ви помогна много в тази фирма… в банката, Талия. Кой ви е кръстил Талия?

— Кръстниците ми — отговори Талия сериозно, и мистър Марл изписука, възхитен от остроумието й.

Той мина зад нея, уж да стигне една от чиниите, сложени на масата, но се наведе и ако Талия не се бе дръпнала, щеше да я целуне.

— Мисля да се прибирам — каза тя.

— Глупости! — Мистър Марл беше ядосан, а в такива случаи забравяше да се преструва на благовъзпитан човек. — Елате да седнете.

Тя го изгледа продължително и замислено, после се обърна внезапно, тръгна към вратата и завъртя дръжката. Тя беше заключена.

— Мисля, че е най-добре да отключите тази врата, мистър Марл — каза тя спокойно.

— Аз пък не мисля така — изкикоти се мистър Марл. — Слушай, Талия, бъди мило, добро момиче, за каквото те смятам.

— Не ми е приятно да разбивам илюзиите, които може би имате за мен — каза Талия хладно. — Моля ви, отключете тази врата.

— Разбира се.

Той тръгна бавно към вратата, ровейки в джоба си, а после, преди тя да разбере намерението му, я сграбчи в прегръдките си. Беше силен човек, с една глава по-висок от нея, и огромните му ръце стискаха нейните като менгеме.

— Пуснете ме каза Талия упорито. Тя не губеше самообладание и не проявяваше ни най-малък признак на страх.

Внезапно той усети, че напрегнатите й мускули се отпуснаха. Бе победил.

Като си пое бързо дъх, пусна навъсеното момиче.

— Дайте ми сега да вечерям — каза тя, и той засия.

— Е, мила моя, сега си момиченце, каквото… но какво става?

Последното беше писък на ужас.

Тя се бе придвижила полека до масата и бе вдигнала брокатната чанта. Той я следеше и помисли, че търси кърпичка. Но вместо това бе извадила един малък, чер, яйцевиден предмет и с лек замах на лявата си ръка бе извадила едно малко щифтче и го бе пуснала на масата. Той знаеше какво е това — бе бъркал във военни припаси и бе виждал много ръчни гранати.

— Сложете го… не, не, пъхнете обратно щифтчето, млада глупачке! — простена той.

— Не се безпокойте — каза тя хладно. — Аз имам в чантата си резервен щифт… отключете тази врата!

Ръката му трепереше като на паралитик, докато бъркаше в ключалката. После мистър Марл се обърна към момичето, мигайки.

— Ръчна граната! — смотолеви той и тлъстата маса трепереща плът се блъсна в деликатната ламперия.

Тя кимна бавно. „Ръчна граната“ — каза тихо и стисна дръжката на смъртоносния яйцевиден предмет. Той я изпрати до вратата и я затръшна подире й, после, залитайки, се качи по стълбата в спалнята си.

Флъш Барнет, застанал в сянката на един шкаф за дрехи, чу изщракването на ключалката и на резето, когато мистър Марл се прибра в стаята си.

Къщата беше притихнала. От дебелата врата на спалнята на мистър Марл не идеше никакъв звук. Вратата нямаше щурц и единственото указание, че в стаята има някой, бяха светлите ивици, с които вентилаторът в стената на спалнята изпъстряше тавана на коридора.

През войната тази къща е била използувана за оздравителен дом на офицери и бяха въведени известни хигиенни устройства, които бяха повече полезни, отколкото красиви.

Флъш пристъпи по чорапи до вратата и се ослуша. Стори му се, че чува човекът да говори на себе си, и се огледа да потърси някакво средство да вижда в стаята. В коридора имаше малка дъбова масичка; той я подпря до стената и се качи на нея. Очите му се изравниха с вентилатора и той загледа надолу: мистър Марл крачеше из стаята по риза, явно неспокоен. После Флъш Барнет чу някакъв шум. Тихо тътрене на нозе по килима. Той слезе от масичката, тръгна бързо по коридора, отмина върха на стълбата.

