Петър Искренов
Маратон призори (44)

45

Сутринта ме очакваше любопитна изненада. Женихът от Виена, изглежда, бе усетил нещо подозрително в забавящото се разрешение и бе решил да замине. Късно вечерта запазил място в самолета за себе си и за фрау Лудвиг. Колегите ме канеха да присъствам на изпращането. „Хубаво, че се сетиха все пак — помислих си, — макар и в последния момент…“ Метнах се на колата и отпраших към аерогарата.

Курт Енгелман, секретарката му и госпожа Фани пиеха кафе. Докато фрау Лудвиг отръскваше невидими прашинки от фантастичната си пазва и мълчеше притихнала, шефът й и Фани надигаха нервно чашките си, гледаха се някак особено, напразно правеха опити да се усмихнат: по страните им пробягваха неловки тикове. Лицата им, сковани и изпръхнали от напрежението, рискуваха да се изсипят в скутите им като престояла юфка. Очите на Фани бяха изсъхнали, зениците й тъмнееха — същински отверстия. Всеки човек и всеки предмет, попаднал в грапавите им усойни кратери, се чувстваше неудобно.

— След няколко дена — продума Енгелман — ще получиш съобщението, сигурен съм…

Тя мълчаливо поклати глава. Жестът, който при всички други случаи би означавал потвърждение на думите му, сега някак хладно и иронично питаше: „Вярваш ли си?“

— Биеш ми телеграма — продължи Енгелман, сякаш не бе забелязал реакцията й, — пращам ти билет за самолета и край.

Тя отново поклати глава. Едно кратко и енергично „не“, което напираше да предизвика, да изчопли от неизвестността така дълго очакваното, мечтано и жадувано „да“…

— Хайде — изправи се Енгелман.

— Има още много време — погледна го тя със зъл присмех.

Уж го успокояваше, а в душата й ехтеше ехиден кикот — тя се гавреше със страха му, със стремежа му по-скоро да се измъкне.

— Да — каза той, — но после става една блъсканица… Не обичам да ме блъскат…

Спогледахме се с колегите — откъде знаеше той какво става после?

Фрау Лудвиг се изправи — сега всеки жест, всяка крачка на шефа й бяха нейни. Страхът му — също. Знаеше, че е странично лице в тая история и нямаше защо да се рискува.

Бавно преминаха в залата за изпращачи, тътрейки лениво подире си багажа — дузина чанти и сакове. Фани стискаше отчаяно олющеното куфарче, фрашкано с долари. Спряха пред самия пропуск, на който милиционерът проверяваше паспортите и билетите. Курт Енгелман въздъхна, вдигна рамене. Жестът му би трябвало да означава съжаление, но в него се долови ирония: „Дотука, мила!“ Под отпуснатата му поза прозираше трудно прикривано нетърпение. С огромно усилие на волята се сдържаше да не побегне и с един скок през тълпата да се озове оттатък — по-далеч от очите на Фани, които сега болезнено засмукваха плътта му, по-далече от хилядите опасности, от страховете си, — в онзи свят, който си беше негов… Госпожата пристъпи и сега вече всичко в нея — кожата, ставите й, роклята й дори — скриптеше от напрежение. Физиономията й се сгърчи и подавайки му куфара, тя зашушна припадничаво през плач: „Знам… знам… Ще ме излъжеш… Знам…“ лицето и почти се долепи до неговото, с погледа си искаше да прогори очите му, да го закълне „Не ме опропастявай… мен, бедната!“ За миг Енгелман се стъписа пред порива й и за да го спре някак, изръмжа — „Стига!“ — на чист български… В същия миг езикът му ужасен се заплете в зъбите му и той инстинктивно притисна устни към шията й, прегърна я, а всъщност прикриваше сянката на изтърваната дума, заглушаваше ехото й, изтриваше следите й от устните си… Дълго стояха така, прегърнати по принуда, изтръпнали… Фрау Лудвиг пристъпяше неловко от крак на крак.

Търговецът се посвести най-сетне, озърна се — никой не го наблюдаваше, хората се суетяха наоколо, свикнали с кратките еуфории при изпращането, никой не им обръщаше внимание…

— Не ми късай сърцето, скъпа — каза на немски и побърза да се извърне. Очите му срещнаха укорния поглед на Фрау Лудвиг: „Видя ли какво стана!“ Той сви устни, сграбчи багажа си, тръгна.

Госпожа Фани дълго гледа подире им — дали все още се надяваше на някакво чудо? — по страните й се стичаха мълчаливи, оскъдни сълзи, изтръгнали от душата й омерзението и ненавистта към целия свят. Извърна се и пристъпи боязливо, протягайки крак, сякаш опитваше здравината на пода.

Двайсетина минути по-късно Курт Енгелман и спътницата му бяха задържани на митницата. Търговецът направи опит да протестира: „Декларирал съм валутата си на влизане! Какво от това, че е с десетина хиляди повече… Сигурно съм сгрешил при броенето…“ Ленива пот покри лицето му… „Готов съм да платя глобата — настояваше той, — но да не изпускам самолета… Чака ме бизнесът ми…“ „Вашият бизнес свърши! — казаха му. — Изпуснахте самолета завинаги…“ Той се вцепени, погледът му се изостри. „Не виждам причини!“ — изсъска. „Ако нямаше причини — казаха му, — нямаше да се криете повече от четиридесет години под името Енгелман…“

Белезниците щракнаха върху китките му. Асен Каменов, палачът отпреди Девети, потегли сгърбен към арестантската кола.