Петър Искренов
Маратон призори (42)

42

След като го запознах с показанията на госпожа Фани, Евдоким дълго бесня. Изчаках го да се успокои, налях му кафе и мълчаливо подхвърлих към него топче листа.

— Пиши — казах. — Всичко… както си е било.

Той ме изгледа със смрачаващ се поглед, въздъхна. Нахвърля няколко реда, смачка листа, захвърли го… Личеше си, че писането не му, е по сърце. Пухтеше, задраскваше, ругаеше писалката. След около час масичката пред него беше осеяна със смачкани страници. Той ми подаде листа, изшарен с разкривени, несигурни букви, и рече:

— Това е… Може и да има още нещо, но не си спомням. Ако ме питате…

— Момент — рекох, опитвайки се да разчета криволиците му.

Той признаваше връзката си с Фани, но подчертаваше, че госпожата е проявявала инициатива, тя го е търсила и го е предизвиквала, тя го е уговаряла да убият Иван, задушавайки го с възглавницата, докато спи. За по-сигурно предлагала да върже мъжа си с въже. Ужасен от внушенията й, той побягнал презглава, заминал за няколко месеца на село. Посочваше точно годината и месеците. Като се върнал в София, тя вече се държала с него така, сякаш изобщо не го познавала. И той си отдъхнал…

— Добре де — погледнах го откровено. — Би ли ми обяснил как тази жена — все пак на възраст — успя да те прелъсти? Точно тебе, дето изобщо не можеш да се оплачеш от липса на дамска компания…

— Тя притежава едно качество — сви замислено устни Евдоким. — Не зная как да се изразя… Някакъв особен род отстъпчивост, която увлича. Колкото и да си уморен, скапан и никакъв, успява да те убеди, че си страхотен, че от теб по-страхотен няма… Обгръща те отвсякъде, превръща те в част от себе си. Отначало това не е чак толкова лошо — удобства, брат, трябва само да протегнеш ръка, проблеми — никакви… А като се усетиш и дадеш заден ход, тя пак не се сърди, не протестира — отново отстъпва… Като блато. Като тиня… Уж мека, податлива, а те обсебва… Давиш се — без капчица воля за съпротива, без капчица сила…

— Да оставим настрана усещанията? — въздъхнах.

— Ужасни усещания! — настоя той. — Кошмар… Иска ти се да тичаш, да се спасяваш, а краката ти се подгъват…

— Тя предлагала да върже Иван — рекох. — Но как? Нали и без това не са се разбирали? Насила? Едва ли би могла да го надвие… А той сам да се съгласи, е невероятно. Здрав, прав мъж и — ела, мечко, изяж ме…

— Да, но се е съгласявал.

— Съгласявал се е? Сам…

— Точно така — сам. Иван имаше проблем… как да се изразя… със секса… Комплексаджия. Измъчваше и себе си, и госпожата. Винаги можех да позная кога са правили опит да се любят — тя изглеждаше така, сякаш се е промъквала през фронтовата линия…

— И по-точно?

— Проскубана, насинена яко… Не е за разправяне. И козметиката не й помагаше.

— Това… — поколебах се. — Какво отношение има…

— Има — прекъсна ме той, погледът му побягна встрани. — Срам ме е дори да го кажа…

— Хайде — окуражих го. — Мъже сме…

— Фани се съгласявала да прави любов с него само при положение… че е вързан — изтърси Евдоким, сгърби се, понечи да плюе, но видя килима под краката си и се отказа. — Извратени хора…

Последните думи прозвучаха някак непривично в устата му. „Е, да де — помислих си, — и извратеността си има степени…“

— Наистина — рекох. — Чудно ми е само… Как… Защо Иван е отстъпвал пред прищевките й?

— Къде ще ходи! — сви презрително устни Евдоким. — Отначало се дърпал, но тя настоявала: „Толкова ли ми нямаш доверие? Значи нямаш ми доверие?“ И той капитулирал…

— Това тя ли ти го каза?

— Тя… Смееше се: „Бунак! Оставя се да го вържа за едното доверие… Мога да правя с него каквото си искам…“

— Значи… тя е споделяла всичко с тебе?

— За да ме спечели — усмихна се кисело той. — Кой знае какво пък бе намислила да прави с мене. А като й избягах, вече не ме и поглеждаше… Но аз имам сигурно доказателство, че тя го е убила… — Или поне — че е участвала в убийството…

— Какво доказателство? — погледнах го скептично.

— Аз зареждам със стока почти всички магазинчета за кинкалерия в София… Два-три месеца след смъртта на Иван стоях в едно такова магазинче на пазара в „Красно село“ и гледам — отвън минава Фани… Посочих я на продавача: „Виждаш ли я? Вода ненапита, а ще те продаде и ще те купи, без да усетиш.“ „Познавам я — отговори ми той. — Нищо не разбира от домакинство.“ „Че откъде я познаваш?“ — попитах го. „Идва да си купи въже за простиране — каза той. — И вместо да си вземе от капроновите, налетя на конопените… Ама, госпожа, викам й, тия са за строежите или за село — да си връзват добитъка…“ „Точно такова ми трябва“ — засмя се тя и си го купи…

Евдоким се задъха, гледаше ме многозначително.

— Е, и? — усмихнах му се.

— Иван го намериха вързан точно с такова въже — изпухтя той.

— А ти защо не се обади тогава в милицията?

— За какво да се обаждам? — обърка се той. — Всичко беше свършило… Така бе по-просто… За мен. Инак… ще се разрови историята, пак ще се стигне до моя милост… Не можех вече, не издържах… А и знаех, че срещу Фани нямате никакви улики…

— Да — въздъхнах, — не се откриха никакви следи… Нито от пръсти, нито…

— И как ще откриете? — усмихна се кисело той. — Не ви ли направи впечатление — тя винаги е с ръкавици… Пази си кунките от зарази…

— Би ли ми казал името на онзи продавач? — махнах безгрижно.

— Да. — Той ми издиктува името и адреса му. Личеше, че добре си познава клиентелата.

— Едно ще ви кажа накрая — въздъхна той. — Запомнете го. Фани не е нормална, тя е жена мършлякчия…

— Какво ще рече това?

— Така селяните наричат животните и човеците, които налитат на мърша… Лешоядите… дето не нападат здравите, силните същества — могат да си изпатят, — а издебват болните, почти умрелите… Ние им викаме за по-изискано санитари на природата. Разбрахте ли?

Кимнах мълчаливо.