Едгар Уолъс
Червеният кръг (13)

12
Заострените обувки

Мистър Феликс Марл стоеше зад заключената врата на спалнята си, увлечен в работа, твърде неприятно позната.

Преди двайсет и пет години, когато беше обитател на големия френски затвор в Тулуза, той бе работил в обущарницата и всеки ден се бе занимавал с обувки. Вярно, че работата му тогава беше да поправя, а не да унищожава. Днес обаче с остър като бръснач нож той режеше на парчета чифт заострени лачени обувки, които бе носил само три пъти. Парче по парче разрязваше кожата, която после хвърляше в огъня.

Някои хора живеят напрегнато и страдат извънредно много. Мистър Феликс Марл беше от ония, на които в един ден се струпваха ужасите на цяла вечност. Кой знае как един вестник бе научил за отпечатъка от крак в двора на Бирдмор, така че един нов страх се прибавяше към многото, които объркваха и сковаваха този едър човек. Той седеше по риза, но по лицето му се стичаше пот, защото огънят беше силен и стаята прегрята.

Скоро и последното парче бе хвърлено в огъня, а той седеше и гледаше как то се сбръчка и пламна. След това сложи настрана ножа, огледа ръцете си и отвори прозорците да излезе острата миризма на горяща кожа.

По-добре, помисли си той, да бе изпълнил първоначалното си решение, и се наруга за страхливостта, която го бе накарала да замени автоматичната писалка с револвер. Но нямаше никаква опасност. Никой не го бе видял да напуска местопрестъплението.

У хора като него сляпата паника и безразсъдната самоувереност се редуват почти като естествена реакция. Докато слезе по стълбата в малката си библиотека, бе почти забравил, че се намира в някаква опасност.

При гаснещата дневна светлина той бе написал едно помирително, дори раболепно писмо и вярваше, че ще го получи, който трябва. Ще го намери ли? За миг отново изпадна в паника.

— Пфу? — изсумтя мистър Марл и отхвърли тази опасна възможност.

Слугата му донесе табла с чай и я сложи на масичката до бюрото, където седеше едрият му господар.

— Ще приемете ли сега оня господин, сър?

— А? — обърна се мистър Марл. — Какъв господин?

— Казах ви, че един човек иска да се види с вас.

Марл си спомни, че операцията му за унищожаване на обувките бе прекъсната от почукване.

— Кой е той? — запита мистър Феликс Марл.

— Сложих визитната му картичка на масата, сър.

— Не му ли казахте, че съм зает?

— Да, но той каза, че ще чака да слезете.

Слугата му подаде картичката. Когато я прочете, мистър Марл подскочи и прежълтя като болен.

— Инспектор Пар — промълви той с треперлив глас. — Какво иска от мен?

С трепереща ръка заопипва устата си.

— Въведете го — каза той с усилие.

Мистър Марл не бе срещал инспектор Пар нито служебно, нито в обществото, и още от пръв поглед дребният човечец го успокои. Във външността на червендалестия детектив нямаше нищо особено застрашително.

— Седнете, инспекторе. Съжалявам, че бях зает, когато сте дошли — каза мистър Марл. Когато беше развълнуван, гласът му ставаше писклив почти като на птица.

Пар седна на ръба на най-близкия стол, закрепвайки бомбето си на коляното.

— Смятах да чакам, докато слезете, мистър Марл. Исках да поговоря с вас за убийството на Бирдмор.

Мистър Марл не каза нищо. С усилие сдържаше устните си да не треперят и си придаде вид, както смяташе, на учтив интерес.

— Вие познавахте мистър Бирдмор много добре, нали?

— Не много добре — отвърна Марл. — Разбира се, имах делови отношения с него.

— Срещали ли сте го по-рано?

Марл се поколеба. Той беше човек, който обича да послъгва, склонен по природен навик да казва точно обратното на истината.

— Не — призна той. — Виждал съм го преди години, ала това беше преди да си пусне брада.

— Къде се намираше мистър Бирдмор, когато влизахте в къщата му? — попита Пар.

— Стоеше на терасата — отговори Марл излишно високо.

— И го виждахте?

Марл кимна.

— Казаха ми, мистър Марл — продължи Пар, гледайки шапката на коляното си, — че по някаква причина вие сте се уплашили. Мистър Джек Бирдмор твърди, както му се сторило, че за момент сте изпаднали в ужас. Каква беше причината за това?

Мистър Марл повдигна рамене и се усмихна пресилено.

— Мисля, че го обясних с малък сърдечен пристъп. Такива често ми се случват — заяви той.

Пар завъртя шапката си така, че да вижда вътрешността й, и не вдигна очи, когато запита:

— Да не би да е било от това, че сте видели мистър Бирдмор?

