Петър Искренов
Маратон призори (3)

3

Сутринта рано-рано — още не бях си изпил кафето — ми позвъниха от пропуска.

— Другарю Петков — докладва старшината, — тука ви търси един… Малко е съмнителен, да го пуснем ли?

— Какво му е съмнителното? — полюбопитствах.

— Ами — засуети се гласът на милиционера, — изглежда така… нередовен. Бил фотограф. Идва във връзка със съобщението във вестниците.

— Да не е заснел убиеца?

— А, точно това казва. Ако не е смахнат, па на!

— Виж какво — рекох. — Не само ще го пуснеш, но ако не е в състояние да върви, и на ръце ще го донесеш. Ясно ли е?

— Може, може — смути се старшината.

— Какво може?

— Да върви. Пращам ви го.

След броени минути в кабинета ми връхлетя един доста разрошен младеж. По него като че ли протичаше електричество, къдравата му коса бе се изправила, фъндъците й изпускаха искри. Погледна ме само и ни добър ден, ни здрасти — още от вратата ме емна:

— Може ли така? Какво е това отношение? Аз тъкмо сега пробивам…

— Седнете — усмихнах му се. — Ще пиете ли кафе?

— Кафе? — постъписа се той, озърна се, понечи да излезе, за да погледне номера на вратата. — Вие… майор Петков?

— Не сте сбъркали — рекох. — Седнете.

— Е, добре тогава — въздъхна той, отпусна се на дивана, скръствайки ръце върху черната си корубеста чанта. — Но кафе не искам… Прави ме нервен, кунките ми треперят. А за мене това е смърт… Тъкмо пробивам…

— Е, хубаво, но аз ще си сръбна едничко — усмихнах му се и си напълних чашата. — Успокоява ме. Нямате нищо против, нали?

Рошльото вдигна рамене: „Ваша работа!“

— Е, кажете сега — продължих да му се усмихвам. — Кой сте, що сте… Къде пробивате, какво пробивате…

— Как къде? — дръпна се той. — В занаята…

Плъзна върху бюрото ми луксозна визитка „Румен Борисов — художник-фотограф“.

— И ви е трудно? — въздъхнах.

— Не трудно, ами… — изсумтя той, завъртя глава. — Диващина…

— Страната ни сигурно е пренаселена с фотографи?

— Направо фраш! Всеки, който пипне апарат, и се пише майстор…

— А вие? — погледнах го изпитателно. — Докъде сте я докарали в майсторлъка?

— Е, аз… — махна към тавана. — Аз съм…

— Какво?

— Муци! По-бърз от вятъра, а главата ми щрака светкавично, изпреварва апарата. Така ни учеха в техникума, а и аз сам си изграждах тия качества…

— И какво сега? — попитах.

— Никъде не ме искат. Работят си хората бавно, по план, всичко им е осигурено… Академици! Сякаш животът може да се планира!

— Прав сте — погледнах го със симпатия.

— Взимат ми снимките, в осем изложби съм участвувал — въодушеви се той, — но стане ли въпрос за щатно място — не, прекалено сте експанзивен… Сякаш художникът непременно трябва да реагира по бабешки…

— Браво! — окуражих го. — С тия убеждения рано или късно ще успеете. За вас ще се заговори. Ще ви търсят… Какво ви води насам? Искали сте да ни покажете нещо интересно…

— Да, да — засуети се той, разрови чантата си, само дето не я обърна върху дивана, измъкна няколко фотографии. — Снощи, като прочетох във вестника, и се сетих… Аз сега правя една серия — „Утринен маратон“, заглавието е условно, нали разбирате, — движение, ритъм, мускулна радост, екстаз…

— Така, така — насърчих го. — И какво?

— Вчера сутринта… Аз ставам рано, преди изгрев, по това време светлината е особена, една мека такава, предметите плуват в нея като в омара, всичко е някак разсеяно, дифузно, нали разбирате… При такава светлина…

— Какво ви се случи?

— Нещо много интересно. Сега ще ви кажа… Аз причаквам кросаджиите на една алея над стадион „Народна армия“… И този път пак така… Задава се първата група… Аз вече познавам всички групи. Идат значи те право насреща ми, с гръб към изгрева — страхотен контражур! — а и изгревът — красота! — едни рейнати облачета…

— И снимате! — подсказвам му.

— Не — усмихва се загадъчно фотографът. — Този път — не, или по-точно — не веднага…

— Защо?

