Петър Искренов
Маратон призори (6)

6

Зад достолепните триетажни къщи на улица „Горска поляна“ се тулеха тихи зашумени дворчета. От тях повяваше забравеният патриархален покой на стара София. Калдъръмът все още сияеше като излъскан с пуцинг, все още се крепяха някак прогнилите масички и беседчици, все още лъхаше на лук и запръжки, на кафе с леблебия. Тук-там, направо върху земята, непосилно учудени — „Какво ли правим още на този свят?“ — клечаха старите къщици. Покривите им — разхвърляни от ветровете, препокрити набързо с ламарина, по излинелите оронени первази на прозорчетата — саксии с мушкато… Тук още живееха хора. Наематели на миналото.

Ватманката Антоанета Митрева обитаваше една такава дълга сбабичасана къщица.

— Някога е служила за конюшня — обясни тя. — Родителите на хазаите са били файтонджии… Запряновата квартира — кимна към съседната врата.

От двора се влизаше направо в кухничката — тясна като килер, а от нея — в стаята. Вътре лъхаше на домашен сапун и бедност, а вялата гъста влага буквално лепнеше по кожата. Обстановката се набиваше в очи със скромността си — двоен котлон, олющено чайниче, тенджерка, на лавицата — две чаши. В стаята се ширеше легло персон и половина, покрито със суро войнишко одеяло, дуднеше нафтова печка, а върху масата до прозореца се кипреха един очукан веф и стар телевизор „Опера“, обрамчен с бяла покривчица. По всичко личеше, че в това лястовиче гнездо уютът е безнадеждно самотнически.

— Винаги съм си знаела — поклати глава ватманката и бутна пред мен кутия вече побелели шоколадови бонбони.

„Или са се развалили от влагата, или ги е купила преоценени…“ — помислих си и ги отблъснах.

— Лекарите не ми разрешават сладко — поясних. — Та какво сте знаели винаги?

— Този човек няма да свърши добре — кимна тя към стената и понижи гласа си така, сякаш съседът й можеше да я чуе.

— Защо?

— Ами… — умисли се, отпуснала масивните си ръце върху масата, после вдигна рамене, потърси очите ми с поглед. — Можеш ли да разбереш… Но се усещаше. Той живееше като скот… И все мълчи.

— Работи ли някъде?

— Да, в някаква леярна. По четири часа… Макар че взема и добра пенсия. Пенсионирал се е в мините…

— В кои мини е работил?

Жената вдигна рамене:

— Може би трябва да питате хазаите. Те го познават отдавна.

— Добре. С кого другарува? Идват ли му гости?

— Идват от време на време, — въздъхна тя. — Колкото да му изпият парите…

— Той самият… обича ли да посръбва?

— Кажи-речи, само това обича. Нищо друго.

Гласът й се сгърчи. Защо ли го жалеше? Самотниците, колкото и да е парадоксално, винаги си пречат, дразнят се един от друг… „Колко ли нощи й е досаждал с юнашките си запои на двора, колко ли пъти е ограбвал съня й? — помислих си. — А може и да й е налитал понякога.“ И все пак тя го жалеше — някак отчаяно, до озлобление чак…

— Къде се събират на чашка?

— Ей тука… в това заведение — „Тенекиите“. Толкова много пари взима — въздъхна отново, — а лев не завърта. Живее от хорската милост — кой каквото му даде…

— А вие… — погледнах я колебливо.

— Е, и аз — вдигна рамене Антоанета. — Като ми остане манджица, занеса, оставя му я на масата…

Раздиплих фотографиите пред очите й.

— Познавате ли тук някои от хората, които са го посещавали?

Тя се надигна за миг и току забоде пръст в снимката на обесения.

— Ето, този — кимна. — Мисля, че се казва Игнат…

— Той — поокашлях се — често ли идваше?

— Често, кажи-речи, всеки ден, но никога не е оставал… Дори в квартирата му не е надниквал. То там е и страшно да надникваш… Някой път Запрян като го няма, излизаше да го чака на улицата.

— Какво правеха двамата? За какво си говореха?

— Ами отиваха някъде… Мисля, че този — тя кимна към снимката — беше се заел да го превъзпитава… Все му говореше да се очовечи, да заживее като хората…

— Запрян как реагираше?

