Петър Искренов
Маратон призори (16)

16

Вечерта до късно се обаждах на приятелите си по редакциите. Не познавате ли случайно художника-фотограф Румен Борисов? — питах. „Е, как — отговаряха ми. — Всяка седмица се отбива, разсмее ни, остави някоя и друга снимка и чао. Като пътуващ цирк е — очакват го с нетърпение, а щом си замине — забравят го.“ Да, иначе бил съвсем порядъчен и честен, държал на думата си — обясниха ми. Като нищо щели да го привлекат за по-активно сътрудничество, стига да иска, това винаги можело да се уреди.

Звъннах на фотографа. Сигналът „свободно“ заотпява със садистична мудност в ухото ми. Натиснах вилката и отново набрах номера.

— Кой тъпанар се обажда? — изрева Румен от другия край на жицата.

— Аз съм… — обърках се, едва не изтървах слушалката. — Да не те събудих?

— Абе нали знаете, че по това време проявявам! — изви с ненавистна досада фотографът. — Казвай бързо, че фиксажът…

— Извинявай — засмях се. — Безпокои те майор Асен Петков. Нали си спомняш…

— О, да… — сконфузи се той. — Помислих — някой от редакционните плъхове… Звънят, когато им скимне.

— Та и аз така — рекох. — Ела утре към осем в службата да се видим…

— Готово! — пресекна дъхът му. — Да нося ли техниката…

— Не е нужно — рекох.

И както оставих слушалката, така заспах. Бях нагазил вече в дълбоката вода на това издирване и се усещах спокоен. Нервата ме гони, когато се плъзгам все още по повърхността — гладка и непроницаема като стъкло… когато все още нямам варианти и не знам какво да мисля — ни за работата, ни за себе си.

Бях решил тази заран да поспя повечко — предстоеше ми пътуване, но Мони ми звънна към шест. Сънливият ми глас го озадачи.

— Прощавай — каза. — Знам, че се вдигаш рано…

— Няма значение — промърморих. — Карай…

— Оказва се, че тази, ватманката… съседката на Запрян, съвсем не е целомъдрена…

— В смисъл?

— Била му е гадже. Направо паднах, като научих.

— Не е трябвало — промърморих. — Нали знаеш — любви все возрасти пакорни…

— Може и така да е. Месец и нещо тя е живяла при него.

— Как ли е устискала? В стаята му дори канарчетата умират.

— Но тя не е канарче, нали?

— Е, да — съгласих се. — Не прилича…

— Тя направо се е гордеела с връзката си — зашушна Мони, — представяш ли си? Сутрин демонстративно е излизала в двора, изтупвала е леглото, после — на пазар, хвалела се: моят човек това харесва, онова не харесва. Опитвала се да го води по улицата под ръка, говорела му на висок глас: „Запряне, какво да ти сготвя днеска? Ще идем ли на кино?“…

— А той?

— Треперел е пред нея. Още отдалече като я види, и — беж. Криел се. Но тя все намирала начин да го спипа в стаята му.

— Кога се е разигравала тая идилия?

— Миналата година. После нещо се сритали. Разминавали се като непознати, тя дори не го поздравявала.

— Интересно — промърморих. — Що не минеш към нея сега?

— Да я доведа, ли?

— Гледай да е по-рано — към седем.

— Разбрано.