— Нищо подобно — отговори мистър Марл енергично. — Защо да се плаша от мистър Бирдмор? Аз много кореспондирах с него и го познавам почти като…

— Но не бяхте се срещали с него от години?

— Не бях го виждал от години — поправи го Марл раздразнено.

— И причината за вашето вълнение беше само един сърдечен пристъп, така ли, мистър Марл?

За пръв път очите му се вдигнаха и се впериха в очите на събеседника му.

— Точно така. — В гласа на Марл не липсваше сърдечност. — Съвсем бях забравил за малкия си пристъп, докато вие не ми го напомнихте.

— Искам да си изясня и един друг въпрос — продължи детективът. Вниманието му отново беше съсредоточено върху обаятелната му шапка, която той машинално въртеше така, че приличаше на пумпал. — Когато сте пристигнали в дома на мистър Бирдмор, вие сте носели заострени лачени обувки.

Марл се намръщи.

— Аз ли? Забравил съм.

— Разхождали сте се из имението, без да се смята пътят, който сте извървели от гарата?

— Не.

— Не обиколихте ли къщата да се полюбувате на… ъ-ъ… архитектурата?

— Не, не съм обикалял. Бях в къщата само няколко минути, след което си тръгнах.

Мистър Пар вдигна очи към тавана.

— Ще бъде ли неучтиво от моя страна — запита той малко стеснително, — ако ви помоля да ми покажете лачените обувки, които сте носели през оня ден?

— Разбира се — каза Марл, ставайки пъргаво.

Излезе от стаята за няколко минути и се върна с чифт продълговати заострени лачени обувки.

Детективът ги взе в ръка и огледа внимателно подметките.

— Да — рече той. — Разбира се, това не са обувките, които сте носели, защото… — той потърка внимателно с ръка подметките, по тях има прах, а миналата седмица земята беше мокра.

Сърцето на Марл почти спря да бие.

— Точно тези обувки носех — заяви той предизвикателно. — Това, което вие наричате „прах“, е всъщност засъхнала кал.

Пар огледа прашните си пръсти и поклати глава.

— Мисля, че има някаква грешка, мистър Марл — изрече той кротко. — Това е прах от варовик. — Той сложи обувките на пода и стана. — Но това не е много важно. — Стоя толкова дълго прав, загледан в килима, че мистър Марл въпреки страха си загуби търпение.

— Мога ли да ви помогна с още нещо, господин полицай? — запита той.

— Да — отговори Пар. — Искам да ми кажете името и адреса на вашия шивач. Бихте могли да ми го запишете.

— Моят шивач ли? — мистър Марл изгледа убийствено посетителя си. — Какво по дяволите искате от моя шивач? — А после, със смях: — Ех, много сте любопитен, инспекторе, но ще ви кажа с удоволствие.

Той отиде до бюрото си, извади един лист, написа името и адреса, попи го и го подаде на детектива.

— Благодаря ви, сър.

Пар дори не погледна адреса, но пъхна листа в джоба си.

— Извинявайте за безпокойството, но разберете, че всеки, който е бил в къщата до двайсет и четири часа от смъртта на мистър Бирдмор, трябва непременно да бъде разпитан. Червеният кръг…

— Червеният кръг! — изохка мистър Марл и детективът го изгледа право в очите.

— Не знаехте ли, че Червеният кръг е виновен за това убийство?

Да бъдем справедливи към мистър Феликс Марл, той не знаеше това. Бе видял едно кратко съобщение, че Джеймс Бирдмор е бил намерен застрелян, но връзката на Червения кръг с убийството бе разкрита единствено от „Монитър“, вестник, който мистър Марл никога не четеше.

Тръшна се разтреперан на един стол.

— Червеният кръг — промълви той. — Боже велики… никога не бих помислил… — но се спря.

— Какво не сте помисляли? — запита Пар кротко.

— За Червения кръг — промърмори отново едрият човек. — Мислех, че това е просто… — но не довърши изречението.

Цял час след заминаването на детектива Феликс Марл седя свит на стола си, обгърнал главата си с ръце.

Червеният кръг!

За пръв път той влизаше макар и в най-слаб досег с тази изнудваческа организация и сега нахълтването и в реда на мислите му беше толкова силно, че обърна с главата надолу всички хипотези, които си бе съставял.

— Това не ми харесва промълви той, когато стана с мъка и запали лампите в притъмнялата стая. — Май точно сега е моментът да се измъкна.

Цяла вечер той изучава банковата си книжка и резултатът от проверката беше много странен. Би могъл да изстиска още малко, помисли си той, а след това…