— Как! Като глух на военна музика… Все едно си повтаряше: „Както ме е залюляла съдбата, тъй и ще ме отлюлее…“ Дори го дразнеше някой път — дръпваше го да влезе в квартирата. Хайде, викаше, не бой се толкова, мизерията не е заразна…

— Такааа — умислих се. — Казвате — носили сте му манджица. Там — кимнах към стената — винаги ли е отворено…

— Че защо да не е отворено? — поусмихна се тъжно тя. — Да не тръгне някой да го краде?

— И на мен не ми се вярва — рекох. — Сега можем ли да влезем?

— Може, но какъв е смисълът?

— Де да знам — намръщих се, хич не обичам да ми задават такива въпроси. — Само ще погледнем, хайде…

Ватманката вдигна рамене. — „Щом настоявате…“ — изправи се неохотно, поведе ме.

Първото нещо, което ме стъписа, бе липсата на брава. Вероятно бе изпаднала сама от прогнилия жлеб. Вратата зееше полуотворена, вързана с парче жица за един пирон, за да не хлопа.

— Отдавна ли е така? — погледнах жената.

— Да каза тя.

Отви гнусливо жицата от пирона.

— Ето — каза.

Посочих й зейналия като щърба бабешка уста отвор, усмихвайки се галантно:

— Само след вас…

— Защо? — дръпна се тя ужасена. — Не искам…

— Е, добре — престорих се, че не съм забелязал реакцията й, и влязох.

Подкокоружената мазилка по стените на коридорчето се лющеше от дъха ми. В дъното клечеше разпаднала се готварска печка. Зад нея, сякаш сърдити една на друга, стените се бяха откроили, в процепа между тях можех спокойно да пъхна юмрука си. По пода вместо мокет се тътрузеха парчета велпапе.

Блъснах вратата към стаята, тя подаде малко и се запъна така, сякаш отвътре я подпираха. Връхлетях и с рамо и едва не паднах, но не по очи, а — напук на инерцията — по гръб. Пресованият и тежък въздух хлопна като бетонна панела в краката ми. Ако не бях отскочил навреме, щеше да ме приплеска. Стоях с разтреперани колене в коридорчето, преглъщах усърдно, мъчех се да преодолея спазмите в стомаха си. Гъсти, отвратителни миризми на прегоряла лой, на кир и тютюнев катран клеясваха в ноздрите ми и ненатрапчиво, но властно ме изтласкваха навън.

Като се озовах на дворчето, ватманката ме погледна присмехулно.

— Май не е много здравословно? — намигна ми.

— Никак — признах си. — Няма ли начин да отворим прозорците?

— Не — каза тя. — Заковал ги е. Страх го е някой да не му вдигне имането.

— Е, ще почакам — рекох, запалих цигара. — Като се поизветри…

— Елате след месец — посъветва ме тя и в следващия миг занарежда: — Вътре нищо живо не може да се свърти, другарю… Ето, вижте — посочи ми клетка за пойни птички, окачена под стрехата. — Беше си наумил по едно време да отглежда канарчета. Хем ще ми пеят, казва, хем няма да съм сам. За една нощ умираха в стаята му, другарю… А той се чуди — бе що така? Накрая в клетката се настани гълъб. Беше премръзнал, казва, та го прибрах на топло. Да, ама и гълъбът вирна крака. Гледам една заран — попарил хайванчето, скубе го… „Никой не ще да живее с мен! — хили се. — Но да знаеш само каква супа ще стане…“ Идиот!

— Да не бързаме със заключенията — рекох, и отново прекрачих прага на запуснатото жилище.

Въздухът в стаята се беше поразведрил, само тютюнев нагар още лъхаше от стените, имах чувството, че съм попаднал в окатранен, прогорял вече чибук.

— Много ли пуши? — подвикнах към жената.

— Че той нищо друго не прави.

— Все пак — по колко?

— По три-четири кутии. Арда без филтър. Ляга по гръб и пафка. Вътре — лисичарник. „Ще се запалиш, викам му, с все парцалите ще изгориш…“

— А той?

— Ами да изгоря, казва. Всички мъченици са свършвали на кладата. Алтав!

В стаята се мъдреше старо желязно легло, до него — нощно шкафче, срещу тях — пернишка печка и маса.

— Не си е падал много по обзавеждането — рекох.

— То, ако зависеше от него, и това нямаше да го има — поклати глава тя. — Добре, че хората му подхвърляха едно-друго…

— Е, не са били много щедри.