— Към групата се беше присламчил един… щях да се побъркам…

— Как изглеждаше?

— Момент, ще го видите. Да ви кажа защо се шашнах. Тича значи този тип, един такъв — съвсем стар и грохнал, с набраздено лице — същински бродяга… Усещате ли колко е така… нетипично, шашаво?

— Да, да — кимвам. — И после?

— Тича той без екип, облечен като от вехтошарски магазин, обувките му подпетени, едва патри, но се старае дядката, ах, как се старае, пъхти, очите му чак ще изскокнат… „Ега ти образа!“ — викам си, вдигам фотоапарата, но оня ме забелязва и хоп! — тули се зад гърбовете на младоците… Да, ама и аз съм печен, скачам встрани и тряс, тряс, тряс! — стана една серия — муци! Ето, вижте…

Не ми се наложи да се взирам дълго. Странният маратонец, привлякъл вниманието на фотографа, си личеше от пръв поглед. На първата снимка той наистина се тулеше зад гърбовете на младоците, дори бе извърнал тила си към обектива — личеше само брадичката му, — още крачка и би се прикрил съвсем… На втората — заснет по-отблизо и по-ясно, в полуанфас — той вече се открояваше сред групата и наистина шокираше с вида си: небръснато опустошено лице, възшироко, развяно сако, смъкнати панталони, разкривени обувки, навлечени на бос крак… Но най-непривично си оставаше лицето му — напрегнато, изострено, устремено напред между размаханите ръце, очите — притворени, устата — раззината, сякаш в миг на върховно усилие. Напомняше спринтьор, хвърлил се в отчаян порив — сега или никога! — в последния си дъх преди финала… На третата снимка, вече в гръб, той бе политнал, заровил глава в пространството пред себе си, навярно бе загубил равновесие и падаше… Неясен оставаше само жестът на вдигнатите му високо ръце — предаваше ли се, поздравяваше ли някого, или просто търсеше опора в неуслужливия въздух, за да не се просне по очи.

— Хубави фотографии — казах. — Личи си майсторът.

Румен Борисов сви рамене: „Ето виждате ли? И въпреки това.“

— Бих ги купил — продължих. — Сигурно не са много…

— Моля ви! — скочи решително той. — Подарявам ви ги.

— Да не би да смятате, че нямам пари?

— Ама чакайте! — озърна се безпомощно фотографът. — Не съм дошъл за това, а просто… — запъна се.

— Какво?

— Иска ми се да бъда полезен.

— Благодаря! — погледнах го открито. — Наистина ви благодаря. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Е — сви рамене притеснено.

— Кажете — насърчих го. — Говорим си мъжки.

— Е, ако имате някой приятел по редакциите…

— Намират се — рекох.

— Къде?

Изброих му редакциите, в които имах приятели.

— Чудесно! — задъха се той. — Това са най-престижните издания за нас…

— Но щатно място не ви обещавам — прекъснах го. — По-голямо внимание към творбите ви, едно по-активно сътрудничество — да, но щат… Знаете как е с щатовете.

— Наистина — сгърби се журналистът. — Трудно е.

— Невъзможно е — поклатих глава. — Пък и за какво ви е? Осигурената ясла убива твореца. Не ви го казвам само защото не мога да издействам щат. Убеден съм, че е така.

— Е, да — побърза да се съгласи.

— Другото го считайте за уредено. Иска ми се да ви попитам още нещо.

— Слушам ви.

— Преди да снимате този старец… видяхте ли го откъде се появява?

— Не обърнах внимание.

— И още един въпрос. След като отминаха, той продължи ли да тича с тях?…

— Ами, къде ти… Закуцука към една пейка и седна. Едва си поемаше дъх.

— С лице към вас или гърбом?

— Гърбом.

— Обърна ли се, каза ли ви нещо, укори ли ви?… Нали явно не е искал да го снимате…

— Не, не се обърна. Седеше само и дишаше тежко.

— В тази поза не го ли снимахте?

— Че за какво ми е? — учуди се фотографът, тупна по снимките. — Тук интересен беше контрастът: волната младост и старостта, която напразно се мъчи да изглежда млада… А на пейката той вече си беше един обикновен дядка…

— Дълго ли седя там?

— Да.

— После какво направи?

— Тръгна си.

— Накъде?

— Към автобусните спирки на булеварда.

— Бързаше ли?

— Едва се влачеше.

— Благодаря ви — подадох му ръка и станах. — Днес вие спечелихте най-горещия си почитател.