Петър Искренов
Маратон призори (20)

20

Ако се съдеше по високата каменна ограда, манастирът би трябвало да стъписва с размерите си, но щом бутнах портата, се озовах сред… бостан. Зад клоните на овошките свенливо се тулеше мъничка църквица, човек би си помислил: направена е от орехова черупка. Паянтови постройчици, налепени като лястовичи гнезда върху покрития с диви лози зид, протягаха просяшки чардаците си. Непривично и някак не на място върху моравата се мъдреше килнат на една страна трактор. Мократа пръст по лемежите опровергаваше предположението, че машината е докарана тук от отпадъци само за да краси двора.

Тръгнах към единствената по-запазена сграда, над чийто комин се рееше прозирен пушек. Миришеше приятно на сгорени дърва и кухня. Сепна ме мелодичен женски глас:

— Търсите ли някого?

На чардака се бе изправила достолепна жена, облечена в черно. Лицето й просветляваше като седеф под огромна, тежка забрадка.

— Добър ден — казах. — Трябва да поговоря с Венка.

— Заповядайте — покани ме тя. — Елате.

Стълбите загърмяха под краката ми, дървото сякаш се пукаше, цепеше се, облъхваше ме с възкиселата си упорита душа.

Щом застанах пред игуменката, извадих картата си и се представих:

— Майор Петков…

Жената ми се усмихна, кимна към застлания с шарена черга миндер:

— Седнете… Ей сега ще я извикам. — Надникна, над перилата: — Венкеее! Оставяй каквото си захванала и ела… Търсят те.

От отсрещната постройчица се показа дребна пъргава жена. Бършеше ръцете си с кърпа.

— Ей сега — пропя кротичко, подражавайки на гласа на игуменката.

Облегнах се на перилата, запалих цигара, примижах. Покоят разпускаше сетивата ми, прохладният въздух обливаше кожата ми плътно като вода. Тук нямаше шум, клаксони, светофари, напрегнато цъкане на часовници.

— Ей сега — обади се отново Венка, докато прекосяваше двора, огъната под тежестта на кофа с мляко.

Тя се помая още десетина минути някъде, после изкачи леко стълбите и ми подаде ръка.

— Добре дошли — усмихна ми се. — Дано не съм ви забавила много.

Лицето й, бяло, възпълно и гладко, изглеждаше като консервирано. От чистата силна кожа лъхаше на сапун и здраве.

— Не се притеснявайте — рекох. — Тук изведнъж се почувствах добре.

— Тук е рай — усмихна се тя и седна срещу мен.

Не ме запита за какво я търся. Гледаше ме открито, нито за миг дори в очите й не се мярна въпрос.

— Дошъл съм да поговорим за Игнат — рекох.

— За Игнат? — трепна тя, учудване присви очите й, само дето не попита: „Кой Игнат?“ — Вие какъв сте?

— Майор Петков — показах й картата си.

— А, от милицията? — поклати озадачено глава. — Че той дълги години служи там… Би трябвало да знаете всичко за него.

— Няма начин — рекох. — Защото е мъртъв.

— Мъртъв? — с мъка преглътна думата, очите й се разшириха.

Отпусна клепачи, прекръсти се. Жестът й можеше да се тълкува и като израз на дълго очаквано облекчение.

— Да — казах. — Някой го е убил.

Жената ме гледаше безизразно, клатеше глава така, сякаш потвърждаваше думите ми: „Ами да, да, това се предполагаше, отдавна трябваше да се случи…“

— Натоварен съм със случая — рекох. — Кой, защо…

— Не мога да ви помогна — отсече.

Устните й, някога навярно красиви и пълни, сега се бяха съсухрили отвътре и блестяха опънати, тънки и лъскави като безцветен конец.

— Може би ще ме подсетите — подех хрисимо — за някои негови врагове… За Запрян знаем.

— Той е само един от многото. Игнат враждуваше с целия свят.

— Напоследък се е променил коренно…

— Не зная! — някак отчаяно завъртя глава тя. — И нищо не искам да знам. Аз дори на бракоразводното ни дело не отидох…

— Напоследък като че ли се е разкаял — продължих, сякаш не бях чул приказката й. — Душата му се е размекнала… Търсел е за щяло и нещяло Запрян, помагал му е, бил е готов на всякакви жертви за него, дори да се унижава…

И замълчах. Жената срещу мен поглъщаше с широко отворени очи думите ми, те изпълваха тялото й като сгъстен въздух, тя растеше пред очите ми, надигаше се на лакти…

— Ще ви бъда благодарен за всичко, което ми разкажете — усмихнах се. — Дори за неща, за които ви е омръзнало да говорите… Например за онзи период, когато сте го укривали…

Жената отведнъж се присви, застина.

— Да, ще ви разкажа — процеди назидателно. — И на вас… На всички. Защото се съмнявате в тази история. Истина беше. Крих го. И тогава никой не трябваше да ме убеждава, че е герой. Истински… Когато дойде при мен, беше луд от страх. Да, истинският герой се страхува, но убива страха в себе си. Това беше той… Колко нощи тръгваше да си ходи. „Трябва, казваше, какво ще си помислят за мене.“ Със сила, с ласки — тя се озърна за миг и продължи, — с какво ли не, го принуждавах да се върне… И точно този бацил го съсипа.