— А той човек ли е? — възмути се Антоанета. — Поне едно благодаря да им беше казал… Скот! Миналата година, като видях, че е подала стената, му викам — Запряне, хайде да я потегнем, че току-виж паднала… „Ами да падне, казва, аз съм лесен, ще си изровя една дупчица в развалините и това ми стига: вечер ще се примъквам, сутрин ще се измъквам…“

— Значи дотам се е докарал — рекох, докато раздигах внимателно парцалите от леглото.

— Повече няма накъде — заключи тя, стисна устни.

— Какво е постилал, с какво се е завивал — продължих аз. — Просто да се чудиш…

— Няма нищо за чудене — каза тя. — Спеше си с дрехите.

Отворих нощното шкафче, огледах оскъдната му наличност — пакет ориз и пакет чай, забравени кой знае откога, пълни с червоточина. Наведох се под леглото и едва не извиках — отдолу сияеха чифт нови кецове. Извадих ги и ги пуснах в един найлонов плик. Можех да се закълна, че са 42 номер.

— Това… — заекна тя. — Не са негови…

— Защо сте толкова сигурна?

— Никога не съм го виждала с тях — кимна към кецовете. — А да си купи нещо ново…

— Може да са му подарени…

— Само стари, носени неща му подаряваха…

— Трябва да направя протокол — рекох и извадих бланките.

Антоанета Митрева вдигна рамене — че направете го.

— Игнат, който идваше тук, как беше облечен?

— О — махна жената, възхита притрепка в гласа й. — Това беше мъж — един път! Личеше си, че е от голямото добрутро… Винаги в костюм, бяла риза и вратовръзка. Обувките му лъщят като огледало… Елегантен, та дрънка.

Нахвърлях набързо протокола и го поднесох на Митрева.

— Подпишете.

— Че защо? — дръпна се тя и настръхна.

— Ами нали сте свидетелка — усмихнах й се. — Ето какво сме намерили, какво е имало в стаята преди това…

— Че какво да е имало? — облегна се на стената.

— Не знам — рекох. — Вие ще ми кажете…

Ватманката се озърна и колкото пъти погледът й пробяга по стените, все се спираше на кецовете, умисляше се… Беше готова да вдигне рамене — „Все същата мизерия!“ — и току прошепна:

— Чакайте, чакайте… Не виждам столчето.

— Какво столче? — извърнах се бавно, за да не я подплаша.

— Ами такова… обикновено. Сиво… Не позволява никой да сяда на него. Това ми е талисманът, казва…

— Значи — погледнах я внимателно — все пак се намери някой да го ограби… Ненапразно си е заковавал прозорците.

— А вратата му отворена — сбърчи презрително устни.

— Да са му идвали гости тия дни?

— Не, никой.

— Вие самата…

— Аз? — наклони глава, сякаш не бе чула добре. — За каква ме мислите?

— Къде бяхте през нощта срещу десети?

— През нощта срещу десети? — замисли се. — Този месец?

— Да.

— Това е… не вчера, онзи ден?

— Да. През нощта срещу понеделник?

— Бях дежурна на шеста линия. В три и половина излязох оттука.

— А кога бяхте в депото?

— Към четири. И изобщо — поклати глава, въздъхна: — не си губете времето с нас. От тази трънка няма да изскочи заек.

— Защо мислите така?

— Запрян е свършен. Не е годен за нищо… Не му се живее. Липсва му ищах за живот.

„Ако знаеше, сестро — помислих си, — как бяга и как се крие, нямаше да говориш така…“

— Мързи го гащите да си вдигне — продължи тя, — къде ти ще вземе да усмъртява човек… За тая работа трябва кураж… сила.

„Виж как знаеш какво трябва!“ — възкликнах мълчаливо.

— В началото ми казахте: „Знаех си — той няма да свърши добре…“, а сега ми разправяте друго.

— Наистина няма да свърши добре — въздъхна отново, кухият й усоен поглед ме обгърна властно, чак потреперех. — Ще се забърка в най-калната история или ще скочи под трамвая, но да убие човек — това не… Просто не е по силите му.

— Разбирам — промърморих. — Почакайте…

И изтичах до колата. Грабнах столчето, загънато в найлонов плик, върнах се, показах й го.

— Това ли е?

Тя се вторачи в плика, погледът й изстина съвсем, в този миг можех да го отчупя от очите й като висулка лед.

— Да — прехапа устни. — Как се е озовало при вас?

— Де да знам — усмихнах се. — Хвърчат сутрин рано едни столчета, ние ги прибираме за всеки случай.

Жената се нацупи озадачено.

Огледах още веднъж стаята. Върху пернишката печка проблясваше джобно ножче. Прибрах го внимателно.