Петър Искренов
Маратон призори (17)

17

Един час по-късно ватманката седеше срещу мен, потриваше масивните си длани, зачервени като че ли от денонощно пране, подпитваше: „Сега пък за к’во?…“

А аз, задълбочен в служебната поща, сякаш не чувах простиналия й, дрезгав глас. Изчаках я да омекне съвсем на стола, хлопнах папката и почесвайки се угрижено по тила, се извърнах към жената:

— Най-напред трябва да ви се извиня.

— А за к’во! — вдигна великодушно рамене, озърна се, сякаш търсеше потвърждение на непукизма си. — Стават грешки.

Беше готова да си тръгне, чудеше се само защо все още не й казвам „довиждане“.

— Вината е моя — продължих. — Бях длъжен да ви предупредя още в самото начало, че при нас се говори истината. При това — цялата истина, колкото и да е неприятна. Всяко премълчаване изглежда подозрително. Мислех, че го знаете.

— Отде да го знам — обърка се.

— Пак повтарям — поклоних се, — вината е моя. А вашата вина е, че се опитахте да ме заблудите.

— Аз? — прикри с длан сърцето си.

— Да, казахте ми, че никога не сте се отбивали при Запрян.

— А защо… — пресъхна гърлото й. — Нали ви обясних… по някой път… манджица.

— И сега ли ще ме будалкате? — погледнах я отегчено. — Та вашата работа е стигнала, кажи-речи, до сватба.

Тя се вцепени, напрегна се. Очите и се присвиха, чак се набръчкаха от омраза. Ако й паднеше нещо тежко подръка в този момент, мигом ми смачкваше черепа. Добре, че бюрото ми винаги е като преметено.

— Е, защо? — погледнах я вразумително. — Не беше ли така?

— Така беше — въздъхна. — Но не стана. И какво от това?

— Нищо — усмихнах й се. — Но ако ми го бяхте казали, нямаше да ви разкарваме тази заран. Щяхте да си почивате или да идете на пазар. Защо спестихте истината?

— Щото ми се ще да я забравя — дръпна се.

— Ами? — учудих се. — Та толкова ли е неприятна?

— От най-приятните… Все сама! — изхлипа жената. — Като стане нужда да се помага, подмазват ми се. „Тони, така, Тони — иначе!“ — И аз, луда, зарязвам себе си заради другите… А после — кой откъдето е! — и аз пак кукувам, душата ми скърца от мъка, но никой не се сеща да попита: как си?… Затова се привъртях около Запрян. Да не мислите, че ми е било лесно… там, в неговия лисичарник, но си виках: „Тони, дръж се, Тони, длъжна си всичко да изтърпиш!… Щом е затънал толкова дълбоко — трябва много яко да дърпаш, хем яко, хем внимателно, за да не го пък скъсаш…“ Бях готова на ръце да го нося… У зъби да го нося — като кучка кученцето си, — само и само да го спася… че и себе си, щото сам човек за никъде не е… Можехме да си живеем — един път! — просто хората да ни завидят… Неговата пенсия — голяма, моята прилична, че да си идем на село… Рай! Но не било писано…

— Той споделяше ли нещо с вас? За страданията си, за враговете си?

— Споделяше! — издивя ватманката, столът заскърца панически под туловището й. — Колкото ей тия стени… Легнем си вечер — нахранила съм го, бял чаршаф съм застлала. „Запряне, това, Запряне, онова“, а той само мълчи, пуши и ръси пепел където му падне… Поне да ме беше ощипал веднъж! — задави се гласът й. — Да ме беше ударил дори… Не, брате, не! Разбрах — и да псовисам пред очите му, няма да забележи… И затова бегах, щото уж все край него, около него, заради него, хората ме приказват, а пак — сама…

— Значи нищо не е споделял?

— Нито дума.

— Тони — погледнах я в очите, — хайде да се разберем така: мерне ли се Запрян край къщи, веднага ми се обаждаш… Ето този телефон — подадох й листчето.

— Добре — кимна тя, стрелна ме предано: — А да го вържа ли?

— Как?… — заекнах. — В какъв смисъл?

— С въже… Докато дойдете.

— Това остави на нас — засмях се. — Но ако не ни се обадиш, ще смятаме, че го укриваш… А това е лошо…

— Бъдете спокоен — махна тя, пъхна листчето в сутиена си. — Кажете ли ми — ще го пречукам! Отдавна съм го прежалила.

Тръпки ме побиха.

— Никакви своеволия! — предупредих я. — Само се обаждате…

— Не, аз… Да не помислите, че ми е жал за него! — заоправдава се Антоанета. — Никой не ме интересува вече… Край!

Станах, подадох й ръка.

— Не се озлобявайте — усмихнах й се. — Като отидете на село, все ще ви излезе късметът… Някой стар ерген, някой вдовец…

— А, няма нужда! — тръсна глава, отпъждайки лесните ми приказки. — Мина ми ищахът…