Вестибюлът долу тънеше в мрак, но по-скоро усети, отколкото видя силуета на стълбището. Не можеше да каже мъж ли е или жена, а и не се спря да разбере. Може да беше някой от слугите, който се прибираше тихомълком. Флъш стигна до другия край на коридора и взе да наблюдава от един ъгъл на стената. Не видя никого да минава по горната част на стълбата. След малко се върна обратно. Нищо нямаше да спечели, ако разбиеше вратата на спалнята на Марл, дори и да можеше. Имаше време спокойно да огледа къщата и вече бе решил да провери малкия сейф в библиотеката, защото в стаята на мистър Марл не бе открил нищо.

„Проверката“ му отне два часа и се наложи да използува един от най-добрите комплекти инструменти в професията, но не беше съвсем безрезултатна. Обаче не намери голямата парична сума, която бе очаквал. Поколеба се. Нощта беше много напреднала и нямаше време да опита в спалнята. Той сгъна инструментите си и ги прибра в единия си джоб, а плячката — в другия, и пак се изкачи по стълбата. От стаята на Марл не идеше никакъв шум, но лампата продължаваше да свети. Опита се да надникне през ключалката, ала ключът още беше запъхнат там. Единствената подбуда да влезе в стаята беше възможността парите да се намират в дрехите на човека. Тази вероятност е малка, помисли си той. Възможно е Марл да ги е вложил в някой банков сейф — възможност, която Барнет бе предвидил.

Той слезе бавно по стълбата, мина през хола и кухненския килер и стигна до една странична врата, където бе оставил обувките, връхната си дреха и лъскавата си копринена шапка, защото беше във вечерно облекло. После се запромъква тихо през закрития пасаж от едната страна на къщата. Тук една врата водеше за малкия преден двор на дома на Марл. Стигна до градината и точно когато ръката му беше на пътната врата, някой го докосна и той се завъртя кръгом.

— Ти ми трябваш, Флъш — произнесе добре запомнен глас. — Инспектор Пар. Помниш ли ме?

— Пар! — ахна смаяният Барнет, с ругатня се отскубна и скочи през пътната врата, но не му беше лесно да се справи с тримата полицаи, които го чакаха там. Те поведоха уплашения Флъш Барнет към най-близкия полицейски участък.

В това време Пар извършваше свое претърсване. Придружен от един детектив, той влезе във вестибюла на къщата и се заизкачва по стълбата.

— Очевидно това е единствената заета стая — каза той и почука на вратата.

Никой не отговори.

— Вървете да видите дали ще можете да събудите някого от слугите — заповяда Пар.

Подчиненият му се върна с учудваща новина, че в къщата няма никакви слуги.

— Тук има някой — каза старият инспектор и като освети с електрическото си фенерче коридора, видя масата, с удивителна за възрастта си пъргавина скочи на нея и надзърна през вентилатора.

— Виждам само спящ човек — рече той. — Хей! Събудете се! — подвикна, но не получи отговор.

Думкането по вратата не предизвика никакъв отклик.

— Слезте долу да потърсите някаква брадвичка, ще разбием вратата — каза Пар. — Това не ми харесва.

Брадвичка нямаше, но намериха чук.

— Можете ли да ми светнете, мистър Пар? — помоли детективът, и инспекторът освети с фенерчето си вратата. Вратата беше бяла… ако не се смяташе Червеният кръг, лепнат на таблата с гумен печат.

— Разбийте вратата — заповяда Пар, дишайки тежко.

Пет минути удряха таблата, докато най-после откъртиха една дъска. Спящият вътре не даваше никакъв признак на съзнание.

Пар промуши ръка през вратата, завъртя ключа и като се протегна, напипа резето. Вмъкна се в стаята. Лампата продължаваше да свети. Лъчите й падаха върху човека на леглото, който лежеше по гръб, с крива усмивка на лицето, явно мъртъв.