— Не ви разбирам, какъв бацил?

— На геройството… След Девети никой не се помъчи да го разбере, отритнаха го. Сякаш му рекоха: „Я се махай!“… А той искаше да признаят заслугите му… И започна да се домогва с цената на всичко към това признание. Беше готов да умре, но да го постигне. Знаете, че докато служеше в милицията, е раняван? И да не мислите, че тази рана е била неизбежна? Хвърлил се с голи ръце срещу куршумите, само и само да докаже кой е… Заради това пусто признание той се отказа от мене, по-късно — от сина ни, беше готов да пожертва целия свят… Науми си да превърне в музей складчето, в което го бях укривала… Предложи на пионерите от селото пари, всичко, само и само да… Пак му се изсмяха. И още повече го ожесточиха. По това време вече положението се беше поуспокоило, нямаше бойни акции, престрелки… А той като че ли още живееше в ония години, препасваше без нужда пистолет, разиграваше ми театри — „Ако не се върна, да знаеш…“ — като че ли тръгва с четата на Ботев…

— Значи мания? — опитах се да я спра.

— Да — продължи като навита. — Той непрекъснато се изкарваше пред мен най-смелия, най-безкомпромисния, най-важния… Решаваше държавни дела, разпореждаше се със съдбата на хората… — И всичко това — жестоко, без уговорки и без отстъпка. Така разиграваше величавите си пози, че ме побиваха тръпки. А служеше като най-обикновен шофьор. В службата влиянието му беше незначително. Но във всичко, което зависеше от него, проявяваше същата твърдоглава, налудничава жестокост…

— И по-конкретно?

— Всяко подозрение за него беше равносилно на доказано престъпление… Разказвал ми е такива невероятни истории, че ми се изправяха косите. Игнате, питала съм го, това може ли да е истина? „О, клатеше глава, ще видиш… Трябва да смачкаме тия гадове!“ Навярно същото е внушавал на началниците си. Ако го слушаха, трябваше жив човек да не остане… Често негодуваше и срещу тях. „Ще ми играят на законност и демокрация!“ — казваше. Неговото верую беше: „Колкото по-жесток — толкова по-героичен!“ И към нас беше същият…

— Към кои вас? — подскочих.

— Към мене, към сина ни… Макар и по друг начин. Молих го да ми намери работа. „Ами иди чистачка в училището!“ Но аз имам образование. „Нищо, казва, сега няма срамен труд. Ще се проявиш, ще те забележат, ще се издигнеш.“ А ти защо не се издигаш — искаше ми се да го питам, — щом си най-, най-? Но замълчах. Разбирах го. Мислеше си, че ако се застъпи за мене, хората ще го укорят. Убедена съм — този негов стремеж към изключителност обърка сина ни. На момчето му харесваше да играе с децата и въпреки бащините забрани — да бъде като всички… Толкова като всички, че даже и повече… Така стигна до първата си присъда, а после — и до затвора, но Игнат пак не се застъпи. Какво щели да кажат хората… Беше си втълпил веднъж, че е герой, и не искаше да мислят нищо друго за него. Само герой — и толкоз!

— Всичко това… — заекнах. — Не си ли го измисляте?

— Не — поклати глава жената, притихна. — Спомням си го. Бях го забравила, сега си го спомням…

В гласа й се прокрадна плач.

— Сигурна съм — зашушна тя, за да прикрие сълзите си, — че в основата на тази негова мания стоеше страхът. Същият страх, който преди много години го бе довел при мене, се изметна, когато на Девети му казаха: „Я се махай!“ Представяте ли си, за него — героя — това беше по-страшно от смърт. И то в мига, в които смяташе, че най-сетне е победил, и очакваше признание, награда. Оттогава насетне той живееше все с този страх — да не му рекат: „Я се махай!“

Жената замълча, кратки конвулсии разтърсваха лицето й. Напразно се опитваше да ги укроти, реейки поглед над изумрудената благодат на градината.

— Слушайте — подхванах с възглух, напрегнат глас, — не си заслужава. Всичко това е отминало, той е мъртъв. Колкото и да е виновен — мъртъв е.

— Бог вижда! — въздъхна тя и сякаш издиша тревогата си, лицето й се проясни. — Всички сме грешни пред господа.

— Знам, че ви е трудно да говорите — продължих, — но ви моля — опишете ми го… Как изглеждаше, когато разиграваше героичните си пози?

— Страшно — потрепери тя. — Напускаше този свят, душата му отлиташе надалече. Вдървяваше се, говореше като насън, сякаш друг говореше вместо него. „Ето, казваше, тръгвам, отивам да умра, готов съм да умра, вече съм мъртъв, но ти запомни…“

— В такъв момент — погледнах я внимателно, — ако някой му посегнеше, би ли се защитил?

— Едва ли — умисли се тя. — Нищо нямаше да усети и да разбере. Просто си го търсеше, дърпаше дявола за опашката, не разбирате ли?

— Опитвам се — промърморих. — И все пак да забравиш дотолкова инстинкта си за самосъхранение…

— Неговият инстинкт беше особен… Той презираше кроткия живот — закуска, работа, вечеря… Ето това бе смърт за него. Той и кола караше като луд, рискуваше без никаква нужда. Движеше се винаги по ръба… Него господ си го пазеше. Но и това е било до време.